Асен Г. Христофоров
Заешкото семейство

Лятото в Рила трае от Петровден до Илинден или към три седмици. По средата на август захладнява даже и в дълбоките долини, които прорязват планината надлъж и нашир. Тогава по високите алпийски пасбища никнат първите есенни минзухари, предвестници на зимата. Тия нежни цветя срамежливо подават бледолилавите си главички в тревата край ланските преспи и с разтворените си листца — почти прозрачни и леко заострени на края — се усмихват тъжно на слънцето в синевата над тях. Те сякаш знаят, че дните им са преброени и затова тъй бързо разтварят чашки, жадно поглъщат утринната роса и се греят на топлите слънчеви лъчи. Защото ще умрат с първите есенни слани. И те не закъсняват. Само подир две недели, в една или друга нощ към края на август студеният вятър подгонва ято тъмни облаци по небето, те преплитат гъсти бради, тълпят се едни връз други, постепенно затулват трепкащите от студ звезди и слизат все по-ниско и по-близо до спящата земя, докато накрая се блъснат във високите върхове на планината и се разсипят в пухкави снежинки по нейните настръхнали зъбери. На утрото слънцето изгрява мътно пурпурно, лениво и сънно и сякаш не вярва, че зима е дошла в Рила.

Но тоя първи сняг не трае дълго. Той само подсеща овчарите да напуснат голите алпийски пасбища и да слязат надолу, към горските полянки. Там има и завет, и висока трева, и едри боровинки край смърчовете, и много дръвца за огрев от изсъхнали клони, потрошени от вятъра и мокрите къснопролетни снегове. И още преди овцете да привикнат със студените нощи, небето пак се прояснява, слънцето пак изгрява ясно и свежо просиява над побелелите върхове, а снегът се топи, отдръпва се към най-високите чукари и се крие във вдлъбнатините на сивите скали. Тогава отново настъпват ясни дни и звездни нощи. Денем въздухът е свеж и толкова прозрачен, че далечните върхове изглеждат съвсем близки, като след пролетен дъжд, а нощем навред се носи ароматът на смола и мащерка, на презрял риган и безброй съхнещи треви. Хубавото септемврийско време трае докъм есенното равноденствие.

В точно такъв ден преди много години — не помня вече колко лета изминаха оттогава — тръгнах рано призори от Говедарци; и тръгнах без връхна дреха и почти без храна, сам с мислите си и с рояк отколешни спомени в главата. Залутах се безцелно все по-нагоре и по-навътре в гъстата смърчова гора, заляла като зелено море и хребетите, и склоновете, и долините между тях. И не усещах как минават часовете.

Обичам да бродя из планината тъй — сам, безцелно и в пълна неизвестност. Вървиш напосоки, превалиш било след било, провираш се с мъка през тъмни гори, прескачаш пенливи ручеи и пак продължаваш нататък, към хребета на отсрещния рид. Вървиш, напредваш и не мислиш. Внимаваш само где да стъпиш или да наведеш глава, за да избегнеш някой остър и полуизсъхнал клон, щръкнал от стеблото като ръка с изкривени пръсти. Вървиш и неволно попиваш красотата на природата и също тъй несъзнателно се радваш на отлитащата младост, пък и на сърцето, което бие равномерно, на здравите дробове, тъй жадно поемащи въздуха, или на яките прасци на краката, понесли те неуморно напред. Вървиш и просто забравяш, че съществуваш отделно и независимо от гората, от ручеите и скалите — тъй пълно се сливаш с планинския мир.

Тъй вървях с часове в оня септемврийски ден. Към пладне навлязох в гъста клекова гора и скоро полузаглъхналата пътечка ме насочи към някаква луда рекичка. Пътечката лъкатушеше ту от едната, ту от другата страна на скокливия поток, но след време ме изведе до малка полянка и се загуби, сякаш потъна в нея. Немислимо бе да вървя нататък, защото отвред ме заобикаляше плътна стена от дебели коренища и яко преплетени клекови клони. Огледах се безпомощно и седнах за отмора в тревата.

Потокът, вече невидим, бълбукаше зад зелената стена и мълвеше неразбираеми, слова. Никакъв друг звук не нарушаваше тишината, нито дори глас на пойна птичка, който да разсее страшната самота, притиснала ме от всички страни. Едва тогава обърнах внимание на сухото дърво в долния край на полянката. То бе съвсем бяло — като изсъхнал човешки скелет, макар и с метър по-високо от човек с едър ръст. Неговите голи клони бяха извити надолу и навътре към гладкото стебло, а разперените им краища наподобяваха заострените нокти на грамадна граблива птица, застинала тъй в предсмъртен гърч. Попаднал между жилавия клек в чужда за него среда, тоя смърч бе загинал от снеговете и ледените ветрове. Агонията навярно е траела дълги години. Затова клоните бяха тъй извити. После влагата бе разяла кората на мъртвото стебло и то се белееше сега, както се белееха и оглозганите му клони. Самата смърт сякаш ме гледаше от това дърво скелет и простираше костеливи ръце към мене. Станах и бързо тръгнах назад, петимен да напусна царството на клека.

Привечер възлязох на един последен хребет и седнах да почина в окрайнината на рядка борова гора, примесена с едри смърчове и тук-там с по някоя висока бреза, извисила снага нагоре, за да не заглъхне в сянката на тия стройни иглолистни. Горяни бяха изсекли широка просека и пред погледа ми се разкри насрещният стръмен рид на Калбура. Слънцето вече опираше в хребета. Тъмносинкави сенки нахлуха отвред в долината на Мальовица и запълниха широката поляна под просеката. Знаех, че хижата е наблизо, и спокойно се изтегнах в тревата край китка къдрави папрати, навлекли вече керемидената си есенна осанка. Странно жълтееха и короните на брезите, опарени от сланата. Стеблата на боровете червенееха под лъчите на залязващото слънце и на места в гората се разстилаха дълги светли ивици — там, гдето косите слънчеви лъчи пробиваха тъмнозеления свод на клоните и се хлъзгаха по кафявия килим от изсъхнали борови иглици. Катеричка изхриптя дрезгаво над главата ми, после се прехвърли на съседния бор и ме загледа с нескривано любопитство, полуприкрита зад стеблото на дървото, а подир нея се обади и закъснял кълвач и като изпищя някак тревожно, лудешки заудря с човка по кората на близко дърво, сякаш отмерваше такт на пойните птички, които вече започваха веселия си привечерен хор. Затворих очи, ослушах се в тия звуци и в гласа на гората, която им пригласяше с тайнствен шепот, и се отдадох на мечти.

Изведнъж гръм от пушка раздра тишината и отекна над стръмните скали на Калбура. В миг секна чуруликането на пойните птички, кълвачът отлетя с остър писък, като подгонен от сокол, изчезна и катеричката, прехвърляйки се от клон на клон. Отново настъпи тишина, дваж по-тайнствена поради внезапно падналия здрач. Станах и заслизах надолу, към широката поляна под мене. Сега в тая поляна се издигат помещенията на Централния алпийски лагер и две нови големи сгради вече простират широките си бетонни стрехи към близките смърчове, но тогава тук се мъдреше само една малка овчарска колиба край запустял егрек. Вечер към нея слизаха мечките, а денем отровни змии се излежаваха на припек посред пътечката.

Отминах овчарската колиба и поех нагоре по пътечката из клека, прорязана вдясно от реката. Вървях, без да бързам, и често поглеждах към величествения купол на Мальовица в горния край на дълбоката долина. Каменното чело на тоя рилски великан порозовя от залеза, но след малко огромната снага на върха потъна в лилава сянка и сякаш се сля с цвета на небето. Тъмно бе, когато излязох на поляната пред хижата, и едва смогнах да различа контурите на каменната сграда в сивотата на околните камънаци. Нийде не проблясваше светлинка и никакъв звук не нарушаваше тишината, като че мъртъвци обитаваха тая гробница, издигната в глухата долина.

Луната надникна с бледото си и почти кръгло лице откъм хребета на Малка Мальовица и тъмната северна стена на хижата рязко се очерта пред очите ми. Заобиколих сградата, огледах се наоколо и отново се ослушах, но пак не долових никакъв звук, нито друг признак на живот. Няколко купчинки изсъхнал говежди тор по каменната настилка край хижата само усилваха общото впечатление на немара и запустение. На масата под каменната сграда, току под кухненския прозорец, се белееха небрежно разхвърляни трески от дялано дърво. Овчарчета ли бяха дялкали тояги? Отминах нататък и тръгнах към входа, цял потънах в сянката на дървения балкон под него, но изведнъж се заковах на място: дълъг човешки скелет се открояваше върху тъмния фон на затворената врата, а белият череп, клюмнал малко встрани към ключицата на лявото рамо, ме гледаше печално през зеещите отвори на очните кухини. Гледах обесения скелет и не помръдвах. Тъй съм стоял към минута, преди да се окопитя, после се отпуснах на пейката встрани от вратата и нейното чудовищно украшение. Взирах се ту в черепа, сякаш очаквах да затрака челюсти и да каже защо виси там, ту в костите на ръцете, провиснали безпомощно към бедрата, ту в смешно малките ходила, почти лишени от пръсти. Взирах се, потръпвах и дори забравих да запаля цигара.

