Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Rebu (2011)

Издание:

Асен Христофоров. Скици из Рила

Редактор: Бенжамен Ханне

Художник на корицата: Стефан Димов

Художествен редактор: Евгений Босяцки

Технически редактор: Райчо Асенов

Коректор: Бистра Недева

Дадена за набор на 8.XI.1963 г.

Подписана за печат на 10.I.1964 г.

Печатни коли: 10,50 Издателски коли: 8,72

Формат: 59 X 84/16

Тираж: 8077 Темат. № 239 Издат. № 2491 Лит. група IV

Книжно тяло 0,44 лв. Подвързия 0,18 лв. Цена 0,62 лв. по ценоразписа от 1962 г.

Държавно издателство „Медицина и физкултура“, пл. Славейков 11

Държавна печатница „Георги Димитров“, София

История

  1. — Добавяне

Българинът не познава родината си и удивлява всички с географското си невежество.

Доказателства? Те се срещат под път и над път. Например всеки трети българин не знае отгде извира Струма — дали от Рила или Верила, от Конявска или Осоговска планина, от Голо бърдо или може би от Витоша! Бърза, бързоструйна Струма тече надолу към голото море, разлива благодатни води по равни полета, в които зрее жълт като злато тютюн, събира води от няколко планини и навлиза в земите на южната ни съседка. Нека си тече — нали това й е работата, нека полива родните поля — стига да не ги залива и нека тече, където види, след като напусне страната. Тя е наша, дорде е при нас, защото извира нейде из нашите балкани, а и никому не сме длъжни да даваме отчет за потеклото й. Лесно можем да скрием невежеството си зад булото на „държавната тайна“, а с това изворите на Струма няма да пресъхнат.

Като прибере водите на река Рила някъде между Кочериново и Благоевград, Струма протича надолу сред стройни тополи, извисили снаги като мачти на кораби край ниските разлети брегове. Малко под Благоевград в нея се влива пенливата Джумайска Бистрица, вече поукротена в равнината, а точно при Симитлий тя приема водите на друга бъбрива рекичка, която чертае границата между Рила и Пирин. Това е Градевска река, наречена тъй по едноименното село, чиято главна улица е синор между двете планини. Осем по-значителни притока се вливат в Градевска река откъм Пирин и други осем откъм Рила. Самата тя не извира нито от едната, нито от другата планина. Началото си води от малък ручей, който се стича от билото на седловината на двете посестрими. Това е Предел. При него свършва Рила и от него започва легендарният Пирин.

Предел е изходният пункт за Капатнишкия дял на Рила. Първокласно шосе свързва Симитлий с Разлог, като минава през високата седловина. Спирката е току под билото на седловината, край малко ханче с два двора — предния в Рила, задния в Пирин, разделени един от друг чрез потока Еловица, както се нарича Градевска река в горното си течение. Веднъж пристигнал в ханчето, Капатник не ще убегне на туриста, а стъпи ли на самия връх — той дълго ще се радва на гледката към Пирин. Наистина, няма друг рилски връх, от който тая планина да изглежда толкова приказно красива. Гледана от връх Мусала, тя не е тъй величествена и сякаш се губи сред най-крайните възвишения на Западните Родопи и Югозападна Рила. От рилския връх Ковач тя изглежда по-снажна, защото пред погледа не се изпречват други високи върхове. Само от равното теме на Капатник Пирин израства пред погледа с цялото си величие от петите до главата.

Гледката ме е омайвала и преди и затова седя нетърпеливо в рейсовата кола и бързам час по-скоро да се изкача на тоя най-южен рилски връх — незнайния, пренебрегнатия и от никого непосещаван Капатник.

Пътят от Симитлий към Предела лъкатуши край извивките на Градевска река. Тук тя се разлива нашироко също като Струма и същите стройни тополи красят бреговете й. По върхарите са останали само кичури трепетливи листа, надянали вече керемидената окраска на есента. Край тях се мяркат малки зеленчукови градинки, устроени върху откраднати от реката площи. Терасовидни каменни огради пазят градините от буйните пролетни води. Сега из тях не се мярка ни една прегърбена фигура на отруден селяк, но колко труд е вложен в тия зидове и колко надежди са посети ведно с мъките по тяхното изграждане! Поклон пред мравешкото трудолюбие на нашия селянин!

