Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)
Разпознаване и корекция
Rebu (2011)

Издание:

Асен Христофоров. Скици из Рила

Редактор: Бенжамен Ханне

Художник на корицата: Стефан Димов

Художествен редактор: Евгений Босяцки

Технически редактор: Райчо Асенов

Коректор: Бистра Недева

Дадена за набор на 8.XI.1963 г.

Подписана за печат на 10.I.1964 г.

Печатни коли: 10,50 Издателски коли: 8,72

Формат: 59 X 84/16

Тираж: 8077 Темат. № 239 Издат. № 2491 Лит. група IV

Книжно тяло 0,44 лв. Подвързия 0,18 лв. Цена 0,62 лв. по ценоразписа от 1962 г.

Държавно издателство „Медицина и физкултура“, пл. Славейков 11

Държавна печатница „Георги Димитров“, София


Планината е един отделен мир, много по-величествен, по-красив и разнообразен от всички други светове, дори и от ония, които могат да се родят във въображението на някой поет. Нейните неръкотворни красоти са по-пленяващи и от най-великото произведение на изкуството. Тя самата е извор на всички изкуства, вдъхновителка и учителка на онези, които внасят красота в живота на поколенията. Скулпторът се смайва пред причудливите форми на настръхналите планински зъбери и напразно мери сили с природния ваятел. Музикантът се упойва от нежните съзвучия и дълго се ослушва в тихия шепот на гората и тайнствения ромон на ручея, скрит зад мъхнати камъни и много папрат или здравец. Художникът се вглежда с премрежени очи в чудните багри на дъбравата през есента или в едва доловимите отсенки в зеленината на мурата и бора, на елата и смърча, когато живителната мъзга плъзне до най-дребната клонка през пролетта. А поетът — той гледа, мечтае и безпомощно въздиша, защото словата му са бедни и твърде слаби, за да изразят възторга, събуден дори от отражението на пухкавите летни облаци в кристалните води на езерата. Затова и стари и млади ги тегли все нагоре, към шеметните върховен техните волни, безбрежни простори.

При това какво разнообразие лъха от нетленните красоти на планината и колко различна е тя от сковаващата монотонност на всяка творба на изобразителните изкуства! По силата на някаква неотменима диалектика в природата планината е различна не само през отделните сезони, но и през отделните дни и нощи на едно и също годишно време. Цветът на езерата винаги се сменя с промените в цвета на небето, водите на потоците са веднъж буйни, друг път по-тихи в зависимост от дъждовете или засухата. Дори и снегът не всякога е еднакво бял — той добива едва ли не ръждив оттенък в късна пролет, когато цъфтят иглолистните дървета по рътовете и ветровете подемат боровия прашец от разлюлените гори в долините, за да го отвеят към заснежените върхове. Затова всеки връх, всяка долина и всяко езеро са винаги различни и винаги привличат погледа с нещо ново и незабелязано преди — като любима симфония, слушана многократно при различни случаи и в различно настроение, с различни диригенти и музикални изпълнители. Колко грешат онези любители на планината, които, веднъж посетили дадена местност, странят от нея впоследствие и все дирят други обекти за летуване: тя не е цвете да увехне и винаги е нова, свежа, различна.

Вземете например долината на река Мальовица. Нейната притегателна сила не намалява, а расте с всяко ново посещение. Тя не е тъй безкрайно дълга и глуха, като долината на съседната Урдина река, но стръмните стени на Калбура странно наподобяват безмълвните чукари на Коджа Карица, надвиснали над нейната посестрима. Тя не е тъй широка и приветлива, като долината на Лопушница, но същите цветя и билки, които красят полянките под Лопушкия връх, ухаят и в треволяка край клековете из нейното поречие. Тя не е тъй страшна, като трите непроходими долини на Прекорека, източно от нея, с Купените, застанали като стражи там, където зеленото море на клека се е люшнало нагоре към небето. Но в дъното на тая долина се издига Мальовица, тоя най-красив от всички рилски върхове, който смайва погледа, прикована го задълго и го отпуска едва тогава, когато в паметта на излетника остане незабравим отпечатък на красота, величие и мощ. Като тоя връх наистина няма друг в цяла Рила и неговият двуглав купол с отвесната североизточна стена, висока към триста метра, е гордостта на нашите планини.

Самата хижа, кацнала върху малка площадка на втория речен праг по левия бряг на биструшата Мальовица, винаги е имала голям брой почитатели, но след Девети септември, когато настана бурен подем в българския алпинизъм, те почнаха да се умножават като гъби в дъждовно лято. Хижата се превърна в средище на младите катерачи — тия неустрашими пълзачи по скалите, които разпъваха палатки край нея и превъзмогваха една подир друга отвесните алпийски стени в тоя дял на планината. И никак не е чудно, че тъкмо тук, в долината на Мальовица и само на час път под хижата, през 1952 година бе създаден Централният алпийски лагер за младежи и девойки с неспокоен дух, челичени нерви и смели сърца. Постройките на лагера и неговият обширен двор заемат по-голямата част на Меча поляна, известна в миналото по-малко с мечките си и повече с многобройните змии, които се излежаваха на припек по утъпкания коларски път. Прекрасен е тоя лагер вечер, когато електрическите крушки заблещукат в тъмнилото на рилската нощ. Те трепкат като същински светулки поради неравния ток в малкото моторче, но загасват след час-два, засрамени от буйните пламъци на лагерния огън.

А и атмосферата в хижа „Мальовица“ е по-задушевна и неволно предразполага посетителя. В хижата още се разправят спомени за Мито Заека и Киркор, двамата бивши домакини. Сегашният пазач, Борис Павлов, е също самоковец и затова всички го наричат Боре, с ударение върху втората сричка. Той върви по стъпките на прочутите си предшественици, съчетавайки упоритостта на единия с хумора на другия. По дълголетието на престоя си в хижата Боре се равнява със Заека, а по хумор — с непретенциозния Киркор. Известният кравешки барометър на Боре е будил и продължава да буди не по-малко смях от разните весели истории на покойния Киркор. Тоя възслаб, почти четиридесетгодишен мъж на среден ръст, със заострено лице, черна коса и малки мустачки, с хлътнали бузи, меки кафяви очи и безброй ситни бръчици край тях се готви вече от цяло десетилетие да напуска хижата, но междувременно се ожени, а Величка му роди дъщеря и още на шестия месец малката Ренета заживя при тях в планината.

Пътечката от Меча поляна към хижата свършва в самата окрайнина на гъстата клекова гора, но ниска вратичка от грубо сковани летви прегражда пътя към широката голина пред каменната сграда. Туристът спира за минутка, колкото да разбере как се отварят тия самотни двери сред гората, и неволно прочита странния надпис: „Затваряй вратата, че става грозно течение!“ Разбира се, тая вратичка може да спре течението толкова, колкото и раницата на туриста някоя хлъзгаща се лавина, но без тоя надпис мнозина биха забравили да притворят вратичката и конят на Боре би поел надолу, към по-обилната паша в низините. Животното наистина не би могло да мине по друг път, защото тук клекът е много гъст и расте от двете страни на реката, а тая пътечка представлява единственият подстъп към хижата. Веднъж бях заръчал на кучето ми — едър пес от овчарска порода — да ме чака отвъд тия смешни двери, а то разбрало зле заповедите ми и в продължение на цял час, дорде се наобядвам в хижата, не позволило нито на един турист да мине отсам или оттатък бариерата за голямо неудоволствие на всички, но не и на неговия престорено сърдит стопанин.

Друга изненада очаква посетителя, когато стигне до хижата и се изправи с лице към нейните южни стени. Малка дърворезба е окачена на каменния зид и от нея приветливо се усмихва весела крава, извърнала глава назад, към въжената си опашка. Това е прочутата крава барометър, направена собственоръчно от Борѐ. Нейната подвижна опашка от разрошено въженце безпогрешно показва какви са атмосферните условия в даден момент. Легендата на тоя оригинален барометър, изрязана в гладката повърхност на дъската, току под самата опашка, има следното съдържание:

Гледай опашката:

Суха ли е — добро време.