Чий ли беше тоя едър скелет и кой го бе закачил пред единствената врата на хижата? Напразно се губех в догадки. Скоро хладни тръпки пролазиха по тялото ми, та реших да се поразтъпча и вдигнах глава. Луната бе изплувала високо над отсрещните върхове и в нейната мъртвешка светлина на десетина крачки пред мене се открои силуетът на човек, застанал с пушка през рамо до неголяма скала край пътечката. Инстинктивно скочих на крака. Луната светеше право срещу мене и затова не можах да видя чертите на човека, който сякаш ме проучваше. Той пристъпи бавно напред и едва тогава забелязах, че носи тежка раница на гръб.

— Какво, защо не влезеш? — дочух го да казва, като идеше. — Или те е страх от скелета? — и той се засмя с глас, но смехът му замря в тиха кашлица.

Просто не знаех какво да отговоря и затова мълчах, но свойското държане на непознатия ми подсказваше, че пред мене стои домакинът на хижата.

— Оставям го нарочно на вратата, когато ме няма — продължи ловецът, — та да плаши крадливите овчарчета…

Тоя сух и слаб чудак на около петдесет години посегна към скелета и нехайно го отмести встрани. Кокалите се разиграха и зловещо затракаха. Пак ме побиха тръпки.

— Хайде, влизай подир мене! — рече той и изчезна в тъмното преддверие.

Предпазливо прекрачих прага, без да докосна танцуващия: скелет. Сега вече не се съмнявах, че непознатият ловец е домакин на хижата. Той отвори една странична врата и ме покани в неголямо помещение, после остави бойната си пушка зад вратата, тръшна раницата на пода. Едва тогава драсна клечка кибрит, за да запали газената лампа.

— Май не си идвал друг път в хижата — рече ми, след като ме поразгледа за миг-два в жълтата светлина на лампата. — А може и да си идвал, но хич мога ли да помня всички! Димитър Бибин ме викат… Какво, не си ли слушал за Заека? — и той протегна ръка.

Необичайни официалности! Стиснах кокалестата ръка, която беше обесила скелета, и на свой ред се представих, после казах, че ще го наричам бай Димитър.

— Мито ми викат у Самоков — поправи ме той. — Мито Заеко…

Изгарях от любопитство и побързах да го разпитам за скелета. Домакинът приклекна пред печката, за да запали огън, и погледът ми се спря върху щръкналите заешки уши, мършавия врат и сравнително слабите плещи, които пак се разтресоха в глуха тютюнджийска кашлица.

— Скелетът ли? — отвърна чудакът, раздухвайки огъня. Че знам ли го чий е?… Изрових го преди време край хижата, кога отсякох големия бор. Но ти без раница ли си тръгнал? — и той извърна глава към мене.

Заоправдавах се като дете, загубило се при игра в гората, сетне издалеч го подсетих, че разчитам на него за вечерята.

— А лучец с чер хляб ядеш ли? — отвърна Бибин и се усмихна под мустак.

Кимнах утвърдително и не продумах, за да не би гласът ми да издаде обзелото ме разочарование, но той сякаш прозря в чувствата ми.

— Май месце ти се яде, а? — и цял се изправи пред мене. — Ядваш ли пържени дробчета или искаш бъбреци на скара?…

Не обърнах внимание на задявката и тихо заявих, че не съм вегетарианец.

— Тогава ще ти изпържа дробчета, но първо да ти разправя каква беля ми отвори ей това шиле…

Той посегна към раницата, издърпа я към себе си и започна да отвързва яките върви, после поде дълга история за някакво шиле, което бил купил от власите, преди да заминат на юг, но като не го заклал веднага, то, пустото, нали било въртоглаво, взело, че побягнало още на другия ден и тръгнало по дирите на стадото, та той трябвало да го гони чак до върха и там му теглил куршума преди час и нещо, за да му дойде акълът в главата и друг път да не бяга от законния си стопанин. Одрал го на върха и разхвърлил вътрешностите по скалите за курбан на черните орли, после увил месото в мократа кожа и го напъхал в раницата…

Тъй говореше моят домакин. Надникнах в раницата и неволно зърнах ръждивочервената козина на убитото животно. То беше истинско диво яре, но аз благоразумно замълчах, пък и не можех да постъпя иначе след тъй подробните обяснения на ловеца. Бях слушал, че за убита дива коза законът предвижда строг тъмничен затвор от пет години! Тъй ярето стана влашко шиле…

Дръвцата вече съскаха и пращяха в печката под широкия черен тиган и кухнята скоро се изпълни с уханни пари от месото на дивеча. Едва сега усетих колко гладен съм бил след дългото скитане през тоя ден. За мое щастие бай Мито притури и бъбреците в тигана. Скоро седнахме един срещу друг, задъвкахме и замляскахме, а понякога облизвахме и пръсти в бързината. Честичко благославях влашкото шиле, а той кимаше одобрително с глава, сякаш да ме похвали, че съм си научил урока, сетне цъкаше с език и често повтаряше все същите думи:

— Ех, да знаеш само каква беше майка му! — Вярвай, овца и половина, едра като коч…

Сега аз на свой ред кимнах с глава, но скришом се радвах, че дивата коза бе спасила кожата си. Ала очите на ловеца казваха, че и нейните дни са преброени…

* * *

Когато привършихме вечерята, нещо изшумоля край печката между дръвцата и тънките трески. Погледнах нататък и изтръпнах — малка змия се бе свила на кълбо върху пода, с вирната като за скок глава. Грабнах шишето за вода, готов да го хвърля по нея, но моят събеседник побърза да ме хване за ръката.

— Не бой се! — рече той. — Не е отровна и не налита… Вързал съм я с връв за главата, та да не бяга навън.

Оставих шишето и седнах нерешително на пейката, очаквайки и други изненади. Бай Мито разбра недоумението ми и се заоправдава:

— Какво да правя! Понякога ме хване съклет и се чудя що да чина, какво да измисля. Така и с тая змия. Нали е живинка, дружка ми е и се разговаряме, макар да мълчи като риба…

Като разбра от мълчанието ми, че не мога да се отпусна в присъствието на змията, той се понаведе, взе я в ръка и внимателно я положи в неголяма кошница, после затули отвора с кръгла дъска.

Въздъхнах с облекчение и казах нещо в смисъл, че самотата се отразява зле на някои хора. Той схвана намека:

— Какво, нима й е лошо тъй, да я хранят на готово? — и Заекът пак се усмихна. — Казваш за самотата, но аз не живея сам.

Неволно се огледах наоколо, а той продължи:

— Тук сме всички, цялото заешко семейство: Зайката и Зайчето, пък и аз, старият Заек… Те отидоха в Самоков за храна, но трябваше вече да се върнат.

Домакинът се ослуша, после чевръсто стана от масата.

— Чакай да прибера скелета, че Вена пак ще се разлюти — каза той с хитрата усмивка на дете, когато не са могли да го хванат в пакост. — Още не може да свикне с него, все се кръсти и ме проклина…

Той излезе навън, а аз не свалях очи от малката кошница със змията. Дочух сухо, неприятно тракане на кости и разбрах, че той крие скелета някъде зад стълбището към горния етаж на хижата. Чудак, няма що! А изглеждаше напълно нормален и тая мисъл някак ме поуспокои. Още какви ли изненади ме очакваха в тая хижа, ако и другите членове на семейството приличаха на него!

Заекът скоро се върна, разтреби масата и доволен от себе си, пък и от живота, бавно засвива цигара. Отново го подкачих за скелета.

— Да имаше поне някоя и друга жълтица до костите — подхвана той, — а то само две-три медни украшения и изгнили парчета от кожен колан.

— Но чий е този скелет? — запитах го.

— Стари хора разправят, че тук, по тия места, бил загинал Мальо войвода. От тоя Мальо иде и името на върха. Тя, легендата, е дълга и широка…

Той сложи още дръвца в печката, накисна и китка мащерка в котлето, за да приготви чай, и заразправя старинната легенда.

