Асен Г. Христофоров
По дирите на една сапаревска крава

Мъгливото ръмежливо време потиска и гнети. В такива дни не обичам да бродя сам из планината. Самотните излети са приятни само когато кръгозорът е ведър и гората е окъпана в слънце. Дори и тогава човек чувствува нужда от другар — да сподели мисъл, да разкаже спомен, да чуе нещо ново. На самотника пътят изглежда по-върл и дълъг: жегата го измъчва, обувките го стягат, раницата го убива нейде в хълбока, а часовете се нижат бавно-бавно като биволска каруца с камъни за градеж по извивките на стръмен път.

С такова чувство стигнах един юлски предобед до широката и светла поляна, в която пътеката за Седемте рилски езера прекосява малката Сапаревска вада. Тая поляна има надморска височина към 1700 метра, но е оградена отвред с гори, които затулват гледката към долината на Черни Искър. Единствената примамка в нея е бистрият поток, протичащ в гладко, песъчливо корито. Седнах за отмора край тревистия бряг и като нямаше какво да правя, изух обувките и натопих нозе в студената вода. След малко откъм долния край на поляната се зададе старец с потури, с кожухче и калпак на главата. Той идеше право към мене и срещата ме зарадва. Клатушкаше се излеко при вървежа като повечето планинци и крачеше с ръце зад кръста, сключени около дебела тояга. Поздравих го любезно, като дойде наблизо.

— Дал бог добро! — отвърна старецът и спря. — Какво, баняш ли ги? — и живите му очички се взряха в краката ми.

— Баням ги, дядо… Защо, не бива ли?

— То бива, ама да не пиехме от тая вода в Сапарево.

Начаса изтеглих крака от плиткия поток. Пръстите бяха посинели.

— А и за тебе не е харно — продължи старецът. — Зер потни нозе в студена вода се не слагат.

— Защо?

— То си е жив ревматиз… Друго е да мине барем половин саат, да поизстинат малко краката. Тогава болката не ги лови.

Тъй рече, после се огледа наоколо, сякаш търсеше някого, и запита:

— А ти какво, на разходка ли?

— На разходка, дядо.

— Да си виждал едно сиво говедо тъдява? — и той ме стрелна изпитателно с очи. — Щукнало е от яловината по Банския чал, та съм тръгнал да го тража…

Не, не бях виждал нито крава, нито вол. Щях да прибавя и кон, но се усетих навреме. Старецът поклати глава и се накани да продължи нататък. Исках да си поприказваме и побързах да му предложа цигара. Той седна до мене, взе цигарата и сякаш не бързаше да запуши. Първо отметна калпак, после прекара пръст по запотеното си чело, прорязано от дълбоки водоравни бръчки, поглади с влажни пръсти пожълтелите си мустаци и едва тогава извади от поясока малка кожена торбичка с прахан, кремък и огнило.

— Тъй ми е по-благ тютюнът — рече той, отказвайки кибрита.

Гледах го мълчаливо, а той зачатка с огнилото по кремъка и сякаш забрави, че сме двама.

— Не знаех, че в Сапарево пиете от тая вода — заоправдавах се, макар и твърде късничко.

— От нея пием, като си нямаме друга.

Той не ме и погледна. Само нагласи праханта въз кремъка и търпеливо зачатка с желязото.

— Не е ли блага тая вода? — запитах го.

— Блага е, щом е от Искъра, но на̀ — и старецът вдигна глава, — много хора тръгнаха по чаловете… Един си краката измие, друг жали тревата и хвърля мазен вестник в барата или празна кутия от риба, колкото да усмърди водата. Да е знаел хаджи Иван, подземи да я прокара!…

Праханта почна да дими и той я поднесе към цигарата.

— Кой е тоя хаджи Иван?

— Белким не знаеш? — и старецът се усмихна. — Тая вада, дето си изми краката, от него е прокарана. Да ти разправя за нея…