Мокра ли е — дъжд вали.

Клати ли се — вятър духа.

Спокойна ли е — тихо време.

Вдървена ли е — студ и мраз.

Мека ли е — топло време.

Вижда ли се — ясно време.

Не се ли вижда — мъгла.

Няма ли я — ураган!…

Никой не може да не се усмихне на веселата крава, нито пък да обори чудната логика на легендата. Понеже съществуват урагани с различна сила, Боре понякога е принуден да прибира кравата барометър вътре в хижата, за да не би ветровете да я отвеят из клека или чак в реката. Това впрочем е напълно възможно. На 15 март 1956 година силна буря откърти и отнесе един ъгъл от покрива на двуетажната сграда. Същата участ бе сполетяла и покрива на хижа „Иван Вазов“ през пролетта на 1950 година. Опашката на кравата барометър едва ли би могла да устои на такива ветрове. Пазачът на хижата е заимствувал идеята за тоя барометър от някакъв пазарджишки турист, който бил зърнал първообраза в една хижа из Швейцарските Алпи. Тъй по странни и неведоми пътища се осъществяват международните връзки на туристите.

По такива пътища и мнозина алпинисти в чужбина са научавали за непристъпната отвесна североизточна стена на връх Мальовица. Много от тях са идвали в България с единствената цел да видят тоя прочут връх и да премерят сили с неговата алпийска стена. Наистина смайващ е списъкът на тия другоземни катерачи, опитали се да завладеят стената, но останали победени от нея. Още в 1937 година група словенски алпинисти са направили опит да победят стената, но не могли да изкачат дори една пета част от тристаметровия отвесен спусък. През същата година пристигнали и немски алпинисти, после техни френски и австрийски събратя, но всички стигнали едва на шестдесет метра от подножието на скалата гигант. Най-сетне през лятото на 1938 година пристигнала голяма италианска експедиция с прекрасни бели мулета, удобни палатки и всякакви най-модерни съоръжения за катерачество. Но и италианците не могли да завладеят скалата дори след двунеделни ожесточени схватки с нея. След дълъг престой в хижата чуждоземните катерачи най-сетне си заминали, но не преди да обявят Мальовишката стена за непристъпна. Разбира се, тук става дума само за североизточната стена на върха, защото иначе всяко дете може да се изкачи до билото за около два часа от хижата, като мине по околния път.

Затова малката паметна плоча, поставена в трапезарията на хижа „Мальовица“, буди такава гордост у всички наши планинари. В нея се казва с няколко скромни думи, че на 23 август 1938 година двама български алпинисти — Коце Саваджиев и Георги Стоименов, са възлезли по североизточната стена на Мальовица след упорита борба с гладката стена в продължение на два дни и една нощ при неблагоприятни атмосферни условия. Вторият от тях впоследствие загина от снежна лавина под рилския първенец, сякаш планината не можеше да му прости победата над Мальовица. Хиляди планинари познават скромния знак, който сочи мястото на неговия гроб, а други са чели за трагичната кончина на катерача в няколко вълнуващи страници от Ламар. Другият от тия двама смелчаги — Коце Саваджиев — броди и до днес из планината и често извежда групи от млади катерачи към Мальовица. Те всички са негови ученици, но цели десет години никой не дръзваше да повтори смелия му опит, станал легендарен с трудностите си.

С Коце се запознах в хижа „Мальовица“ още в дните, когато само той можеше да се кичи с прозвището „победител на Мальовица“. Прославеният катерач пристигна в хижата по тъмно, но когато името му почна да се предава от ухо на ухо край дългите маси в столовата, всички го наобиколиха — познати и непознати, млади и стари, младежи и девойки. Той се усмихваше неловко като всеки истински смелчага и отговаряше някак неохотно на любопитните въпроси. Доста едър, много плещест и рядко набит, с мургаво лице, гъста коса и искрящи очи под черни рунтави вежди, той приличаше по-скоро на борец, отколкото на катерач, а и масивният му вирнат нос, щръкнал нагоре в средата на доста едрото лице с тежки, яки челюсти и заоблена брадичка, придаваше някаква лъвска сила на човека и ясно говореше за невероятната му смелост и безкрайна упоритост. Развъртя се между нас и погледна безпомощно към пазача, сякаш молеше да го отърве от тая напаст.

— А къде спахте през нощта? — питаше го едно мило девойче.

— На скалата — отвърна Коце.

— Но тя е тъй гладка! — възкликна девойчето.

— Гладка е…

— Та нима сте висели във въздуха? — и очите на момичето станаха още по-големи.

— Висехме — рече Коце и побягна към стаичката на пазача.

Още тогава разбрах, че Коце не обича да говори за подвига си с Георги Стоименов. Някои твърдяха, че още изпитвал ужас при спомена, а и болеше го да споменава името на своя покоен другар. Успях да се сближа с него и колчем попадах в хижа „Мальовица“ през следващите години, винаги обръщах по-голямо внимание на катерачите, чийто брой растеше с всяко ново лято. После, когато на Меча поляна изникнаха дългите едноетажни постройки на Централния алпийски лагер и спретнатите палатки се белнаха в двора между ивиците нестопен сняг, често спирах край пътя и надвесен над оградата, слушах думите на непознат млад лектор за зимното бивакуване или пък влизах в двора и повеждах разговор с млад турист. Почти винаги научавах по нещо за планината, за борбата с природните стихии или за техниката на катерачеството, но не това ме блазнеше, не то ме теглеше към алпинистите и техния лагер. Една дребна случка под Мальовица, на която бях неволен зрител, ме бе убедила още отрано, че алпинизмът представлява истинска школа за мъжество, което не знае пречки, и за другарство, което сплотява и задължава.

* * *

Веднъж през лятото на 1950 година пристигнах по тъмно в хижа „Мальовица“. Неколцина младежи бяха насядали край масата в малката кухня и отдаваха дължимата чест на тавичка с тридесетина пържени пъстърви. Познавах едного от тях, а също и рибаря, който им бе предоставил съвсем безвъзмездно плодовете на еднодневния си труд по рекичката, и веднага се вредих на масата. Разбрах от моя познайник Кольо, инструктор по алпинизъм, че на следното утро двамина от младежите — Вартан и Григор — ще се катерят под негов надзор по североизточната стена на Мальовица. Младите катерачи бяха тъй уверени в успеха си и така ни заразиха със своя ентусиазъм, че двамата с рибаря дадохме дума да наблюдаваме смелия им подвиг от самото подножие на скалата. Стояхме до късно в кухнята, може би много по-дълго, отколкото бе разумно за катерачите в навечерието на толкова труден опит. На няколко пъти ги подканихме да си легнат, но те само се усмихваха. Младостта е колкото дръзка, толкова и нехайна и тъкмо затова животът на двадесет години изглежда тъй прелестен.

На утрото станахме почти по тъмно ведно с катерачите. Стегнахме се набързо и хапнахме надве-натри. Докато смелчаците приготовляваха раници, въжета, торбички с чукове, клинове и всякакви други железарии, аз наблюдавах плахото отражение на изгрева върху тъмната снага на ненагледния двуглав връх. За десетина минути отвесната стена промени на няколко пъти окраската си: изпървом тъмна, почти черна, после виолетова, след това тъмно пепелява и накрая светлосива, примесена с ръждиви петна. Тогава темето на Мальовица излеко порозовя от лъчите на невидимото слънце, а след малко пламна и куполът на източното крило на тоя двуглав връх. После сянката на Малка Мальовица очерта правилна пирамида точно в средата на стената, на мястото, което алпинистите наричат „траверса“. Оттам трябваше да минат Вартан и Григор, за да стигнат до върха. Една снежна преспа се белееше в подножието на Орлето, но слънчевите лъчи още не можеха да достигнат до нея. Най-сетне целият връх пламна и сякаш затрептя в жаравата на изгряващото слънце.