… В турско време, близо до местослива на Бели и Черни Искър, имало мадан за желязо. Заекът помнел мястото на мадана, защото на младини служил като горски и живеел в кантона отвъд моста над Черни Искър. Някои старци разправяли, че тоя мадан принадлежал на трима братя от близкото село Доспей. Техен си бил той още преди да дойдат турците по тия места. И братята забогатели от мадана. Като дошли турците, падишахът наредил всички мадани да се изземат от ръцете на гяурите. За да не загубят мадана, двамата по-стари братя решили да се потурчат. Само малкият брат не променил вярата си. Това разсърдило другите двама. Те знаели, че той се люби с бедно девойче, посочили момата на знатен турчин от града и той насила я отвел в харема си. Тогава нещастният Мальо грабнал пушка, побягнал в планината с дружина верни другари, които не искали да работят ангария в мадана, и тъй заживял в горите: преследвал турците и отмъщавал за безчинствата им над безпомощните му съселяни. Напразно пращали потери по дирите му. Мальо бил неуловим.

За зла беда една богата мома харесвала войводата и тайно въздишала по него. Заради нея Мальовите братя били надумали бея да задигне бедното момиче, на което войводата бил дал дума, преди да избяга в горите. Тя проводила свои хора при хайдутина, за да му кажат, че е готова да тръгне с него — да остави и богатство, и бащин дом, и меката си постеля, и докрай да дели несгоди с него. Мальо не се съгласил, защото не могъл да забрави другата, жива погребана в харема. Отказът му разлютил богатската дъщеря. Кое от ревност, кое от обида тя скришом проследила хората, които отнасяли храна на харамиите, после съобщила на турците къде се намира скривалището на страшния хайдутин. Турците пак проводили потеря. Изненадан в тъмна нощ, Мальо загинал от турски ятаган, пръснала се и неговата вярна дружина и секнали хайдушките песни в горите. Няколко дни по-късно овчари намерили посеченото тяло на войводата. Оплакали те своя закрилник и погребали тялото му в долината на Мальовица, недалеч от реката, в малка полянка сред гъстата клекова гора. За да се помни мястото на гроба, те донесли малко борче и го посадили сред полянката. Борчето израсло в грамадно дърво и сам Заекът неведнъж се бил питал как е могло то да попадне в тая гъста клекова гора, където всяко друго дръвче — и смърч и бор, и мура и ела — закелявява още преди да достигне човешки бой. Когато заживял в хижата и трябвало да отсече бора столетник, започнал вече да съхне от годините и лютите бури, Заекът намерил скелета в коренищата на дървото, а стар овчар, който минавал тъдява с овцете, му разправил древната легенда.

„Какво кощунство с костите на Мальо!“ — помислих, но благоразумно замълчах, понеже пазачът едва ли би разбрал чувствата ми, после се утеших с мисълта, че не Мальо, а някой юрушки или влашки пастир е бил погребан в коренищата на якия бор край хижата. Пък и нали куцовласите, които до недавна бродеха със стадата си по рилските чалове, погребваха мъртъвците си в самата планина?

Привършил разказа си, бай Мито се смълча. Мълчах и аз, смутен от чутото, пък и от начина, по който бе постъпил със скелета.

— Ще пиеш ли чай? — запита ме той и веднага наля канчето. — Май нещо ти докривя за скелета, но ти не ми връзвай кусур. Тъй ще си отидем и ние някой ден! И Вена ме гълчи за костите, а и някои туристи се сърдят, но знам ли дали са на Мальо!…

„Съвестта все пак го гризе — помислих, отпивайки глътка от чая, — а и тая Вена ще е някоя добра женица.“

Тия Зайци вероятно си живееха добре, защото старият Заек често споменаваше името на жена си. Тогава още не знаех, че тя, добрата кака Вена, отколе го гледа като малко дете, угажда му и дебне всяка негова прищявка. Такива трябва да са били и жените на нашите деди…

Мито очакваше с нетърпение жена си, и то защото се надяваше, че тя ще му донесе ракия от Самоков. Пак погледна към празното ракиено шише на полицата и въздъхна.

— Синът не е по ракията — рече ми — и не ми иде и на ум да крия шишето от него, но веднъж, кога го гони мечката…

— Мечката!? Има ли мечки насам?

— Защо? Да не си по лова? — и той ме погледна подозрително. — Забранени са, пущините, иначе да съм одрал не един кожух. Зер власите все питат за кожуси…

— А власите не се ли боят от тях?

— Боят се, но що да правят! Те оня ден видох един… Бях слязъл за вода към чешмата, на петдесетина крачки под хижата. Подложих гюма под чешмата и вдигнах глава, а отгоре иде овчар, надянал ямурлука. „Що ли търси тъдява толкоз рано?“, мисля си и навеждам глава към гюма. Прежния ден бях говорил с един от тия власи за шиле, но пазарлъкът не стана. „Сега ще мълча — думам си, — ще чакам той пръв да ме заговори.“ Тъй е с власите: кога е до пазарлък, трябва да се държиш на тежко…

Той млъкна, извади кесията с тютюн и почна да свива нова цигара, но бавно и невъзмутимо, както правят всички добри разказвачи, които знаят от опит, че ги слушат с внимание. Затова нарочно не го подканих да продължи.

— Та думата ми беше за оня влах — подхвана подир малко Заекът. — Налях и втория гюм, после взех да мия ръце на чучура, търках ги бавно една о друга и все не вдигах глава, а той пъхти край мене и не продумва. „Попишманил се е — мисля си, — сега ще свали цената.“ Най-сетне не се стърпях и се обърнах уж случайно, но начаса изпуснах гюма: не беше влах, а мечка, изправила се на задни нозе зад гърба ми! Оставих и гюм, и всичко, па хукнах нагоре по пътечката и едва се добрах до хижата, после залостих вратата и викам на Вена да ми подаде пушката, зер бях стрелял по една преди месец и тая ми се стори същата…

— После?

— Нищо. Дорде Вена да найде пушката и да надзърне през прозореца, мечката си отиде. Тя е като лют бивол: помни злото до три години! Помни и не забравя…

— И тя трябва да се е уплашила от тебе — казах. — Двамата сте бягали един от друг, но в различни посоки…

— Не! — отсече Заекът. — Мечка познава, кога си с голи ръце и кога носиш пушка.

— И накъде отиде?

— Отмина през клека край хижата, покатери се нагоре и възлезе по улея към Калбура. Там е открито и веднага й пратих един куршум за здраве, ама нещо ми трепереха ръцете, та не я улучих…

Той се смълча, погледна нетърпеливо към будилника на полицата, ослуша се, после пак сложи дърва в печката.

— Късно са тръгнали — рече, — а и не е малко път, особено с товар на гърба!

След разказа му за мечката и аз бях почнал да се безпокоя за двамата закъснели пътници. Подканих го да излезем и да се провикнем с пълни гърла. Той неохотно се съгласи. Излишно било да си дерем гърлата, защото Зайката и Зайчето познавали пътя по-добре и от влашки мулета. А сме могли и да ги разтревожим с виковете си.

Навън ни лъхна здравият хлад на свежа септемврийска нощ в планината. Месецът се бе смалил, възлизайки по небето, и сега грееше право пред нас. Беше много по-светло, отколкото в задимената кухня. Извисилите се на запад от хижата ръждиви скали на Калбура изглеждаха виненочервени в жълтата лунна светлина. Дали мечката не ни гледаше нейде отвисоко? Бързо отместих поглед. Насреща, в далечината пред нас, Мальовица издигаше двуглавия си купол в светлото небе, но само темето на върха се озаряваше от луната — отвесната североизточна стена тънеше в дълбока сянка, а вляво от нея, сгушено току в полите на скалата гигант, Орлето подаваше заострен връх и сякаш се силеше да достигне светлата ивица над него. Звезди трептяха едва доловимо в отвъдния северен край на небето зад тъмни гори и връз бледите очертания на далечни ридове, ширнали се като разлюляно море отвъд долината на Черни Искър. Натам се загледахме и двамата, после се провикнахме в един глас и пак се смълчахме. Ехото, разнесе вика по скалите. Той се повтори и потрети, но никой не отвърна на нашия зов.

— Тежък товар са понесли, щом се бавят толкоз! — рече Заекът и потри ръце от доволство.

Хладът ни върна в кухнята. Още не седнали, и Заекът отметна с крак дъската на кошницата, в която почиваше змията, а тя подаде глава, плавно пропълзя надолу и тръгна с лениви извивки към печката.

— Прибери я! — запротестирах.