… Било в турско време. Много страдали сапаревци за вода. Минавало едно дере през селото, колкото за беля напролет, кога придойде водата, и за ядове през лятото, кога пресъхне. Тогава хаджи Иван решил да докара вода чак от Искъра през две планини в полето. Той бил прост дюлгерин и да чете не знаел, но имал вярно око. Вземе малко шише, наполовина пълно с вода, застане на един баир, вдигне шишето пред очи и се загледа през него към отсрещния баир. По водата в шишето познавал коя баирчина е по-висока и от где трябва да мине вадата. Сбрал се с двоица другари — Петре Пугьов и Митьо Бонжилов — и тримата тръгнали с паници по чаловете. Ходили, гледали и най-сетне решили да докарат вода от Прави Искър, дето изтича от Харамийските езера. Присмивали се селяните и не искали да слушат хаджи Ивана. „Празна работа“, думали те, „отдека ще мине водата въз Свети дух, та да влезе у дерето!“ Тъй се казвал високият баир над селото. Под него извивало сухото дере и пролети се пълнело с поройни води. С паница и шише в ръка хаджи Иван обходил чаловете, стигнал до Свети дух и разбрал, че водата ще мине оттук. Тримата начертали път на вадата, забили колци в земята и повикали селяните да видят, сами да проверят; но те ги нарекли луди, присмивали им се. Тогава хаджи Иван се дигнал и право при мюдюрина в Дупница насила да накара селяните да копаят вадата. Излязъл мюдюринът на лов по тия места, видял стореното и се съгласил раята там да отработи годишната ангария. През лятото почнали работа, но след месец спрели, защото водата не искала да върви по наклона. Разбунтували се сапаревци, захвърлили кирки и лопати и тръгнали да си вървят. Напразно ги придумвал хаджи Иван. „Ще оправим грешката“, думал им, „по ниско ще прокараме вадата“. Но те побягнали… Тогава хаджи Иван заплакал от мъка и замолил мюдюрина да накаже непокорниците. Най-твърдоглавите били изпратени на каторжна работа някъде към Татаргечит, под Самоков. Сам хаджи Иван тъй наредил, да сплаши другите. Продължили работата селяните и скоро водата пролазила нататък. Цели петнайсет километра прокопали сапаревци, дорде каналът да стигне до тяхното сухо дере. Един ден бистрата вода протекла през селото, зашумяла и плъпнала в коритото на суходолицата за радост на млади и стари.

— Тъй си тече и до днес тая вада — заключи старецът. — Сам направи сметка, това е било през 1864 година! Преди да почне войната, им, дигнахме паметник в селото — на хаджи Ивана и на другите двама…

Предложих му друга цигара и той я взе, но не я запали. Трябвало да търси кравата, а тя май била тръгнала към езерата и отвъд, към яловината по Пазардере. Казах му, че и моят път води нататък, та заедно да вървим нагоре.

— Бива — рече старецът. — Ти тръгни право въз рида, аз ще мина по вадата и горе ще те настигна.

Той скочи чевръсто на крака и тръгна нататък, но след малко се извърна и рече:

— Ако видиш крава с черно петно край дясното око, викай колко имаш глас и чакай…

Старецът скоро потъна в гората. До някое време долавях умолителните му викове, с които зовеше блудната крава, после и те секнаха. Само тихият шепот на потока нарушаваше мълчанието.

Не вярвах да видя отново тоя старец, нито пък да срещна кравата с черно петно край дясното око. Стегнах се, метнах раницата и поех по нагорнището из разредената гора. Влашки мулета бяха минали недавна по тия места, натоварени с багажа и палатките на „белите братя“, които стануваха край езерата. Мулетата винаги оставят следи подир себе си и те сочат правия път…

Нагоре и все нагоре извиваше пътеката, провирайки се между клека и закелявелите борчета. След около час път стигнах до открита голина почти на превала и седнах в сянката на ниско дръвче. Погледът ми се рейна на изток към дълбоката долина на Черни Искър, ширнала се в далечината чак до Шишманов връх. Белите къщи на Говедарци се виждаха съвсем ясно, плъпнали като пилци на припек в пладнешкото слънце. Вдясно от долината, над зеленото море от смърчове и гъст клек, се издигаха към небето мощни върхове с каменисти чуки и изшилени зъбери. Това е централната част на Мальовишкия дял на Рила — венец от ненагледни върхове с причудливи форми. Ненагледни са тия колоси и погледът не може да се откъсне от тях — тъй смайват те със страшното си и сурово величие. Дълго се взирах в тях, после неволно разтърках очи. Цялата верига се превърна в огромен вкаменен гигант, проснал се като мъртвец с изопнати нозе и скръстени ръце. Главата се очертаваше съвсем ясно — високо чело, остър нос и твърда брадичка под дебели устни. Това бяха Купените. На изток от тях, по Лопушките върхове, се издигаха гърдите на вкаменения гигант. Дълбоките снежни преспи между двата върха, стигащи почти до самото било, бяха като сключени ръце на мъртвец. Краката се губеха нейде по щръкналите чуки на двата Мечита. Илюзията бе пълна, а гледката — неповторима. Тя няма равна на себе си в цяла Рила. Само от най-връхната точка на Кабул се запазва донякъде това подобие на мъртвец, но по-голямата височина променя ъгъла на зрението и илюзията не е тъй поразително пълна. Мъртвецът лежи спокойно и търпеливо изчаква деня на второто пришествие…

Докато се удивлявах на гледката, нейде изпод земята изскочи дядото от Сапарево.