Потеглихме дружно в свежия хлад на утрото, но алпинистите скоро ни изпревариха. С нас вървеше и едно осемгодишно момченце на име Стефко, роднина на рибаря. След час път стигнахме до подножието на скалата, минавайки край едно от най-сините езера в цяла Рила. Там заварихме само Кольо, младия инструктор на алпинистите. Двамата катерачи вече пъплеха по отвесната стена, но тъй невероятно бавно, сякаш изобщо не се предвижваха нагоре. Само ръцете им шетаха неспирно по гладката стена — те опипваха крехките и ронливи места на скалата и търсеха едва видими пукнатини, в които да забият як железен или дървен клин. Григор бе напред, на около двадесетина метра над Вартан, който го следваше малко встрани, за да се предпази от случайно изронени камъчета. Дългото въже между двамата смелчаци не бе изопнато, а се клатеше край стената и Кольо поясни, че Вартан сега се изкачва на свободно въже. После Григор достигна първата камина и въжето се изопна, но скоро пак се отпусна. Малкият Стефко бе по-любопитен от нас и постоянно разпитваше инструктора, но ние не обръщахме внимание на поясненията. Само гледахме как Григор тръгва диагонално вляво на така наречения долен траверс и се учудвахме на лекотата, с която се предвижва напред и нагоре. След време той стигна до доста голяма площадка и спря за отмора, а Вартан бързаше да го настигне. После първият пак продължи да се катери право нагоре като по изтеглен отвес.

Ставаше все по-трудно за нас да наблюдаваме напредването на двамата катерачи. Колкото по-високо се изкачваха те, толкова по-неясно се очертаваха гънките и чупките на скалата, а и човек не може да гледа все нагоре. Седнахме с рибаря на тревата и заприказвахме за пъстървите в Мальовица. Знаех от други рибари, че пъстървата стига до Меча поляна, но не и нагоре по реката, а той твърдеше, че имало много риба зад втория, а дори и край първия от речните прагове. Там бил наловил вчерашната риба. Тия екземпляри не бяха тъй едри като пъстървите в реката под Меча поляна и особено отвъд пътечката към Урдина река, но сякаш ги превъзхождаха по вкус. Забелязах това, а рибарят само ми напомни плоската истина, че всяка риба е вкусна, дорде е прясна, и че само престоялата риба е стара.

Два часа по-късно двамата катерачи бяха изминали повече от половината път до върха. Инструкторът радостно потриваше ръце и обясняваше на Стефко, че те сега навлизат в дългия улей, който щял да ги изведе до голяма сводеста дупка в скалата, наречена „Кабината“. Там била поставена алуминиева кутия с тетрадка, в която се разписвали всички катерачи, които смогвали да стигнат до това място. Впрочем стигнеш ли веднъж до „Кабината“, връщане назад няма и не може да има — освен ако се откъснеш и литнеш надолу ведно с клинове, чукчета и всички въжета. От „Кабината“ нагоре двамата катерачи просто прилепиха тела о скалата и сякаш се заковаха на място — тъй бавно бе напредването им. Далеч над главите им тъмнееше дупка в скалата, известна като „Орлово гнездо“. Те бяха почти до нея или тъй поне ни се струваше отдолу, но измина още половин час, преди да вземат и този откъс от пътя. Едва виждахме дребничките им фигури, но ударите на чукчетата, с които забиваха клинове в скалата, отекваха отчетливо в окръжаващата ни тишина. Двамата се събраха над „Орлово гнездо“ и после първият пак пое диагонално вляво, по горния траверс. Вартан го изчакваше търпеливо на площадката и когато другият бе на около тридесетина метра вляво и по-нагоре от него, той също запълзя по леко изпъкналата скала.

Погледът ми попадна случайно върху Кольо. Ситни капчици пот бяха избили по челото на инструктора и те ми подсказваха, че тоя пасаж трябва да е рядко труден. Впоследствие научих, че траверсът бил с чувствителен надвес, че образувал нещо като балкон, който отблъсквал тялото навън от скалата, а и тя била гладка на това място и опасността от подхлъзване била значителна. Григор премина успешно трудния траверс, но тъкмо когато осигуряваше другаря си, Вартан се откъсна и литна надолу, ала въжето го поде, изопна се и тялото му описа грамадна дъга по плоската повърхност на скалата, блъскайки се и отскачайки като топка от нея. Миг по-късно недалеч от нас бухна голям камък, отронил се от върха под ръцете на нещастния момък. Камъкът се разби с трясък в скалите край подножието на отвесната стена. А Вартан се залюля като махало на огромен часовник, увиснал в края на тридесетметровото въже. Най-после спря да се клати и остана да виси безпомощно далече под Григор, но под развяващите му се нозе зееше бездна от двеста и повече метра. Инструкторът викаше нещо по катерачите. Аз бях тъй смутен, че просто не разбирах думите му. Чувствувах само как малкият Стефко впива ръка в моята. Все ми се струваше, че въжето ще се протрие нейде о скалите или пък че клинът ще се откърти и момъкът ще се сгромоляса в пропастта.

Вартан бе престанал да се клатушка. Изглежда, че въжето около кръста и раменете му го пристягаше със страшна сила. Той направи усилие като при силен гърч, откачи раницата си и тя литна в пропастта. Младият инструктор изпъшка и се хвана за главата, а раницата тупна на десетина метра от нас и подскочи високо във въздуха, преди да падне отново на земята. Разбрах, че в нея били помощните въжета на Вартан. Кольо извади въжето от раницата, помоли рибаря да изтърчи до хижата и да извика домакина в помощ, после двамата с него поехме по един дълбок и стръмен улей, който щеше да ни изведе на върха. Стефко остана долу. Когато минавахме по превала между Орлето и върха, инструкторът се спря за миг и погледна нагоре. Вартан сякаш бе затворил очи. Главата му бе потънала в раменете и въжето се впиваше в гърдите му току под мишниците, а ръцете висяха безпомощно, леко разперени встрани. Момъкът просто се задушаваше от страшната прегръдка на дебелото въже. Григор обаче не се виждаше. Разбрах от инструктора, че той се е отвързал и е успял да се добере до върха по една странична камина, която извеждала до източния ръб на стената.

Двадесетина минути по-късно и ние застанахме до него, задъхани и плувнали в пот. Нямаше време за обяснения. Кольо взе въжето на Григор, привърза го към онова, което бе измъкнал от раницата на Вартан, после омота единия край около мене и другия катерач. Беше решил да се спусне надолу, а Григор само трепереше и повтаряше, че това било истинска лудост.

— Нима искаш Вартан да умре? — отсече Кольо и започна да се спуска надолу.

Неволно затворих очи, за да не гледам как тялото на инструктора потъва зад ръба на скалата в тристаметровата бездна под него. Отпусках въжето педя по педя, а при всеки нов тласък тръпки пролазваха по тялото ми. Когато отпуснах почти цялото въже, дълго над петдесет метра, до ушите ни долетяха ударите на чукчето, с което Кольо забиваше клин в скалата. После той викна към Вартан, но момъкът не се обади. Далечно ехо от гласеца на Стефко раздра тишината. Момченцето викаше нещо от подножието на скалата. После разбрахме, че Кольо бил стигнал до един от онези проклети навеси, които създават най-много трудности на катерачите. Балконът не му позволявал да види безмълвния Вартан, а Стефко се досетил и почнал да го направлява отдолу с тънкото си гласче. Кольо извадил запасното въже от раницата, привързал го към клина и го спуснал надолу, после сам заслизал на рапел по него. След време стигнал на няколко метра от Вартан. Момъкът вече едва дишал. Смелият инструктор започнал да го замерва с камъчета, които ронел от скалата, но нещастникът не отварял очи. Най-после Кольо се добрал до него, свестил го с няколко плесници, привързал го към себе си и двамата започнали бавно да се катерят по скалата. До тоя момент Вартан бе висял към четиридесет минути във въздуха над бездната и ребрата му били просто смазани от якото въже.