Но той сякаш не дочу молбата ми. Въздъхна веднъж-дваж и ми рече, че от два дни не бил пил кафе, после се закани още същата нощ да върне Зайчето в Самоков, ако са забравили да сложат поне мляна ръж в раниците, и като се облегна на стената и проточи крака към пода, изтихо подсвирна с уста. Змията пролази изпод печката, поколеба се за миг-два, сякаш се боеше от присъствието ми, после се покатери по крачолите му. Тъй, със змията в скута си, Заекът ми заразправя едно-друго за своя живот. Ако не съм запомнил всичко, то е заради змията!

* * *

Мито Заекът бил още млад, когато турците напуснали Пиринска Македония, но волният му живот в планината като харамия и вроденото свободолюбие на кореняка самоковец пак продължавали да го теглят към горите на Рила. Той не се разделял със старата си маузерова пушка. Скитал с нея в тия тъмни лесове, пълни с дивеч в онова време, и лесно изкарвал прехраната си като ловец. Ловът бил свободен и никой не ти искал билет. За първи път чул думата „бракониер“ едва когато Фердинанд обсебил най-хубавите гори в планината и забранил на други да ловуват в тях. Само Мито си правил оглушки. Пак кръстосвал Рила надлъж и нашир с бойна пушка в ръка и гърмял по сърните и козите, по глиганите и дивите петли, но все гледал да минава далече от дворците на монарха. А те никнели като гъби навред из планината: в Ситняково, край Боровец, под Саръгьол, на Средонос, в Овнарско и къде ли не! И край тях имало най-много дивеч. Стоял Мито настрана от дворците, но понякога дирите на дивеча извеждали натам. Зачестили неприятностите!

Сега трябвало да се крие и от дивеча, и от царските хора. Веднъж дори го арестували за една дива коза, която бил убил някъде към Прекорека. Завели го в двореца Овнарско, а монархът се случил там с малка свита и пожелал да види опасния бракониер.

— Къде я уби? — запитал го Кобургът.

— Аз бях на източния Купен, а тя на западния — отвърнал Мито и казвал самата истина, но офицерите го взели на подбив.

— Не може да бъде! — възкликнал Фердинанд със смешен чужд акцент. — Там има цял километър и това… това е невъзможно!

Заекът го погледнал, присвил очи и рекъл:

— Щом не вярваш, прати един от тия лъвове с женски ръкавици — и с поглед посочил към офицерите — да застане на километър оттук и да стои като мишена. Ако не го сваля с първия куршум, нека веднага да ме застрелят…

И щели веднага да го застрелят заради обидата, но на Кобурга се понравила тая задявка на незнайния ловец с неговите офицери и вместо да изпрати Мито под охрана в Самоков за убитата коза, той му предложил да постъпи на служба като царски ловец в Овнарско. „Он ке идва еднъж у неделята — помислил Заекът, — а я ке ловувам ката ден!“ Тъй си рекъл, приел предложението и постъпил на служба, та да не срами младата си булка, че ходи без работа.

Горите край Овнарско гъмжели от сърни и зайци, пък и глухарите от цяла Рила сякаш нарочно се събирали край двореца. Мито почнал немилостиво да унищожава дивеча. И работел планомерно. Пречука някоя сърна, нареже я на парчета, после ги нареди в торбата като сардели в кутия и проводи месото в Самоков. Имало кой да му помага в тая работа. Защото по това време Фердинанд бил събрал всички мъже от селата по Искъра да строят шосе от Говедарци чак до връх Мечит. Торбата с дивеча премине от едни верни ръце в други и накрая стигне до кака Вена в Самоков, а тя знае кой има пари и разнесе месото по вилите в Боровец. На другия ден друг незнаен куриер в потури и с опинци почуква на портата й и пак й носи торба с месо от дива коза и тя пак тръгва към Боровец. Защото и апетитът идва с яденето…

Не щеш ли, научил се монархът за подвизите на своя ловец, разлютил се, че и други се хранят с отредения за него дивеч, и начаса уволнил Мито. А той, горкият, нали бил свикнал с лесен лов, пак шетал край Овнарско като лисица около курник и гледал да не оставя много петли за немеца. Дебнели го прислужниците в двореца, но той гръмне под носа им и грабне дивия петел, после побегне и потъне като лалугер в гората, без да го видят и познаят.

Заради тази своя страст към дивите петли, която била дотегнала на всички и най-вече на търпеливата кака Вена, Мито за малко не лишил страната от нейния владетел, а себе си — от собствената си глава. Това станало така. Осъмнал той едно утро в гората между Овнарско и Долна Пряка река, очаквайки дивите петли да пропеят и гласно да заподканят хрисимите кокошчици на сватба. Едва се провиждало, когато се обадил първият петел, но скоро друг почнал да му приглася от съседното дърво. Било недалече от чучура, край днешния път. Мито пролазил по корем в гъсталака и зърнал кокошките в полянката под едрите дървета. Не гръмнал по тях, защото нямал поръчка за кокошка, а петлите не се виждали — тъй умело се криели в гъстите клони. След време и петлите скочили долу, в тревата, поперчили се пред кокошките, наежили се един срещу друг и почнали стръвен бой пред очите на дузина ярки и на самия Мито. Захласнал се ловецът, замаял се от тоя мъжки бяс и не рачил да гръмне, дорде не свърши борбата, а тя траяла комай цял час. Подскачали нависоко петлите, връхлитали един връз друг и юнашки се кълвели по разкървавените гребени, по очите и крилете, а наоколо подхвърчали шарени пера. Здрачът се поразредил и вече почнало добре да се провижда. Изведнъж по-слабият петел залитнал, тръгнал някак на верев, после тупнал в тревата, заритал безпомощно и изпружил крака. Тъй свършил боят. Тогава другият петел разтърсил криле, изкукуригал и отлетял на близкия клон, за да се попощи и да сложи в ред перата си, преди да слезе долу при възхитените сватбарки. Жал не жал, Мито вдигнал пушката и гръмнал по петела, той тупнал на земята, разочарованите кокошки отлетели с крясък, а куршумът изсвистял нататък в клоните на младата борова гора. В миг се вдигнала страшна врява: прозвучали ловджийски рогове, коне зацвилили тревожно и гневни гласове се разнесли из гората. Сетил се Мито, че и Фердинанд е тръгнал на лов, грабнал двете птици и побягнал надолу към Черни Искър.

Мито не се и съмнявал, че тоя път може лошо да пострада, и затова припкал като заек към шосето, а там зърнал конска талига, метнал се в нея и първом дал единия петел на селянина, после му рекъл да шиба конете, дорде стигнат в Самоков. Там се отървал и от другия петел, сетне се прибрал в къщи при стопанката си.

— Слушай, Вено — рекъл й, — тука съм, ама пак ме няма…

Тъй рекъл и се пъхнал под леглото, а тя издърпала покривката току до пода, седнала отгоре, скръстила ръце и зачакала неканени гости. От страх Мито не посмял и цигара да свие, за да не задими стаята, често ощипвал стопанката по ногата и й думал:

— Пипнат ли ме, главата ке ми ойде!…

Наистина, стражарите не закъснели да дойдат. Огледали се, помирисали въздуха и поприказвали с Вена, а тя мълчи, клати глава и попримигва, ни лук яла, ни лук мирисала, но чак й се плаче от мъка заради лъжата. Досетили се стражарите каква е работата и уж тръгнали да си отиват, но поспрели на портата и подхванали:

— Ех, Вено, хич седи ли при тебе твоят Мито! Той все по чужди жени ходи, на една заек подари, на друга дива кокошка и тъй ги лъже, а тебе най-много…

— Чуваш ли, Мито, как те църнят? — подвикнала младата невяста от прага. — Я излизай, хем да им затвориш устата, хем и мене от лъжи да избавиш…

Стражарите го издърпали изпод леглото, а той ядно погледнал жена си и й рекъл:

— Кокошка да беше, повече ум щеше да имаш! Сега заради теб ке ми ойде главата…

— Главата ли? — зачудила се кака Вена. — Ке ти мине и па ке си дойдеш, но не сакам да те църнят, пък и да лъжа не мога!

Осъдили го на шест месеца затвор заради бракониерство и му взели и пушката, та вече да не ходи по горите с нея.

Като се видял отново на свобода, Заекът намерил друга пушка и пак тръгнал на лов край Овнарско, решен при сгоден случай да се цели, където трябва. Уви, щом веднъж отредиш един куршум за човек и не го изстреляш в него, тоя куршум пак у човек ще попадне! Това разбрал Мито, щом отново поел службата си на горски.