— Няма я, пущината — рече той, като ме видя, — ега я вълци изядат!

Въпреки лютата клетва той желаеше с цялата си душа да се случи тъкмо обратното. Изправих се на крака, готов да продължа с него, но първен му показах каменния великан. Той вторачи поглед и цъкна с език.

— Ей богу, също като мъртъв човек! — съгласи се старецът. — Кой ли му служи панихида, като си няма пари да плати на дядо поп…

— Бурите — рекох, — бурите му пеят, а халите го оплакват.

Припнах подир него и с мъка го догонвах по каменистата пътечка. Той не вървеше, а сякаш се търкаляше по равнището и крайчецът на потурите му се мяташе ту наляво, ту надясно, по-бързо и от конска опашка и дваж по-весело. Стигнахме превала и пред погледите ни израсна Езерният връх. Неговият пирамидален и почти отвесен източен скат е като маяк за туристите в мъгливо време. Достатъчно е да го зърнеш само за миг-два през пролуките на мъглата, за да се ориентираш, и после като слепец да вървиш към най-долното езеро. В тоя зноен ден водите на това езеро бяха гладки като огледало и в тях се оглеждаха гъстите клекове, плъпнали навред по отвъдния бряг. Насреща се сребрееха водите на потока, който се спуска по тъмни скали откъм Рибното езеро.

Край езерото цареше голямо оживление. Неколцина от „белите братя“ бяха навалили две овчарчета и с цялото си красноречие ги увещаваха да върнат уловената рибка във водата. Овчарчетата сякаш се двоумяха. Един от „белите братя“ отгатна скритата мисъл на тия селски чеда и пошушна нещо в ушите на другарите си. Те изсипаха цяла купчинка дребни монети в разтворените шепи на едно от овчарчетата и то хвърли рибата в плитчините край брега на езерото. Тя потъна почти до дъното, но скоро размърда крайчеца на опашката си, взе вертикално положение и само подир няколко секунди се скри в дълбочината, нейде под красивите водни лилии.

— Да не беше тая пуста крава — и старецът от Сапарево ме стисна за лакътя, — щях да им наловя десетина парчета за толкова пари!

Той разбра от двете овчарчета, че самотна крава се скитала прежния ден по билото на Дамга, край дългата пряспа, и веднага пое нагоре. Разделихме се, защото тоя дядо имаше пъргави нозе и не исках да търча подир него като дете след майка, а и отдавна бе време за обед. Знаех от опит, че „белите братя“ се дразнят, когато туристи сквернят бреговете на Рибното езеро с месна храна, и благоразумно се отдалечих. Тия особняци се разнежват пред агонията на малка безмълвна рибка, но могат да бъдат доста агресивни спрямо „лешоядите“…

Покатерих се до високия рид пред Бъбрека, седнах в тревата и разтворих раницата. Гледката от тоя рид е истинско пиршество за очите. Водите на прекрасното езеро тъмнееха под влажната, почти отвесна стена на Езерния връх. На север, в бездната отвъд езерото, планините пред далечна Витоша тръпнеха в омарата на знойния юлски следобед. Светлокафява плащеница покриваше равното Софийско поле и закриваше изцяло стария Балкан. Долу, под мене, блестяха сребристите води на Близнака и на двете Рибни езера. Палатките на „белите братя“ весело се белееха край брега на езерото и по-нагоре, въз северозападния тревист склон на Арамията. Слънцето, килнало се вече доста на запад, грееше направо в отвесната стена на рядко красивия тризъб връх, а гънките и чупките на ръждивите му скали изпъкваха като фигури в гигантска орнаментна дърворезба. Вдясно от Арамията стръмните скали на Дамга се спускаха шеметно към външното езеро на Близнака, вече потънало в дълбока сянка. Само ромонът на потока, който изтича от по-горното езеро, наричано понякога Сълзата, нарушаваше тишината на тоя езерен рай. Затова останах тук, дорде и най-долното езеро не потъна в дълбока сянка.