Можех да си представя положението на нещастния момък, защото двамата с Григор едва дишахме от вълнение, легнали в малка вдлъбнатина. Не се осмелявахме да излезем навън и да надникнем към пропастта от страх да не ни повлече въжето. Скоро дочухме ударите на чукчето, с което Кольо забиваше, нови клинове в скалата. Сега вече въжето не бе тъй изопнато, защото катерачите се осигуряваха с клинове. След малко пристигна и Боре, домакинът на хижата. Той бе припнал по Заешката пътека, после хукнал като сърндак по Мальово поле, покатерил се нагоре по улея вдясно от Орлето и стигнал до върха за около четиридесет минути. Боре застана на десетина разкрача от нас, за да може да наблюдава катерачите. Те били вече на тридесетина метра под върха. С лявата си ръка Кольо често помагал на изтощения Вартан, а с дясната се придържал о въжето, оглеждайки скалата за удобни хватки и стъпки. При нормални обстоятелства изкачването им до върха би било сравнително лесно поради прикрепеното към нас въже, но Вартан, изглежда, бил останал почти без сили и Кольо трябвало да го измъква нагоре с нечовешки усилия.

Най-после двамата с Вартан се показаха зад ръба на стената, преметнаха се с последни усилия на площадката и се проснаха като мъртви на земята. Те бяха буквално мокри от пот и трепереха от усилието, а Вартан дори и не можеше да говори.

Предвидливият Борѐ бе взел шише с вода и когато напръскахме лицето на Вартан, той отвори очи, огледа се наоколо и някак вяло се усмихна на Григор.

— Все пак се изкачихме — промълви спасилият се като по чудо катерач, после мълком стисна ръката на Кольо.

И в най-тихия ден по островърхото каменно чело на Мальовица повява студен вятър. Прибрахме Вартан на завет в плиткия естествен окоп, а Кольо загърнахме с част от нашите дрехи. Дланите на инструктора бяха протрити от въжето, а меките крайни възглавнички на пръстите му бяха подути и почти извити нагоре, закривайки част от ноктите — тъй яростно се бе залавял и за най-незначителните пукнатини в гладката стена. Докато уморените катерачи почиваха един до друг, ехото пак разнесе тънкото гласче на малкия Стефко. Детето дереше гърло и вероятно викаше „ура“, но до ушите ни стигаше само едно нескончаемо „ааа…“. То изразяваше по тоя начин възторга си от смелата постъпка на младия инструктор, изпълнил докрай другарския си дълг. Без него Вартан би висял дълги дни и нощи под върха, дорде го разкъсат орлите, но би издъхнал още след първите няколко часа, задушен и смазан от въжето.

Привечер в тоя ден устроихме малко тържество в хижата, разбира се, пак с помощта на рибаря. Тоя път пъстървите бяха от Еленското езеро и чувствително по-едри от речните. Най-едрата риба дадохме на младия инструктор по алпинизъм. Това бе единствената осезаема награда, която момъкът получи за смелата си постъпка. Вартан бе тъй зает с рибата, че дори не поглеждаше спасителя си. Само мляскаше, облизваше подутите си пръсти и често повтаряше, че рано или късно ще изкачи стената на Мальовица.

* * *

Опасности дебнат навред, но тъкмо затова светът е на смелите. Човек не може да бъде напълно спокоен дори и в леглото. Но какво да кажат катерачите, които нямат даже и здрава опора под нозете си? Не керемида, а цели тонове скали могат да рухнат върху главите им при някой неочакван каменопад. Понякога изпод пръстите на първия от свръзката може да се отрони гранитно парче с по-скромни размери, например колкото воденичен камък. Тогава нещастникът литва надолу и скоро прави „махало“, закачен за по-долния клин, а гранитното блокче профучава край ушите на втория още преди той да подсвирне от изненада. Може и по-дребно камъче да се отрони под нозете на първия — например колкото кокоше яйце, — но камъчето набира скорост в ония двадесетина метра, които прелетява до главата на втория, и ударът не е по-малко силен от тоя на падаща керемида.

И все пак дяволът не е толкова черен, колкото изглежда на пръв поглед. Срещу тия реални опасности катерачът мобилизира всичките си физически, умствени и волеви сили, и то в много по-голяма мяра, отколкото във всеки друг спорт. Много по-лесно е да скочиш с парашут от аероплан, отколкото да възлезеш с пълзене по някоя отвесна скала. Закон е у катерачите да избягват опасностите и да преодоляват трудностите, макар че всяка опасност е свързана с трудности и всяка трудност крие в себе си немалко опасности. Те се учат да познават скалите и да отбягват местата с каменопади. Но чуят ли грохот и съсък над главите си, инстинктивно прилепват тела съвсем плътно към гладката стена и каменният порой само ги понапрашва, без да ги докосне и помете надолу. Откърти ли се камък изпод пръстите на един или друг от свръзката, катерачът наистина ще литне и ще направи „махало“, но клинът все пак ще го задържи и другият ще го изтегли, ако падналият не може сам да се оправи. Отрони ли се камъче изпод нозете на първия, то не ще засегне втория от свръзката, който следва първия винаги малко отстрани, вляво или вдясно, но не и точно под него. При това вторият нарочно изостава доста назад, използувайки до края тридесет метровото въже, та ако първият се откъсне и падне, да не се стовари върху него. Ще литне надолу, ще увисне на клина и ще се залюлее — доволен, че вече не пада право в прегръдките на смъртта.

Човек трябва да е общувал по-често с катерачите, за да може що-годе правилно да преценява подвизите им и трудностите, пред които са изправени. За всеки непосветен сухото излагане на фактите не значи нищо. Спомням си един мой разговор с двама от най-изтъкнатите наши катерачи, които първи повториха подвига на Коце Саваджиев и Георги Стоименов, и то точно десет години след „премиерното“ изкачване на стената на Мальовица. Покорена за втори път, Мальовица пак си отмъсти на своите нови покорители, Коце Дюлгеров и Цанко Бангиев; и както Георги Стоименов бе намерил смъртта си в снежна лавина под рилския първенец Мусала, така и Цанко Бангиев загина, както умират орлите, сгромолясвайки се от височините на Елбрус в бездните на Кавказките планини! Другият от свръзката — „малкият“ Коце, както го наричат за отлика от Коце Саваджиев — ми разправяше за отчаянието и за онова страшно чувство на пълна безпомощност, обзело и него, и неговия покоен другар при това второ изкачване на Мальовица, когато стигнали до някакъв силно издаден навес под „Орлово гнездо“ в горния край на стената. Безизходността изглеждала пълна, безсъмнено и безнадеждно пълна. И изведнъж първият от свръзката забелязал стар клин, забит на времето в скалата от Коце Саваджиев и забравен там от него. Клинът бил далече, много далече, но искрата на надеждата изведнъж пламнала в гърдите на катерача и той побързал да зарадва другаря си. „Щом друг е минал оттук, ще минем и ние!“ Тая мисъл ги осенила, ободрила ги и те скоро намерили път към далечния клин.

— Колко далече бе клинът? — бях запитал катерача.

— Много! — бе отвърнал той. — Имаше цели седем метра до него. Взехме ги почти за един час…

Смутен от моя вик на изненада и недоверие, катерачът бе почнал да се оправдава с трудностите на терена, а после ми съобщи, че на времето Коце Саваджиев и Георги Стоименов взели този седемметров откъс за цели три часа!

Седем метра за три часа! Това значи да се предвижваш напред с приблизително два милиметра на всеки три секунди, и то не спокойно или тържествено невъзмутимо, както при погребение, а бясно, устремно, с нечовешки усилия, като напрягаш всички мускули на тялото си, като впиваш нокти и в най-малките грапавини на скалата, като издухваш с уста наслоения от вековете прах в пукнатините на стената или като скубеш със зъби тревистите туфи по измамните ронливи площадки, които стихийно привличат погледа ти и те карат да протягаш ръка, да разтягаш пръсти и да кривиш врат с надежда, че някак ще можеш да се вкопчиш в оная малка издатина, не по-голяма и от орех, която изглежда по-твърда от другите грапавини, обрасли в лишеи и дълги мъхове и чрез която би могъл да се придвижиш с още няколко сантиметра напред и нагоре въз зейналата под нозете ти бездна от няколкостотин метра!