Живеел си той както и преди в кантона при моста връз Черни Искър, проверявал каруците на селяните, проследявал с поглед бързо отминаващия царски автомобил с Борис в него, защото Фердинанд вече бил напуснал престола, стрелял по зайците и гълъбите и се задоволявал с тая дребна плячка. Понякога се изхитрял, оставял запалено газениче в стаята и скришом се измъквал от кантона, за да навести кака Вена в Самоков. Зиме не един вълк подгонвал Мито в самотния му път през Рудежа. Не го било страх — нали носел пушка?

В една такава вечер, по-тъмна и ветровита от всички прежни нощи, Мито пак поел самотния си път по бруленото от вятъра шосе, изтеглено като конец към града. Вървял и си мислел за кака Вена. По едно време нещо се мярнало в тъмата, пролазило в канавката и изръмжало като вълк. Дорде се опомни Мито, ръката му — тая бърза ръка на ловец — свалила карабината, а тя сама се прицелила и гръмнала. Ръмженето в канавката секнало изведнъж. Толкова студено било и тъй немилостиво духал вятърът, че Мито отминал спокойно нататък, уверен в пушката си. Решил бил на връщане да прибере хищника.

Но други го изпреварили. На утрото подранили селяни изпреварили горския и намерили убит човек в канавката. Нещастникът, известен гайдарджия, се връщал полупиян от сватба нейде в Рельово, преплел нозе по пътя и се търкулнал в страничния ров, за да намери смъртта си в него. Пак осъдили Мито на шест месеца затвор. Когато го пуснали, той вече не ходел със заредена пушка, за да не би ръката му и друг път да изпревари по-мудния мозък в неговата клета заешка глава. След време на Мито омръзнало да седи горски и да се смразява с искровци заради дъските, които те извозвали контрабанда под пласт оборски тор в колите. А и селяните все го гледали накриво. Те не могли да забравят веселия гайдарджия, странели от горския и вечер минавали тихичко по моста въз Искъра, сякаш таласъм живеел в кантона. Мито се страхувал дори и на лов да отиде, защото всички го били нарочили, а и законите били станали по-строги с намаляването на дивеча из Рила. Тъкмо тогава, към 1934 година, група туристи от Самоков и Перник започнали да градят тая хижа в долината на Мальовица. Той познавал мнозина от тия младежи, защото ловците са като първи братовчеди на туристите и често се греят на общи огньове, когато нощуват на открито в планината. Поканили го да стане пазач на хижата и той не мислил дълго. Нямало защо да се двоуми. Хижата наистина била далеко, но синчето вече било отрасло, а и кака Вена била още доста ячка. С една дума, приеме ли службата, би могъл спокойно да ловува в тоя глух край на планината, а нека Зайката и Зайчето да мислят за всичко друго. Тъкмо тъй и станало!

И ето, от години вече тримата живеели в хижата — доволни от живота, свободни и сплотени като светата Троица. Наистина, тук зимата траела повечко, приблизително цели осем месеца. Ала те не скучаели. Още на второто лято той и Зайчето почнали да просичат тясна пътечка из клека на запад от хижата с надеждата да открият нов път до билото на Калбура. Просекли пътечката само до сипеите и снегът спрял работата им. Настъпилата втора зима не им се видяла толкова дълга, защото Зайката все си намирала работа из хижата, а те двамата прекарвали цели дни и нощи над изровените кости изпод коренищата на бора в напразни опити да ги сглобят. Най-сетне и това им се удало. Скелетът бил готов даже за витрина, съшит с тел и яки върви, а на места дори и с шевни конци, взети без разрешение от макарите на кака Вена, защото тя не би ги дала драговолно за такава греховна работа. Горката жена бягала от тях, а и те се криели от нея, когато се трудели над костите. Тъй недочували клетвите й.

На другото лято пак подновили къртовската работа по просичането на пътечката между сипеите и стръмните ръждиви скали над клековата гора. Нарамили кирки и лопати и почнали стъпка по стъпка да изсичат път в снагата на мощния рид, сякаш не хора, а диви кози ще се катерят по нея. Снегът пак им попречил, та трябвало и трето лято да дълбаят скалата. Най-сетне успели да изградят „заешката пътека“ — за удобство на туристите и за прослава на Заешкото семейство. И тъкмо тогава, както пред прага на първата зима, пак се случило нещо необикновено, което занимавало умовете им през дългите зимни месеци. Един български самолет се разбил в каменната снага на Мальовица и паднал над третото езеро. Зайчето било на риба към езерата. Дочуло страшния грохот, то припнало към мястото на катастрофата и смогнало да измъкне силно обгорения пилот изпод пламтящите развалини, но наблюдателят загинал. По някаква щастлива случайност спасеният пилот се оказал самоковец, и то добър познат на Заешкото семейство. Още тогава той дал дума да стане кум на Зайчето, щом момъкът се зажени. И спазил дадената дума. Но през тая зима, прекарана отново в самотната хижа, Зайчето бил далече от момите и за да не мисли за тях, двамата със Стария Заек решили да пренесат частите на разбития самолет в хижата със скритата надежда, че ще могат да възстановят и него, снаждайки едно парче към друго, както бяха възстановили и скелета от съставните му кости. Уви, моторът проработил толкова, колкото бе проходил и скелетът!

Веднъж в хижата пристигнал не друг, а Борис, синът на Фердинанд. Старият Заек бил някъде на лов, кака Вена била в града за провизии и само Зайчето посрещнало владетеля. Тъкмо по това време той бил наредил на слугите си в двореца Овнарско да преградят част от пътя за Мальовица с телени мрежи, за да не се плашат дивите петли, и да направят нова пътека към хижата. Разбира се, новата пътека значително удължавала пътя.

— Как е — запитал той, — доволни ли са туристите от новия път?

— Море, ако знаеш как те ругаят, лошо ке ти стане! — отвърнало Зайчето.

Непривикнал на такива обноски, владетелят го погледнал накриво и го смъмрил издалече — не както се гълчи ратай, а някак кротко, със скрита злъч в думите и нескрита неприязън в тона. Тъй навярно е мъмрил и министрите си. Но дори тоя лек упрек не бил по вкуса на свободолюбивия момък. Той си припомнил свадата на баща си с Фердинанд, па изгледал владетеля от петите до главата, презрително стиснал зъби и рекъл:

— Ега̀ се и ние по годим колкото бащите ни!

Тъй рекъл, па станал от камъка и влязъл в хижата, а другият постоял отвън, попримигал веднъж-дваж и тръгнал да си върви. Но вече никога не свърнал към хижата. От тоя първи разговор е могъл да разбере, че говори с равен на себе си и това не му е било приятно.

Защото бащата на Борис бе основал царска династия, а бащата на другия — династия на рилски хижари.

* * *

Кака Вена и Зайчето не пристигнаха в хижата оная вечер. Срещнах ги на другото утро някъде между хижата и Овнарско, когато се връщах в Говедарци. И още от пръв поглед ги познах, без да съм ги виждал преди. Тя бе същата добродушна, засмяна и яка стринка, каквато чертаех във въображението си от приказките на нейния мъж, а синът просто бе одрал ушите на баща си — възчервени, големи и щръкнали малко встрани. Разменихме поздрави съгласно планинарския обичай и аз вече се канех да отмина надолу, когато кака Вена ме заговори.

— Що чини Заекът? — запита тя.

— Добре е. Чака ракия, пък и за кафе тъгува. А снощи ме гости с пържени дробчета.

— Пуст да опустее! Ега̀ не е…

Тя не се доизказа. Само тръшна тежките дисаги на земята и ме погледна вторачено. Трябваше да защитя Стария Заек!

— Заклал е едно шиле — поясних аз. — Онова, дето го бил купил от власите…

— От власите ли? — и кака Вена се прекръсти. — Та те, сине, си пойдоха преди две недели!

Сега Зайчето счете за нужно да се намеси.

— Ти пък! — укори я синът. — Едни власи са пошли, други са дошли… Хайде, не залисвай човека! — и й помогна отново да нарами тежкия товар.

Тъй се и разделихме. От тая първа среща у мен се загнезди убеждението, че кака Вена нито знаеше да скрива истината, нито допускаше, че други могат да имат тоя лош навик. В нейното чисто сърце нямаше място даже за детски хитрини.