Коритото на реката постепенно се стеснява, тополите почват да редеят и високи елши все по-често свеждат клони над сребристите води. Сега реката се вие като змия в дълбоката клисура, едва огряно от полегатите лъчи на утринното слънце. Зад рязък завой изневиделица изникват първите къщи на Градево, накацали по стръмнината вляво от пътя и реката. Едни от малките къщурки са варосани в бяло, други в синьо, трети в розово и тия цветове внасят още по-голямо разнообразие в есенната пъстрота на широколистната гора. Една подир друга се редят махалите на това безкрайно крайпътно село. Училището е в първата група от къщи, а до последната махала има повече от петнадесет километра. Затова и градевци наричат селото си Лондон и тоя надпис личи върху официалната крайпътна табела.

До училището се издига спретната, сравнително нова църква с невисока камбанария. В тоя първи ноемврийски ден медната камбана отчетливо отмерва звън след звън в чест на Иван Рилски. Преди години, когато трябвало да се постави камбаната в камбанарията, градевци се намерили в почуда. Едни рекли да строят нова скеля, други искали с въжета да изтеглят камбаната до покрива, трети считали, че въжетата ще се скъсат; а камбаната все стояла на земята край църквата. Тогава млад юначага навил десетина поясока на главата си, нахлузил тежката камбана връз нея, а тя стигнала комай до кръста му, и възлязъл бавно, почти слепешком и с треперещи нозе по стълбището на камбанарията. Какви деца е раждала тая майка земя!…

Раждала е и още ражда, но като българските селянки няма други по света. Ей ги по шосето, леко приведени, почти прегърбени и едва олюляващи се при ситнежа по нагорнището. Жени, все млади, на групи от по две-три или на по-големи тумби, млади, стари и млади остарели, и само нарядко по някой възрастен мъж. Яките мъже са нейде из горите, а тия тук носят по две-три мотики връз рамо, за да са свободни ръцете на жените. Мотиките на по-младите от тях са привързани отзад, на гърба, под люлка с невръстно дете. То спи спокойно, докато майка му ситни босонога из пътя и тъй както бърза към далечната картофена нива с мотика и дете на гръб, под лява мишница притиска хурка с къделя потъмняла вълна, с една ръка изприда тънка нишка, а с другата върти и източва вретеното от гърди до нозе и от нозе до гърди в такт с вървежа и в героична надпревара с времето и селското тегло.

Гората става все по-гъста, ущелието на реката — все по-тясно и по-тъмно. Грамадни скали почти преграждат пътя ни и шосето просто се въвира в реката, за да ги избегне и заобиколи. Пътуваме под тъмен свод от гъсто сключени клони на пъстролисти елши. Нова скална грамада се вдава като клин в шосето и бележи ъгъла на мрачен завой. Тук някога, преди десетилетия, македонски харамии отвлекли американската пътешественичка мис Стоун и нейната другарка Цилка, за да искат откуп. След време двете млади жени били освободени здрави и читави, калени от живота в глухата и не винаги романтична планина, а и харамиите превърнали богатия откуп в цял арсенал от оръжия и муниции, нужни за свободата на Македония. Тук всяка пътечка е като лист от книгата на новата ни история. Дано не пожълтеят страниците на тая книга от сланата на забравата!

След друг остър завой дефилето се разтваря и пред погледа израстват няколко схлупени дървени къщурки. Те са вляво от пътя, а той пък е вляво от реката, която бучи току под него. На отвъдния бряг, зад високите стволи на елшите, се белеят стените на двустайна училищна сграда, а край нея дузина ниски кръстове от възсив мрамор стърчат самотно в жълтата трева. Неприятно съседство за тия, които тепърва навлизат в живота, но то сякаш не помрачава дните на шестимата малчугани от четирите долни класа на училището. Те се побират на два чина в единствената класна стая, свикнали са един с друг като родни братя и гледат на учителката си като на своя сестра. Запокитена в тази глуха клисура, далече от земни суети и радости, тая девойка е като бледо кандилце, което пръсква светлина в още мъглявите умове на градевските малчугани.

Това е последната градевска махала. Тя има своя история и на два пъти е променяла името си. Първен тук се поселили двоица братя — не трима, както обикновено гласят легендите. Умножила се челядта им, но за гладни гърла винаги се намира работа. Едни глождели е мотика стръмните ниви, други размахвали брадва из лесовете, трети пасели овце по поляните на Рила и Пирин. След време един от внуците на първите поселници се прочул с майсторството си да прави яки каци. Тогава жителите на близките и по-далечни махали нарекли поселището Кацарци. Минали много години и в глухата клисура израсла хубава мома на име Цвета. Тя сънувала сън прокоба, разказала го като по книга на близките си, а той се сбъднал до най-малките подробности. Тръгнали млади и стари при нея да им разгадава сънищата. Момата никого не отпъждала и винаги правилно тълкувала желанията на лековерните. Тя остаряла, поминала се на сто и пет години преди кръгло пет десетилетия и оставила името си на малкото поселище, известно на всички от двете страни на Предела като Баба Цвета.