Трънлив е пътят на катерачите и затова те не обичат да разправят на непосветените за подвизите си. При това често се случва слушателите им да ги гледат с присмехулни очи, с поглед, в който прозира двойна доза от съжаление и много малко възторг. Такива люде, а те се срещат даже измежду планинарите, не преценяват достатъчно добре всички положителни качества, които катерачеството развива у алпинистите. Невероятната съобразителност на тия смелчаци, тяхното изумително хладнокръвие в мигове на смъртна опасност и тяхната безкрайна воля за победа над почти непреодолими трудности ги отличават от всички други спортисти. Дълбоко в себе си те съзнават предимствата на своя любим спорт, но ценят собственото си достойнство и затова предпочитат да мълчат. Те сякаш се опасяват да не би слушателите им да изпаднат в положението на онова селско девойче, което, попаднало случайно на симфоничен концерт, едва дослушало последната пиеса и накрая заявило, че музикантите само си хабят свирките…

Лично аз никога не съм се залавял за катераческо въже, макар че най-новите са от найлон, а от тая модна материя са направени много хубави неща. Нещо повече — твърдо възнамерявам и занапред да се лиша от удоволствието да стърча като мишена по скалите, увиснал безпомощно над главозамайваща бездна. Предпочитам да, наблюдавам катерачите от подножието на скалите, дори не и от подножието, а на прилично разстояние от основата на стената, за да се пазя от падащи предмети каквито и да са те. Самият инстинкт за самосъхранение ми подсказва, даже повелително ми диктува да постъпвам така. Спокойно се възхищавам отдалеч на смелостта у другите със скритата надежда, че по някакви неведоми пътища тя ще осени и мене, безпричастния зрител. Но дори и това е опасно, защото от високата скала може най-ненадейно да рухне такъв каменен порой, който да затлачи цяло езеро под върха.

Нещо подобно се случи на 28 септември 1954 година по време на четвъртата алпиниада, когато огромни скални блокове се откъртиха от високата към триста метра югоизточна стена на Злия зъб и литнаха с невъобразим трясък в бездната към Рилска река. Бях в хижа „Мальовица“ тоя ден и грохотът отекна като артилерийски тътен в дълбоката долина. Той бе хилядократно по-силен от взрива на бомбите, хвърлени от злосторници няколко години преди тая дата в едно от Урдините езера, когато самата хижа сякаш затрепера от ехото на експлозията. Дълго се губехме в догадки и само когато дойдоха първите очевидци, наблюдавали последствията от откъсването на хиляди тонове скални грамадаци, можахме да добием известна представа за размера на нещастието. Тия алпинисти били на връх Иглата и могли да видят огромния черен облак, изникнал в няколко мига под далечния Зли зъб и скоро затулил небето над Рилска река. Въздухът замирисал на барут, скалата под тях се тресяла от грохота на падащите балвани, а сърцата им се свивали от мъка, защото те знаели, че тъкмо в тоя момент няколко техни другари възлизали по Злия зъб.

И наистина, шестима членове на ДСО „Червено знаме“ се катерели тъкмо тогава в свръзки от двама по тъй наречения „Славянски тур“, трасиран за първи път от един български и един чешки алпинист в най-южната част на югоизточната стена на Злия зъб. Тоя тур е едно от най-трудните катерачески постижения по нашите алпийски стени. Според сведущите нейде по средата до челото на върха се срещат нестабилни, клатещи се скали, едва слепени с рохка пръст, готови в миг да се откъснат и повлекат катерачите в бездната под нозете им. Още по-нагоре към върха имало поредица от залостени каменни блокове, които могли да се използуват за осигурителни площадки при възлизането на стената, но само след внимателно изпробване да не би дъждовете и бурите да са разхлабили гнездото на всеки отеделен блок. Тъкмо тия блокове се откъртили, когато шестимата катерачи възлизали по отвесната стръмнина. Смелчаците се намирали под навес и страхотният каменопад не могъл да ги засегне. Само ги поуплашил, обвил ги в гъст облак от пръст и пепел, замрежил очите им, наситил дробовете им с дим и прах и им дал великолепна възможност да имат ясна предварителна представа за свършека на света. След стихването на стихията всички се добрали напълно здрави и читави до по-сложно място, откъдето могли спокойно да продължат нататък без помощта на въжета, карабинери, клинове, чукчета, стълбички и какви ли не други катерачески съоръжения.

Впрочем, когато заминават на учение от хижа „Мальовица“, нарамили цял арсенал от такива катерачески съоръжения, алпинистите приличат по-скоро на ловци на диви зверове, тръгнали с примки и въжета на лов за живи мечки край езерата на Мальово поле. Мечките, разбира се, не излизат на припек по голините като дивите кози и мъдро отбягват откритите върхове, предпочитайки усоите на гъстите клекови гори. Само малките скални лястовички и черните орли делят мегдан с катерачите — лястовичките плахо отлитат от гнездата си, подгонени от кънтящите чукчета на приближаващите смелчаци, а орлите вият плавни кръгове над главите им и тръпнат в почуда, а понякога и от глад.

Съоръженията на катерачите се подобриха значително в последно време, а ведно с това порасна неимоверно и самото майсторство на нашите алпинисти. Само през август 1956 година шестима младежи изкачиха пред очите ми североизточната стена на Мальовица, и то за малко повече от три часа. Дотогава над четиридесет души бяха повторили някогашния подвиг на Коце Саваджиев и Георги Стоименов, но славата на двамата смелчаци, извършили това „премиерно“ изкачване преди двадесетина години, и то с примитивни катерачески съоръжения, съвсем не избледнява от годините и постоянно увеличаващия се брой на успешните възлизания по стената. Тоя подвиг заслужава да бъде запазен за поколенията, но мъртвият Георги не може да говори, а Коце изобщо няма намерение да се хваща за перото, предпочитайки да държи пикел или катерачески чук в ръка. Ще предам спомените му с мои думи, тъй както ми бяха разказани от него една вечер в присъствието на неговите първи ученици и последователи, и двамата майстори на спорта. Старият Коце, заслужил майстор на спорта и отдавна прехвърлил петдесетте, не би говорил дори и пред учениците си, ако не бях извикал на помощ дъщерята на лозата, както казва поетът, която най-сетне успя да развърже езика му. Той говореше не толкова за техническата страна на паметното изкачване, колкото за преживяванията си в ония два дни и една нощ, когато двамата с Гошо бяха пълзели по непокорената стена.

* * *

В 1938 година, когато Коце Саваджиев и Георги Стоименов възлезли по североизточната стена на Мальовица, първият бил на тридесет и две години, а вторият — само с година и половина по-възрастен от него. Коце бил шлосер, а Гошо — работник в трамвайното депо. И двамата обичали да се катерят по алпийските стени и били наблюдавали не един опит на чуждестранните алпинисти да изкачат Мальовица. Тези опити неизменно пропадали. Никой не могъл да възлезе на повече от шестдесет метра по тая отвесна стена, висока към триста метра. Тогава в родолюбието си Коце и Гошо решили, че непристъпната Мальовица, нехайна към чуждата катераческа техника, все пак ще отстъпи пред българския инат. Тъй решили и на 21 август пристигнали край подножието на върха, построили палатка за нощуване и още по пладне възлезли за четири часа до първия траверс, за да оставят там част от катераческите си съоръжения. После се върнали долу и цяла нощ зъзнали от студ.