В това се убедих няколко години по-късно, когато започнах по-често да отивам към Мальовица. Кака Вена и Зайчето бяха истинските домакини на хижата, но те бяха и истински хижари, напълно достойни за това почетно звание. Винаги на пост в бури и снегове, в мъгли и ветрове и всякога готови да услужат на туриста и да делят залъка си с него. Закъснял планинар дойде по никое време и почне да се извинява, че дорде стигне до тях в тия няколко дни — през хижа „Мусала“ и наблюдателницата на върха, през Джанка и Рибните езера край Канарата, — в раницата му не останала ни троха хляб, ни парче сланина или бучка захар. Усмихне се Зайката и се разшета из кухнята. Дори и да няма нищо за ядене, тя пак ще го нахрани. Ще набере малко гъби, ако още се провижда, или ще вземе шепа сушени манатарки, после ще измете долапа за филджан ориз и с последните капки мазнина ще му свари вкусна чорбица. Рано на другото утро ще тръгне с него към града и ще бърза да се върне с тежка раница на гръб, за да не гладуват другите двама и да има с какво да нахрани туристите. Всичко, дори и брашното, се изнасяше на гръб, ако не чак от Самоков, то от Говедарци нататък, а само тоя откъс от пътя се изминава за цели четири часа. И тя винаги се отсрамваше пред гладните и уморени туристи. Всички знаеха това, познаваха я и я обичаха. За стотици и хиляди от тях бледата светлинка на кухненския прозорец в хижата, едва доловима от висините на Елени връх и Мальовица, бе като спасителен фар за матросите в тъмните води на океана.

Сега е друго. Домакинът на хижа „Мальовица“ има и телефон, и електрическо осветление, а камионетката на алпинистите изнася продуктите му чак до Меча поляна под хижата. Де да беше жив Киркор, та да види това!

Зайците престояха в старата хижа „Мальовица“ почти цяло десетилетие и за толкова години на постнически живот в тая каменна пустош успяха да спестят достатъчно пари за едно магаре и малка каручка. Пък и как да печелят пари, когато считаха туристите едва ли не за свои гости! Приготви кака Вена вкусна агнешка чорба, приготви я тъй, както си знае, и то не защото в хижата няма туристи в тоя ден, а понеже не умееше да готви по друг начин, после тъкмо когато се канят да седнат на софрата, нейде зад хижата се обадят туристи, Зайчето скочи да ги посрещне, а те още от вратата питат за чорба. Има, как може да няма чорба! Насядат те около масата и в десетина минути изпразнят тенджерата, без да подозират, че заради тях домакините ще обядват с лук и шарена сол, после приготвят пари да се разплащат и питат Зайчето колко струва чорбата. Позамисли се момъкът, погледне към опушения таван и каже:

— Че колко ли да ви сакам? Хайде, дайте по левче на човек.

По левче, но едно от ония стари, прастари левчета, с които може да се купи само един вестник, и то за такава чорба, поднесена в големите алуминиеви чинии на хижа „Мальовица“, за която всеки би платил поне три пъти повече в най-скромната градска гостилница. Туристите се чувствуват неудобно, суетят се и никой не бърза да плаща.

— Ех, ако пък ви се вижда скъпо… — и Зайчето не се доизказва, само се усмихва приятелски.

— Евтино е! — обажда се някой по-досетлив младеж.

— Щом е евтино, дайте по два лева — отвръща Зайчето и въздъхва, сякаш са свалили тежък товар от гърба му.

Случваше се някои недобросъвестни туристи или по-скоро случайни пришълци в планината да злоупотребят с добрината и гостоприемството на домакините: хапнат юнашки, налеят се порядъчно с подсладен риганов чай и накрая се измъкнат като бай Ганю във Виена, без да заплатят изяденото и изпитото. Като види празната маса, кака Вена плесне с ръце и каже:

— Я гледай, тия момчета забравиха да си платят!

— Ще ида да ги подсетя — каже Зайчето и припне подир тях.

Настигне ги след час почти на самия връх, но те, нали са гузни, се обаждат още преди да ги заговори младият хижар.

— Прощавай — казват му, — забравихме, после се сетихме, но кой да се връща… И решихме по пощата да изпратим парите!

— И я така си думах, но рекох да ви спестя разноските — каже Зайчето и прибере парите, но пак не ги брои, пак не прави точна сметка за изяденото и изпитото.

Старият Заек беше малко по-друг: държеше се изтежко, сякаш пазеше достойнството си на бивш харамия, странеше от шумните младежки компании (особено ако не носеха нещо парливо за почерпка) и благоволяваше да седне на масата само с редовните посетители на хижата. Повечето от тях бяха негови лични приятели (не от града, а от планината) и тях той приемаше в малката стаичка зад кухнята. Там им поднасяше „агнешко печено“ от диво яре или планинска пъстърва в забранен сезон. Преследваха го за бракониерството му и дори по едно време го бяха отстранили от хижата за няколко месеца, но той бе израснал в планината, считаше я едва ли не за своя и не можеше да привикне с някои ограничителни разпоредби. Пазеше се и гледаше да не го заловят. Дойдат негови познати в хижата, насядат край дългите маси в трапезарията и питат Заека през главите на другите дали има нещо „по-специално“ за ядене.

— Няма — каже Мито и размърда дългите си уши, — нищичко няма, та ще ви отворя една кутия консервирана риба…

След половин час пристигне с две предварително отворени големи кръгли кутии, всяка по килограм (имаше такива в онова време), и ги поднесе с поклон, та да не видят младоците как смигва с едното око. Вътре в кутиите рибките са грижливо наредени една до друга и една под друга, сякаш ей сега са излезли от консервната фабрика, но са още топли и плуват в маслото, с което ги е пържил. Това са сравнително дребни пъстърви (не езерни, а речни), наловени през деня в Мальовишката рекичка. Веднъж изпържени, техните червени петънца изчезват и никой представител на властта, попаднал случайно в хижата или дошъл нарочно за бракониера, не би могъл да открие измамата и да му състави акт и ако все пак някой непознат турист се досети и на свой ред поиска рибни консерви, Заекът безпомощно вдига рамене.

— Двечки бяха — каже, — две последни, и двете ги дадох!

Тъй каже и седне на масата при другите, а докато те облизват пръсти според въведения във всички хижи етикет, той им заразправя за пролетните лавини и за гръмотевичните бури през юни, когато хижата трепери и в основи и шишенцето с ракия сякаш подскача на лавицата…

В такива вечери кака Вена не се вестяваше в трапезарията, докато се нахранят туристите, но после, когато масите са разтребени и през открехнатата врата се прокрадват тихи звуци на народна песен, подета изпървом само от един песнопоец, тя ще наостри слух, застанала сама сред малката кухня, ще заклати глава в такт с мелодията, ще се усмихне, сякаш си спомня нещо от дните на своята младост, после ще избърше мокри ръце, ще приглади престилката и ще се присламчи към другите в трапезарията, за да седне незабелязана от никого до вратата — като гостенка в собствения си дом.

С нея ме свързва един колкото тъжен, толкова и весел спомен от времето, когато Зайците бяха в хижа „Мальовица“. В един зимен следобед бях тръгнал от Говедарци към Гьолечица с намерение да нощувам в горския дом, но из пътя срещнах Светла Даркев с група самоковски скиори и те ме подканиха да вървя с тях. Омръзнало на Светла да стои в наблюдателницата, оставил две войничета от въздушните войски да го заместват за ден-два и тръгнал с другарите си да се поразтъпче из низините. Сега подвикваше от радост и пръв крачеше напред.

Бях забравил, че самоковци се раждат със ски на крака. Честичко изоставах от другите и те трябваше да ме изчакват, после рекоха, че се било стъмнило заради мене. Когато се добрахме до Меча поляна, на час път от хижата, черни облаци се схлупиха над главите ни и вече трудно се разпознавахме в здрача. Светла водеше колоната. По едно време някой откри пресни следи от ски по пътечката пред нас, но край тях имаше и дири от „напутила“ — елипсовидни ракети, премрежени с яки върви и пригодени за ходене в дълбок сняг.

— Кака Вена е горе — рече Светла, сочейки отпечатъците от „напутилата“ в снега. Само тя ходи с тия чембери на краката.

Стана толкова тъмно, че дирите на двамата, които бяха минали преди нас, вече не личаха в твърдия сняг. Спряхме за минутен отдих посред пътя на четвърт час от хижата, но дъхът ни замръзваше от студ още на излизане от устата, а и краката вече леденееха. Преди да потеглим отново, Светла се провикна с цяло гърло, вдигнал глава към невидимата хижа.

— Како Венооо… — викаше метеорологът, — идеем, слагай чаяяя…

Тя, разбира се, не би могла да чуе гласа му вътре в хижата, но Светла викаше тъй от младост, а и за да ободри другите, защото всички пъшкаха по нагорнището. Гласът му потъна в гъстата мъгла, която се стелеше над реката. Потеглихме бавно напред, но изведнъж до ушите ни долетя тихо ридание и всички неволно се ослушахме.