Утринният хлад е запотил прозорците на колата, а и височината вече наближава хиляда метра над морското равнище. През мътните стъкла прозират първите смърчове и ели, а отвъд тях, в пролуките на гората, се мяркат бели ивици от заснежените склонове на Пирин. Пътят извива все край Градевска река, наречена Еловица в горното си течение. Минаваме край двуетажна масивна постройка, сега използувана за отмора и почивка от горски и други работници. Еловица протича в самия двор на кокетната сграда, а перпендикулярно в нея се влива с грохот пенливата Джинджирица, която се спуска стремглаво по стръмните склонове на пиринския Даутов връх. Кокошки подскачат из двора между двете рекички, а пред, сградата се издига цяла камара от готови за извозване букови трупи за шперплатната фабрика в Симитлий. На хвърлей камък отвъд малкия почивен дом подплашена катеричка се стрелва над шосето, само на няколко разкрача от предните колела на автобуса, и за миг-два преминава от Рила в Пирин. Колко лесен е тоя преход тук, на синора между двете планини!

На триста крачки отвъд почивния дом, зад един последен завой, пред погледа се изпречват една едноетажна постройка с дворче край нея, няколко плодни дръвчета в дворчето, десетина кокошки отвъд заградката и неизменната свиня в бунището край пътя. Това е хан „Предел“, построен под самото било на седловината, на 1030 метра надморска височина. Само един пътник чака край ханчето — снажен ловец, наметнал пушка през рамо, с ловна чанта и две луди палета около него. Автобусът изпъшка за последен път и спира, а спирачките скърцат сърдито, сякаш несмазвани от години. Бързам да сляза и с мъка се провирам между пътниците, препълнили повече от всякога малката рейсова кола. Докато се блъскам пред изхода, ловецът отвън ме приветствува и начаса поема раницата от ръцете ми. Та това е самият ханджия, руснакът Павел, когото познавах отпреди! Той поглежда недоволно към слезлите за отмора пътници, които бързат да влязат в ханчето. Уви, те няма да намерят нито капка алкохол в тая кръчма, защото снажният кръчмар и ханджия е дал обет на жена си да не пие и за да не се поддава на съблазънта, от години вече не внася нито вино, нито ракия, нито дори бира в заведението си.

Здрависах се с бившия белогвардейски юнкер и влязох ведно с другите пътници в ханчето. Кръчмарят остави пушката въпреки гневните излайвания на двете палета и скоро седна на масата до мене. Празни бутилки поглеждаха срамежливо от прашните рафтове, а по-навътре, зад тезгяха, се зъбеха няколко разсъхнати бъчви. Тъжни светини в тоя храм на трезвеността! Ханджията сякаш разбра мислите ми и тихо прошепна, че бил скрил цяла дамаджанка в килера от страх да не би дребната му женичка да се завърне преждевременно от Велинград, гдето имала роднини.

— Всичко помирисва — казваше Павел за нея и клатеше глава. — Има нос на ловджийско куче…

Ханджията се заоправдава, че пропил от мъка. Тъй казваше и през есента на 1945 година, когато не изтрезняваше по цели седмици. Съветските войски имаха куриерска служба от Симитлий за Разлог и всеки ден минаваха през Предела, спираха край ханчето и изпиваха по чашка с бившия белогвардейски юнкер. Един от съветските войни се случил от родния град на Павел и приказките му бяха разпалили носталгията на нещастния емигрант по любимото отечество. Той бе прекарал четвърт век в България, но мъката му по родината сякаш растеше с всяка измината година. Просто се чудех как издържа и не замина с тях.

Като нямаше какво да пият в тая безалкохолна кръчма, пътниците се поразтъпкаха и отново заеха места в автобуса. Павел стана и тръгна да изпрати колата също като кантонер по железопътен друм. После подсвирна на палетата, взе пушката и се приготви да върви. Беше обещал да ме нагости с някакъв дивеч същата вечер. Ловните закони не важаха за тоя богатир, който живееше самотен в Предела, буквално стъпил с единия крак на Рила, а с другия на Пирин. Той хлътна в гората към Джинджирица, а аз прекосих шосето и се запътих към Капатник, изпълнен със съчувствие към нерадата участ на руснака, защото никоя страна на света не може да бъде по-хубава от родната земя.

Край