Още при изгрев слънце на следното утро свръзката започнала същинското изкачване. Студено било, а Гошо бил облечен в син работнически комбинезон и треперел като лист. Коце бил по-щастлив — имал доста дебел зеленикав пуловер и кафяво яке. За по-големи удобства смелите работници не могли и да мечтаят, а и железните им клинове били груби и тежки, каквито могли да приготвят циганите ковачи. Двамата лесно достигнали долния траверс, нарамили катераческия инвентар, който тежал към тридесетина килограма, и рекли да продължат нагоре, но стената била толкова гладка, че трябвало да изгубят цели два часа, докато намерят едва забележима пукнатина, удобна за забиване на клин. Тук Гошо се откъснал и направил „махало“, но Коце го задържал и пак поел водачеството на свръзката.

В подножието на скалата се насъбрали любопитни зрители. Един от тях се провикнал към катерачите и насмешливо им напомнил, че мнозина известни алпинисти чужденци са обявявали стената за непристъпна. Коце и Гошо не отвърнали на задявката и продължавали упорито да се катерят. Коце оглеждал стената, опипвал с пръсти измамните лишеи и мъхове, едва задържал крака под свличащите се тревисти туфи и все намирал трудно забележими пукнатини, в които да забива яките клинове. Тъй пълзели по отвесната стена цели дванадесет часа без отдих, без храна или глътка вода. Паднал здрач, видимостта намалявала, а те били едва посред път до върха и решили да се приготвят за нощуване. Подкрепили се с малко храна, разположени в голяма сводеста дупка, която нарекли „Кабината“, допили и последната капка вода, после се заоглеждали наоколо, търсейки подходящо място за спане.

На няколко метра вдясно от „Кабината“ Коце забелязал глуха тревиста площадка, широка към тридесет сантиметра, и двамата е Гошо избрали тъкмо това място за нощуване. Пролазили по площадката, забили клинове в скалата, превързали се с яките въжета, седнали един до други провесили крака над бездната под тях. Палатката се белеела в основата на могъщата скала, малки светлинки блеснали в дъното на долината откъм прозорците на хижата, а далече на север ниските хълмове на Плана вече тънели в нежен виолетов здрач. Гошо запял някаква песен и гласът му отекнал надлъж и нашир по безмълвните чукари под ниско схлупените облаци. Коце погледнал случайно към Орлето и зърнал някакъв момък току над голямата пряспа, на стотина крачки по въздушна линия. Момъкът пристигал от далечен път, чул гласовете им, открил увисналите над бездната певци, вцепенил се и просто онемял от страх, а това още повече развеселило катерачите.

— Бяхме в екстаз — разправяше Коце. — Облаците се схлупиха още по-ниско и опряха о върха. Стана съвсем тъмно и пропастта под нас сякаш нямаше дъно. Запяхме на два гласа и пяхме дълго с пълни гърла. Друг път Мальовица не бе слуша ла такъв дует.

Гласовете им ехтели чак до хижата. Другарите им се обаждали на всеки половин час от подножието на скалата, за да им съобщават точното време. Тъй изминали първите няколко часа на нощта. Преди полунощ облаците слезли още по-ниско и мъглата погълнала смелчаците. Станало студено, дори много студено, и мускулите им се разиграли от студ. Наблюдателите под върха вече не се обаждали, а и виковете на Коце заглъхвали в гъстата мъгла. От песните Гошо пресипнал, зажаднял още повече и почнал да копнее за малко водичка, а Коце го мъмрел.

— Трай! — казал му. — Потрай до утре, дорде се изкачим на върха. После ще те хвърля в езерото, та да се напиеш като гръста…

— Ти си тропическо животно! — отвърнал недоволният Гошо. — Камила си, камила без гърбица, но аз не мога без вода…

Тъй се оплаквал Гошо, но към полунощ заспал и дори захъркал равномерно и остро като гатерски трион. За зла беда, малко преди полунощ почнало да ръми и Коце изтръпнал от лоши предчувствия. Немислимо било да продължат изкачването по мократа стена, а дваж по-немислимо било да слязат надолу. Тъй щели да висят, дорде се оправи времето, без храна, без вода и топли дрехи. „Впрочем — мислил Коце — на мъртвите дрехи не трябват: те само ще пречат на орлите, когато разкъсват телата ни…“ После Коце се питал колко ли седмици и месеци биха могли да издържат въжетата им, преди да изгният, да се скъсат и отпратят мумифицираните им тела в зейналата бездна. Искал да се провикне, да запее в дъжда, за да прокуди нерадостните мисли, но не рачил да събуди другаря си.

Към един часа след полунощ Гошо трепнал, протегнал се и се заклатил над пропастта като сух лист на гола вейка.

— Да знаеш само какъв сън сънувах! — подел той, а Коце го слушал с насмешка. — Отгоре, от върха, тече мътна вода, а долу, под стената, братовчед ми налива канче и пие, пие, та чак коремът му се издува от водата…

— Гладна кокошка просо сънува — пошегувал се Коце.

Гошо пак го нарекъл тропическо животно, после раззинал уста да намокри засъхналия си език с ръмежляка из мъглата, но напразно. Дорде да забрави страшната жажда, синята му рубашка се напоила от дъждеца и прилепнала още по-плътно до голото му тяло. Той просто заподскачал от студ, та Коце трябвало да притиска бедрата му с две ръце, за да спре ужасното друсане. Бавно, безкрайно бавно се нижели часовете в ледения мрак, сякаш две нощи се били събрали в една.

Най-после се зазорило. Дъждецът престанал, облаците се раздвижили и двамата пак поели нагоре — мокри, жадни и гладни. Тоя път Гошо поел водачеството на свръзката, но малко преди да достигнат Орловото гнездо, той се откъснал, литнал надолу и паднал от пет метра право върху якия Коце. Забитият в скалата клин се оказал здрав и въжето издържало удари, само Коце се понатъртил от неочакваната прегръдка на другаря си. Успокоили се и пак продължили да се катерят, но Коце вече не отстъпил водачеството.

Педя по педя напредвали катерачите нагоре по гладката стена. Ноктите на Коце се изгризали от непрестанното впиване в пукнатините, месото в краищата на пръстите се раздули и извърнало нагоре, закривайки половината от ноктите, лактите му се вдървили от напрежението и той вече не ги чувствувал, но пак продължавал да се катери. Малки камъчета се откъртвали изпод пръстите му и литвали надолу към Гошо, отскачайки със зловещ съсък от скалата. Коце откъртвал тревисти туфи с помощта на чука, изгризвал мъхове и лишеи със зъби, а устата му, изсъхнала от страшната жажда, се пълнела с пръст и прах, навеян в пукнатините от ядни ветрове и летни бури през дългите векове на битието. Най-сетне, след свръхчовешки усилия, двамата успели да стигнат за три часа до надвеса над тях, дълъг само седем метра. Пред погледа на Коце се открила странна гледка — голямо орлово гнездо се мъдрело на широка площадка, а от гнездото зловещо се озъбил избелял от годините череп на виторог овен. Коце се преметнал с последно усилие и паднал от изтощение посред гнездото, а и Гошо скоро долазил при него.

Дълго почивали на площадката, полуседнали в орловото гнездо, озъртайки се плахо на всички страни, за да не би отнейде да долети крилатият стопанин и сърдито да ги заудря по главите с челичената си човка. Ала орелът не ги навестил и те могли да отпочинат. След време Коце пак поел нагоре по малката наклонена площадка. Тя го извела до диагонален скалист траверс, който му се сторил просторен като столичен булевард, макар че ширината му била едва тридесети на сантиметра, Траверсът завършвал с гладка, съвсем отвесна стена, висока не повече от два метра, но тя дълго занимавала очите и пръстите на водача. Най-сетне и тя била преодоляна, но сега Коце трябвало да изкачва някаква влажна, зеленясала от вековете камина с надвес в горния й край. Той почнал да се катери по нея и стигнал до средата, подпирайки се с ръце и крака, с глава и колене, но баретката му се килнала и Коце инстинктивно отпуснал ръка, за да я хване. В същия миг той литнал надолу заедно с нея. Заради баретката едва не пръснал главата си в подножието на камината, където успял с мъка да се задържи ни жив, ни мъртъв от вълнение и умора.