— Помооощ! — викаше нечий слаб глас на двадесетина крачки встрани, вляво от бялата просека на реката.

В миг всички се насочихме към мястото, откъдето идеше тоя зов за помощ. Някаква жена и едно момче бяха застанали край извитото стебло на закелявял смърч до брега на реката. Наобиколихме ги и веднага познахме жената. Беше кака Вена. Тя плачеше с глас, а и момчето подсмърчаше край нея. Зайката позна Светла и се зарадва, но само за миг-два, сетне пак се завайка.

— Загубихме се — проплакваше тя, — тая е друга река, не е Мальовица…

Напразно я уверяваше Светла, че хижата е наблизо — тя бе тъй отчаяна и в такова окаяно положение, че вече предусещаше смъртта. Поразпитахме я и разбрахме неволята й. Тя тръгнала сама от Самоков. Някъде над Говедарци срещнала това момче и заедно продължили нататък. Тук, в тая долина, загубили пътечката поради мъглата, после взели коритото на реката за просека в клека и тръгнали по него в дебелия сняг, но ей там ледът се пропукал под снега и те хлътнали в студената вода. Тя се намокрила до над коленете, а като прегазили реката, никак не могли да се досетят, че са на левия бряг, и тъй застанали под дървото. Дорде се начудят какво да правят и накъде да вървят, напутилата й замръзнали от водата, която се струела от надиплените поли на трите самоковски сукмана връз нея. Скоро замръзнали и самите сукмани, и дебелите плетени чорапи, които обвивали голите й крака като с ледена броня. И вече не могла да мръдне и тъй си стояла като закована до дървото.

Кака Вена наистина представляваше нещо като статуя на дядо Мраз в женски образ, поставена върху пиедестал от буца лед, в напълно естествена обстановка!

— Казах си и молитвите — приключи кака Вена — и прошка щях да искам от бога за греховете, да не умра неизповядана, но от страх ли или от студ мозъкът ми се сковал и ни за един грях не се досетих…

Горката! Тя едва ли имаше други грехове освен тоя, че се раздаваше на всички и забравяше да мисли за себе си.

Ледът около краката на кака Вена се оказа толкова дебел, че трябваше да се разсича с ножове. Младежите разсякоха вървите на напутилата, разсякоха и леда между краката и чорапите, замръзнали до такава степен, че не бе възможно нито да се изуят, нито да се повдигнат нагоре, за да направят възможно движението на краката. Когато те най-сетне успяха да откъснат кака Вена от здравата прегръдка на леда, тя едва можеше да мръдне нозе и да се поразтъпче, стенейки от болка при най-малкото движение. Младежите просто я понесоха, Светла свърна пред нея към пътечката, всички пак се наредихме в колона един подир друг, но кака Вена още мълвеше неразбираеми слова и пак твърдеше, че не се намираме в долината на Мальовица. Призна това едва когато опипа с ръка стените на хижата.

Щом влязохме в кухнята, тя прегърна Светла, целуна го майчински по челото и рече:

— Спасителю мой, ще се моля на бога за тебе, че какъвто си луд, може и да загинеш в планината, а тогава кой ще спасява глупавите и слабите като мене?

Светла не вярваше в бога, но пак му стана драго.

* * *

Като изключим известни премеждия, повече или по-малко неизбежни в планината, животът на Зайците протичаше сравнително спокойно до Девети септември. Приблизително около тая паметна дата се случи едно събитие, което сложи край на тяхното идилично спокойствие — те най-сетне успяха да се снабдят с магаре и каручка. Сега вече ушите на стария Заек и на Зайчето не изглеждаха тъй дълги както преди и това понякога разсмиваше добрата стара Зайка. От друга страна, новият дългоух „член“ на семейството внесе коренна промяна в живота им и накрая ги принуди да напуснат хижата; но те не напуснаха и самата планина.

Не че магарето се оказа удивително опърничаво или че трудно привикваше да се храни с папрат вместо с бодили или че проявяваше склонност да се въвира в гъстия клек при мечките. Това бяха дребни грижи за неговите стопани в сравнение с навика му редовно да обръща каручката на едни и същи места по тясната тогава пътека от Овнарско до Меча поляна. Нагоре то и без това не можеше да извлече четириколката и онези течни или насипни провизии, които смогваха по някаква случайност да оцелеят дотам. Затова ставаше нужда един или друг от Зайците да изнася всичко на гръб догоре, а понякога, когато на дългоухото хрумнеше да прояви магарешката си природа и по тоя начин за изяви своята независимост — да тегли и него с въже по стръмната пътечка към хижата.

От тези магарии на новия член на семейството най-много страдаше старият Заек, макар че той не слезе нито веднъж до Меча поляна, за да нарами разтоварените дисаги или да се опъне на другия край на въжето срещу упоритото животно. Мисълта, че магарето, веднъж счупило шишето с ракията, може винаги да повтори опита, го хвърляше в тревога и той едва дочакваше завръщането на кака Вена от града. Накрая реши да действува. Подтикна приятелите си да се заемат час по-скоро с възстановяването на хижа „Грънчар“, разположена на първокласното шосе от Самоков до Якоруда, и още преди да мине година, се настани в нея ведно с цялото домочадие, включително и магарето. Сега вече то нямаше основание да обръща каручката, защото пътят бе широк и удобен, а Мито, наближил шестдесетте, можеше спокойно да се радва на хубавите залези отвъд Джанка и в същото време да се взира нататък за кака Вена, магарето и четириколката.

В един юлски следобед го заварих седнал пред прага на хижата, смръщен и отпуснат, с бинокъл в ръка. Той дори и не стана да ме посрещне, ползувайки се от предимствата на старостта и отколешното ни познанство. Още не седнал до него, и той ме заразпитва откъде ида и дали не съм срещнал кака Вена по пътя. Обясних му, че ида от „Заврачица“ покрай Рополица, а не откъм Джанка и затова не съм могъл да хвърля поглед към язовира и безкрайните криволици на шосето до билото на седловината. Той въздъхна уморено и почна да се оплаква от астмата, която го душеше, от ревматизма, който човъркал като със свредел глезените на краката му, от очите, които били отслабнали, и изобщо от старостта, която карала ръката му да трепери, когато държи пушката. С една дума, животът сякаш нямал вече смисъл за него, щом като не може да ходи на лов.

— Ето — продължи той и посочи с ръка към насрещния връх Суха Вапа, потопил каменна снага във водите на езерото пред хижата, — ето вече цял час, откак тоя пръч стои на площадката, гледа ме и се подиграва със старостта ми! — и Мито тъжно заклати глава. — Допреди две-три години щях да го сваля с първия куршум, а сега…

Той не се доизказа, само погледна ръцете си и пак заклати глава. Оставих го с мъката му и извърнах поглед към Суха Вапа. Колкото и да се взирах в скалите, нийде не можах да открия ръждивата козина на дивия пръч. Тя навярно се сливаше с червеникавите цветчета на мащерката, която никне по тия стръмни скали, а и слънцето вече надничаше откъм Джанка и обсипваше с жарава цялата конусовидна грамада на върха. Мито разбра, че не мога да открия дивия пръч.

— И твоите очи са отслабнали — рече той, после подаде бинокъла и насочи погледа ми.

Красивото животно лежеше върху малката каменна площадка в почти отвесната скала. Чудно бе как е могло да стигне до нея, а и не виждах как изобщо ще може да излезе на по-равен терен. И най-малката непредпазлива крачка би означавала смърт за пръча — той би се сгромолясал в бездната и би загинал в балваните край южния бряг на езерото. Рогата му бяха към педя високи и леко извити назад в горната им част, муцуната се белееше в слънчевите лъчи и от ъгъла на устата по посока на ушите се открояваше тъмна, почти черна ивица. Подобна ивица забелязах и по средата на гърба върху ръждивия фон на козината. Животното бе легнало малко встрани, с подгънати задни крака и задницата му изглеждаше значително по-висока.

— Навярно пази стадото? — запитах Мито, когато се налюбувах на гледката.

— Не — отвърна той, — сега пърчовете ходят сами. Ще отидат при женските едва към края на октомври. Тогава да видиш какъв бой пада между мъжкарите!…

Вяла усмивка се разля по сухото му, вече доста набраздено лице. Той се замисли и тъжно заклати глава. Разбрах мъката му и скрито му съчувствувах — едва ли щеше да му се случи занапред да наблюдава борбата на дивите пръчове. Настанал бе залезът на неговия живот — кротък и тъжен като залез в ноемврийски ден, когато леки пари затулят кръгозора и дълго трептят плахо там, където гаснат последните слънчеви лъчи.