След време възлязох на северния ръб на Дамга. Син здрач се стелеше над цяла Рила. Изведнъж захладя. Студът сякаш извираше от дълбокия циркус на Сълзата — въпреки знойното лято в езерото още плаваше огромен леден блок. Загърнах се и тръгнах към билото на хребета, за да надникна и в долината на Прави Искър, полегнала под източния скат на Арамията. Оттук Искър протича цели четиристотин километра, преди да влее водите си в Дунава. Застанах на ръба и погледнах надолу. Чанакгьол тъмнееше зловещо в дъното на страховитата бездна. Другото, по-малкото езеро, едва се виждаше в мрака, защото, когато върховете на Рила тънат в син здрач, нощта вече пъпли нагоре по дълбоките долини.

Дългата пряспа по билото на Дамга синееше в здрача. Поех в тревата край нея и скоро вляво се откри друга бездна. В дъното на дълбокия циркус водите на петото от Урдините езера лъснаха като черна смола в катраник. Спрях за миг и хвърлих любопитен поглед към сипеите по отсамната страна на езерото. Пътечката едва личеше в гъстия здрач. Малка светулка заблещука в далечината край тъмните води на езерото. Колко ясно се вижда и най-дребната светлинка от височината на върховете, когато долините и циркусите тъмнеят от първите нощни сенки!

Спрях до брега на бездната и запалих цигара. Миг-два по-късно нечий глас се провикна отдолу и отекна глухо в скалите, като зов от самата преизподня. Огънчето на светулката се разрасна в пламък. Викът се повтори и потрети. Не тъй викат туристите. Това бе дълъг и провлечен зов на овчар или говедар. Какво ли правеше той край това езеро! Колибата на чобаните от Говедарци е нейде между второто и третото езеро. Никой от тях не би нощувал тук без причина…

Отвърнах на вика и отведнъж загубих охота да нощувам в хижата. Тия огньове край езерата винаги са ме привличали и омайвали въпреки силния студ, който не позволява да се мигне за повече от няколко минути. Реших да отида при огъня. Бавно заслизах надолу, стъпвайки по-предпазливо и от муле по каменистата пътечка. Пламъците на малкия огън ме насочваха към незнайния овчар, чийто зов бях чул от върха. Той бе разбрал, че ида, и вече не викаше. След време спрях на десетина крачки от огъня. Върху светлия фон на пламъците се открояваше дребната фигура на приклекнал човек, подпрял замислено глава на лакът. Той дори не се понадигна, когато застанах пред огнището.

— Чаках те — чух го да казва и неволно трепнах. — Ха седни, че взе да ми додява…

Беше дядото от Сапарево. Той бе опрял гръб в едър камък, а отвъд него тъмнееше друг, още по-голям и странно заоблен.

— Ей я Сивушка — и старецът посочи с ръка към из вития гръб на полегналото животно. — Лежи тук със строшена нога. Утре ще я заколя…

Той изрече последните думи спокойно, с тъпо примирение, тъй свойствено на нашия селяк в минути на остра мъка. Мълчеше, суетеше се край огъня, отиваше да реже клекови клони и пак се връщаше, но нито веднъж не погледна кравата. Кракът й бе счупен над коляното и тя лежеше неподвижно. Само поглеждаше към стареца с влажните си очи и сумтеше навремени — тихо, провлачено и дълбоко като мъчителна въздишка.

Вечерницата се изцъкли в небето над Дамга. Други звезди затрептяха срамежливо по небосвода, прихлупил като с капак широкия циркус на Урдините езера. После някакво светло сияние обви тъмния купол на Мальовица и покри с позлата очертанията на върха. Бледият сърп на луната изгря като рог над могъщата скала. Мъртвешка светлина изпълни циркуса и сякаш раздвижи леките пари над тъмните езерни води. Тънка светла пътечка се проточи плахо през езерото към снежната пряспа над отвъдния бряг. Започваше кратката юлска нощ в планината.

Старецът не мигна тая нощ, нито пък желаеше да разговаряме. Седеше с гръб към животното и сякаш се ослушваше в неравномерното му дишане. От време на време вдигаше глава и поглеждаше замислено към билото на Дамга, въздъхваше изтежко и хвърляше нови съчки в огъня. Бе нахлупил калпак до уши, а често скриваше и тях с ръце, подпрял лакти о колене. Колчем се събуждах от леката дрямка, изтръпнал и схванат от студ, тоя калпак веднага грабваше погледа ми.

Призори старецът закла Сивушка.