Цели десет минути водачът на свръзката висял тъй в подножието на камината — гологлав, задъхан и безпомощен. Гошо не могъл да види падането му и сега се развикал по него, но Коце нямал сили дори да се обади. Пладне било, страшен глад свивал стомаха му, устните му се напукали от жажда и почнали да кървят, езикът му бил надебелял и сякаш се втвърдил от полепналия по него прах, разни влакна от лишеи и изскубнат мъх хрускали неприятно между зъбите му, а пред погледа му почнали да прелитат някакви тъмни птици с кървавочервени криле. Тъй близо били вече до върха, а силите му изведнъж го напуснали след това неочаквано сгромолясване. Той продължавал да виси безпомощно на въжето, нехаен към яростните викове на Гошо. Просто престанал да мисли, а и сетивата му сякаш били притъпени.

След време Коце се окопитил, силите му се възвърнали, а й ругатните на Гошо оказали своето въздействие. Водачът на свръзката се покатерил отново по зеленясалата камина, тоя път без баретка. Дали от това или от удара при падането, но той чувствувал някаква лекота в главата. Тя кънтяла като куха кратунка при всеки допир със скалата и леко потрепервала, сякаш не била точно на мястото си върху якия врат на катерача. Впрочем, цялото му тяло треперело и Гошо безпогрешно долавял „телеграмите“ на Коце по трептенето на въжето. Най-сетне водачът успял да стигне до края на камината, но сега пред него се изпречил нов „балкон“. За щастие на Коце се удало да преодолее тоя надвес сравнително леко, приветствуван от радостните възгласи на нетърпеливия си другар. В същия миг и други гласове се обадили от близкия връх. Коце погледнал нагоре и видял трима от наблюдателите, които присъствували на изкачването. Те били тръгнали навреме от подножието на върха и сега се обаждали от ръба на скалата. Коце се усмихнал и едва продумал, че умира за капка вода, а те му подхвърлили един лимон. За щастие той успял да улови плода и начаса го изял цял-целеничък, с кората и семките. Сторило му се, че през целия си живот не бил ял по-сладък и вкусен плод. Гошо бил още под навеса, та не могъл да види гощавката с лимона и да се развика от възмущение.

Точно в 14 часа на 23 август Коце прибрал за последен път въжетата и се преметнал отвъд ръба на скалата сред радостните, викове на тримата посрещачи. Пълзейки на колене като пиян, той се устремил към тенджерата с три литра вода, която те били изнесли на самия връх. Изпил два литра на един дъх и едва се откъснал от съдината, за да прегърне Гошо, който долазил при него в тоя момент и се хвърлил към тенджерата. Двамата се прегърнали, целунали се и клекнали на земята.

— Гошо, победихме стената! — рекъл Коце и се усмихнал.

Уви! Гошо не го слушал, не обърнал внимание на думите му. Само се взирал в голото дъно на тенджерата и тъжно клател глава. Дали му ябълка, но тя не могла да уталожи страшната жажда, която го мъчела вече цяло денонощие.

След кратка почивка поели надолу, но само пет минути по-късно се извила страховита буря, която разкъсала въжетата на палатката под върха. Плиснал проливен дъжд и те хукнали надолу по пътечката. Едва смогнали да приберат палатката в силния вятър. В това време към Коце се приближило петнадесетгодишно момче с голям хляб в ръка. Бил Веселин Дашин, син на кмета на някогашната Самоковска комуна.

— Бай Мито го праща — рекло момчето и подало хляба. — Вие белким се изкачихте? — и то ги погледнало с ококорени от възхита очи.

— Изкачихме се! — и Коце се засмял, грабнал хляба, отчупил залък и припнал с олюляващи се крака към хижата, защото дъждът се изливал като из ведро.

В хижата ги чакала приятна изненада. Досетливият пазач Мито Заекът бил приготвил цяла дамаджана с вино, а за мезе бил наловил точно осем килограма речна пъстърва. Докато той и кака Вена допържвали рибите в два тигана, Коце и Гошо легнали на наровете и начаса заспали. Сънят им бил толкова дълбок, че трябвало не да ги ръгат в ребрата, а просто на ръце да ги свалят от наровете и да ги поставят като чучела на столовете край масата, сложена в тяхна чест. Хапнали по една-две рибки насила, повече от уважение към присъствуващите, но главите им се замаяли още от първата чашка винце — тъй невероятно много били изтощени от страшното усилие, продължило цели тридесет и шест часа.

За тези два дни и една нощ Коце бил отслабнал точно осем килограма — малка цена за такава голяма победа!

* * *

Един подир друг рухват наслоените в миналото предразсъдъци, но мнозина измежду нас все още гледат с благосклонно снизхождение на равноправието между двата пола. Горчива самоизмама, която ласкае, без да утешава, защото мъжеството вече не е атрибут само на мъжкия пол. Девойки катерачки съперничат на мъжете при завладяването на алпийските стечи в Рила. Една е възлязла по западното крило на северната стена на Мальовица, друга — по южния ръб на Иглата, трета — по югоизточната стена на Злия зъб. Дори и североизточната стена на Мальовица, изкачена на времето си с нечовешки усилия от Коце Саваджиев и Георги Стоименов, е била изкачена от жена, а девойка някаква, пристрастила се към алпинизма, е нощувала на отвесната стена на Дяволските игли, здраво завързана към забити в скалата клинове. Безброй мъже биха се отдръпнали от подобно мъжество.

Такива чувства ме вълнуват винаги, когато влизам в обширния двор на Централния алпийски лагер под Мальовица. Онези, които допуснаха и девойки в тоя лагер-школа за мъжество, просто предадоха крепостта отвътре. Жените са тук през всяко време на годината. Те понасят наравно с мъжете и несгодите на бивакуването в палатки, и студовете през дългите зимни преходи, и опасностите при катеренето по алпийските стени. Някои от тях станаха дори и инструктори по алпинизъм — те учат мъжете на мъжество и сами ги водят нагоре по отвесните гранитни стени! Младите туристи, които се съревновават по смелост с девойките, не ще говорят занапред за „слабия“ пол; а за тия девойки катерачки мъжът без мъжество е като восъчна кукла с черни мустачки.

Мислено се връщам към лятото на 1956 година, когато пак ми се случи да се отбия в тоя алпийски лагер. Старият директор вече не беше там, но в неговата стаичка още висеше портретът на сина му, загинал ведно с двоица другари при опит да възлезе по северната стена на най-високия пирински връх. Тая загуба бе сломила седемдесетгодишния алпинист, който караше ските като юноша и се катереше не по-зле от младите. Сега в неговото кресло седеше млад, съвсем млад човек. Излязохме навън, седнахме на една от пейките и се заприказвахме за планината, за лагера и за самите курсове. Едни от курсистите имаха словесни занимания, други играеха, трети почиваха, полегнали в зелената трева.

Докато разговаряхме, погледът ми често се спираше върху снажна босонога девойка, облечена в бяло банско майо. Тъй както бе полегнала в зелената морава, сякаш позираше на художник, тя беше хубава, но не затова поглеждах към нея. Слънцето вече преваляше хребета на Калбура, тъмни сенки пълзяха в двора и хлад лъхаше откъм близката река, а девойката лежеше неподвижна и почти гола, както друг би лежал по пладне в крайбрежните пясъци на Несебър. Половин час по-късно целият двор потъна в сянка. Тръпки полазиха по снагата ми и неволно закопчах якето, а девойката в бялото майо още лежеше в тревата. „Змийска кръв ли тече в това кръшно тяло?“, помислих си и извърнах глава, засрамен от студа, който ме караше да тръпна. Тъкмо тогава разговорът ни се насочи към опасностите при алпинизма и аз запитах младия ръководител не се ли бои за младежите и девойките, които му бяха поверени.

— Предпазливостта е най-голямата добродетел на катерача — отвърна алпинистът — и ние постоянно внедряваме тая мисъл у тях.

— Разбирам — прекъснах го, — но все пак каменопадите, другите обективни опасности…

Събеседникът ми се усмихна и рече, че през тези пет години, откакто съществува лагерът, не са давали човешки жертви.

— А нещастните случаи? — упорствувах аз. — Те навярно са твърде многобройни…

— Само един, за който заслужава да се говори — отвърна ръководителят. — Една девойка падна, но скоро се оправи.

— И сигурно вече не е стъпила в планината?

— Тя и сега е тук — и той посочи с ръка девойката в бялото майо.

В тоя момент сигнал от свирка се разнесе из двора. Курсистите се разтичаха и скоро се строиха в две отделни групи — мъжете на една страна, жените на друга. Девойката в бялото майо също стана, поразтъпка се, но не влезе в строя. След малко тя застана пред колоните на алпинистките и по даден от нея знак всички започнаха да изпълняват заучени свободни упражнения.

— Толкова млада, а вече инструкторка! — възкликнах неволно.

Моят събеседник трепна, погледна ме изпод вежди, па начаса се усмихна. Той бе само с три-четири години по-възрастен от девойката, а тя, както научих впоследствие, била едва на двадесет и четири години. Всички в тоя лагер бяха млади хора — и курсисти, и инструктори, и самият им ръководител.

Босоногата девойка, започна ново упражнение и стотина гъвкави тела следваха нейните движения.

— Добра алпинистка е — подзе младият ръководител на лагера. — Тя е първата жена, изкачила югоизточната стена на Злия зъб, а също и южния ръб на Иглата.

Рядко, наистина много рядко се случва толкова мъжество и такава грация да съжителствуват в едно крехко тяло. Исках, да поговоря с девойката, но упражненията щяха да продължат още половин час, а долината на Мальовица вече тънеше в дълбока сянка и аз предпочетох да тръгна навреме към хижата. Преди да се разделя със събеседника си, успях да науча от него, че девойката била паднала от една скала край Страшното езеро преди около две години, а после дълго лежала в болницата със счупен таз и други телесни повреди.

Пътищата на всички, които обичат планината, често се кръстосват и преплитат. Няколко седмици по-късно срещнах още веднъж Дафина Босолова, но тоя път в Самоков. Помолих я да ми разкаже подробности около нещастната случка край Страшното езеро и тя охотно се съгласи. От цялата фигура на девойката лъхаха сила, смелост и спокойствие. Тя заговори тихо, с равен глас, а ведрите й очи гледаха спокойно от чисто, открито лице, без никакъв грим или шарка по него — скромно като гладката прическа на възрусите и коси.

Дафина не била самоковка, а нейде из Луковитско. Завършила Висшия институт за физкултура преди няколко години и постъпила като младши инструктор в алпийския лагер. На 2 август 1954 година Дафина изкачила южния ръб на Иглата. Няколко дни по-късно трябвало да поведе група от десетина курсисти на двудневен траверс към Купените и Страшното езеро. Вечерта преди уречения ден в лагера се пръснала новината за трагичната кончина на тримата алпинисти в Пирин. Тя познавала загиналите и вестта я разстроила. Легнала гладна и почти не спала. Просто не могла да се помири е мисълта, че тия добри алпинисти са загинали.

На другото утро групата потеглила към Страшното езеро. Там младата инструкторка изнесла беседа пред курсистите върху екипировката и снаряженията на алпиниста, после провела някои пробни изкачвани с един или друг от тях по тренировъчните скали на североизток от малкия заслон. Тъй минал денят. Привечер Дафина избрала някой си Мишо и с нето, провела две показни изкачвания. Накрая двамата започнали трети тур, който трябвало да бъде и последен за деня. Той се оказал по-труден от другите и с доста голям надвес на десетина метра от подножието на скалата. Дафина, разбира се, била водач на свръзката. На седем-осем метра от подножието на скалата тя стигнала до доста трудно място. Мишо я чакал долу, готов да потегли подир нея. Тя се опитала да забие клин в стената, но цепнатината се оказала глуха и Дафина продължила нагоре на свободно въже. Стената била много гладка и почти цялата тежест на тялото и легнала върху ръцете, които започнали да треперят от усилието да се задържа изключително на тях. Дълго се опитвала да преодолее трудното място, но не могла да премине нито вляво, нито вдясно. По едно време усетила, че губи сили, и дори помислила, че вече пада — тъй силно треперели ръцете й, впити здраво в малката пукнатина на скалата. Решила да се върне назад, но вече било късно, силите я напуснали и тъй, без дори да извика, тялото й се отблъснало от скалата, описало една парабола във въздуха и паднало върху туфа трева в подножието на скалата. В същия миг тя загубила съзнание.

Извън няколко мигновени проблясъка на съзнание, Дафина дошла на себе си едва след два дни. Отворила очи и се намерила в болницата. Разбрала, че е в Самоков. По-късно, когато могла да разговаря, тя научила подробности от другите. Дишането и спряло след падането от скалата. Младежите я занесли в заслона, но тя изблещила очи и ги извърнала тъй, че само бялото на окото се виждало. Тогава курсистите помислили, че инструкторката им умира, и побягнали презглава — едни през вратата, други през прозореца на заслона. При нея останал само Мишо. За щастие момъкът се досетил, че трябва да и се направи изкуствено дишане и начаса се заел да спасява инструкторката. Други двама изтърчали до лагера, за да търсят помощ. В тъмна нощ от лагера пристигнал млад лекар, придружен от двама носачи и носилка. Лекарят забелязал кръв в лявото й ухо и помислил, че има спукване на черепа. Оставил я да лежи спокойно в заслона през нощта, сменяйки всяка минута студените кърпи по челото и темето й. Рано призори я понесли с носилката към лагера, а до Овнарско стигнали по обед. Там ги чакала линейка от Самоков. Положили девойката в линейката, но веднага я взели на ръце, за да не се друса по пътя, и тъй пристигнали в града. На третия ден Дафина отворила очи.

— Няма вече да се катериш — рекъл й лекарят. — Тазът ти е счупен на две места.

— На катерача трябват ръце и крака — отвърнала тя.

— Ще те е страх дори да погледнеш някоя скала — упорствувал лекарят.

— Ще видим! — отвърнала девойката.

След две недели я изписали от болницата. Дафина бързо се съвзела, но била много неспокойна — искала час по-скоро да провери силите си, да разбере дали наистина ще се страхува от скалите. Отишла в лагера, но оттам я изпъдили, за да не се блазни от алпийските стени. Дали й едномесечен отпуск и й забранили дори да стои в Самоков. Тя отишла в родния си край, закрепнала физически, а счупените тазови кости заякнали и вече не й причинявали болки при движение. Тогава Дафина дошла в София и се изхитрила да изпробва силите си по алпийските стени на Витоша, преди да се прибере в лагера. Намерила едного от бившите си курсисти и ведно с него възлязла на Комините. Избрали подходящо място и започнали изкачването — тя първа, а момъкът подир нея. Когато стигнала до средата на отвесната скала, Дафина внезапно почувствувала силен страх. Ръцете й се разтреперали както в деня на падането й, краката й също се раздрусали и пот избил по челото й, а въжето затреперало като струна.

— Какво става? — викнал момъкът под нея, усетил тревожните сигнали по въжето.

— Нищо — отвърнала Дафина и прехапала устни. — Исках да видя дали не си заспал…

— Аз не спя, но ти престани да играеш румба с въжето, че паднеш ли, тоя път съвсем ще се разнищиш!

Дафина се усмихнала, поела въздух издълбоко, мускулите й се отпуснали и тя преодоляла мигновеното смущение. Спокойно продължила изкачването и скоро стигнала до ръба на стената, напълно уверена в силите си.

Тъй завърши разказа си тая смела девойка. Сега е преподавателка по лека атлетика в Младежката спортна школа в Самоков, но всяко лято прекарва отпуската си в Централния алпийски лагер под Мальовица, замествайки някой от инструкторите. Ще я познаете по бялото майо, босите нозе и нещо друго, което лъха от цялата й фигура — сила, смелост и спокойствие, тия отличителни белези на истинското мъжество.

Край