Исках да го разсея и затова го подканих да ми разправи нещо за харамийските си дни, а той уж се съгласи.

— Ей тук, по тия места, минаваше границата. — Замълча, вдигна глава и посочи с поглед към Джанка. — Горе, на билото, беше турският пост — после махна с ръка и засвива нова цигара.

Напразно чаках да продължи. Бе разказвал спомените си толкова пъти — всеки път е нови украшения и добавки, че те бяха омръзнали и на него самия.

— Да знаех, че ще дойдеш — пак поде той след малко, — щях да отида за риба на езерото, но на, домързя ме, а и рибата е малко…

Научих, че група войници отпускари минали недавна оттук в негово отсъствие и хвърлили пет-шест бомби в езерото. Повечето от малките рибки измрели. Когато се върнал и отишъл нататък за вода, Мито забелязал бели петна по дъното на езерото. Това били измрелите рибки, полегнали встрани или с обърнати нагоре кореми. Останали само няколко едри екземпляра, но те били хитри и не се хващали лесно на въдицата.

— Езерото трябва да се прочисти — заключи той, — да се завири от тая страна и отново да се зариби.

Докато разговаряхме за туй-онуй в привечерния час, нещо изтрополи по пътя откъм мостчето над малката Грънчарица. Беше кака Вена с магарето и каручката. Дългоухото припкаше по надолнището и сякаш не можеше или нарочно не искаше да удържи пренатоварената каручка, та кака Вена трябваше също да търчи подир него, заловена за страничната дъска на смешната миниатюрна каручка. Те спряха с весел тропот пред хижата и Зайката се развика от радост, като ме видя, но Мито не мръдна от мястото си. Помогнах на възрастната жена да разтовари каручката, а тя ме благославяше в паузите между лютите клетви по адрес на магарето, което не искало да върви по нагорнището, а после не могло да се спре по надолнището. Сетне, когато всички чушки, домати и други зеленчуци бяха прибрани в кухнята и магарето бе отправено с последна ругатня да пасе в долината зад хижата, кака Вена се изправи весела и засмяна пред нас, готова да седне на приказки.

— Хайде, Вено — рече тогава Заекът, — хайде свари ми едно кафенце, дорде си почиваш, че съм, нещо прималял.

И тя, току-що пристигнала от дълъг път, морна и запотена, се усмихна любовно и начаса се затири да вари кафе. Млада булка да беше, нямаше тъй да угажда дори на стар свекър, а камо ли на мъжа си. Тя бе незаменима, но Мито сякаш бе успял да я убеди още от първия ден, че именно той беше незаменимият, далеч по-важният и изобщо изцяло неповторим.

Допил кафето, Мито разтърси плещи от слабата ветровина, повеяла откъм ждрелото на Грънчарица, после се затътрузи към кухнята. Голоръка, кака Вена печеше нещо в жаравата на печката. Заекът се вгледа в широкия й гръб, наведе се към мене и прошъпна:

— Знаеш, има такива необични жени, отвън гиздави, отвътре гнидави, но Вена е друга: гиздавото е все отвътре и не излазя на мегдана, кога не трябва…

— За снахата ли думате? — обади се Зайката, чула-недочула приказките на Мито. — Харна е, улучи с нея синът, найде си мома да му со̀са.

Мито се съгласи и каза нещо за някои от девойките, които идвали понякога в хижата и дразнели домакините с непристойното си държане.

— Като помисля, че можеше да доведе някоя от тия гиздосии… — и Заекът не се доизказа.

— Пази боже от такава па̀губа! — отсече кака Вена и на часа се прекръсти.

Седнахме и троица на софрата и се нахранихме с охота, както се случва винаги в планината. След обилната вечеря старият хижар се задави в кашлица още преди да допуши първата цигара, и побърза да полегне върху леглото. Кака Вена го гледаше с боязън в очите.

— Ще седим в хижата, дорде можем — поде тя, — още година или две, после младите ще дойдат горе, а ние ще слезем в града.

Тя разрови бохчата със стари спомени и докато Мито се унасяше в блажена дрямка, неговата вярна другарка ми разправи една случка из живота на техния син, за която не бях слушал преди.

Било отдавна, преди петнадесетина години. Зайчето било много младо, но лудо за трима. Тръгнали двамата веднъж за дърва в късна есен и лека-полека пристигнали под Демиркапия, после се залутали още по-навътре в дефилето — там, гдето сега се ширят водите на първия наш язовир. Привечер захванала грозна веявица и те се скрили за през нощта в някаква пуста барака. Не щеш ли, някакво войниче, отпускарче от Разлог, било тръгнало преди тях нагоре към Джанка, за да се върне в казармата през планината, но нито пристигнало при другарите си, нито се върнало в града при домашните си. Досетили се близките му, че фъртуната може да го е омаломощила, и тръгнали да го търсят с дружина негови приятели. Дирили го цял ден към Налбанта и под Джанка, но се върнали сами вечерта. „Тая работа е за мене“, рекло Зайчето и придумало майка си да не се връщат в града. На другото утро виелицата била постихнала и то поело нагоре в пресния сняг въпреки сръдните на Зайката. За щастие по пладне грейнало слънчице и тя се поуспокоила, но не рачила да стои тъй, със скръстени ръце, и тръгнала сама нагоре по дирите му, уж да набере и други дърва. По едно време погледнала към къркулиците на шосето за Джанка и що да види: нещо длъгнесто и възчерно летяло в снега и оставяло дълга вихрушка подире си. „Той ще е“, помислила кака Вена, „но отдека е нашъл ски?“ Дорде се начуди и вихрушката спряла пред нея, а тя разтъркала очи и пак не вярвала: Зайчето било яхнало някаква суха коруба от стара чешма и държало чучура в ръце, а вътре в коритото лежало мъртвото войниче. С чучура изглежда е управлявало шейната и затова вдигало такава вихрушка зад необичайния ковчег.

— Че бива ли, сине — рекла му, — бива ли такъв майтап с умрял човек?

— А да го влача по голо хич бива ли? — отвърнало Зайчето и показало дупките по дрехите, разръфани от зъби на лисица.

Домъкнали го до бараката край язовира и там покрили корубата с две-три дъски, после довлекли ковчега до града.

— И от бога няма страх, поразеника — заключи Зайката, но очите й овлажняха издайнически от умиление и майчина любов. — Тъй де, с умрял човек шега не бива, а те…

Тя погледна към стария Заек, който хъркаше невъзмутимо, после ми припомни скелета от хижа „Мальовица“.

— Пусти да опустеят, най-напреж мен изплашиха.

Дълго се смяхме с кака Вена за тия лудории на Зайците, после тя сама предложи да ми свари чашка ръжено кафе и рипна пъргаво, за да раздуха огъня.

— Две да бъдат! — рече Мито и се обърна на другата страна.

Кака Вена се спря посред кухнята.

— Като заек спи — забеляза тя. — Уж хърка, а с едното ухо все чуе що се орати…

Какво да прави човекът, когато едното му ухо бе дълго за две!…

* * *

Две години по-късно Мито Заекът и кака Вена се простиха с планината, слязоха в полето и се установиха в града. Отговорниците по рилските хижи зачетоха династическия принцип и за домакин на „Грънчар“ назначиха Зайчето.

Посетих новия хижар още през първото лято. При него стануваше цяла рота трудоваци и в спалното помещение се носеше такъв роден лъх, че Зайчето се смили над мене и ме покани да спя в кухнята. Трудоваците бяха прочистили дъното на езерото и изграждаха малък бент по северния бряг, за да повдигнат общото ниво на водите. Накрая отново зарибиха езерото. С това изкупиха вината на онези войничета отпускари, които бяха избили рибата с бомби.

Само след година в езерото под Суха Вапа вече се стрелкаха прилично едри пъстърви за голяма радост на Зайчето, което бе наследило рибарската страст на баща си. Старият Заек чезнел от мъка по планината и неговият син често подслаждаше безметежните дни на своя родител с някоя и друга планинска пъстърва. Тия малки рибки напомняха на Мито за хубавите прежни дни, когато живееше във волната планина.

На втората зима от царуването на Зайчето в „Грънчар“ пак минах край хижата, хлътнала почти наполовина в двуметровия сняг. Зайчето ме посрещна като стар познат.

— Как живея ли? — и лукава усмивка близна лицето му. — Ела да видиш какво ми оставиха трудовашките началници, за да пазя рибата през зимата.

В дъното на входника имаше цял склад от всякакви консерви, цели пити кашкавал, торби с брашно и други със захар, ориз и какво ли не. Три многодетни семейства можеха спокойно да поминат с тая храна през дългата зима. Не се стърпях и казах това на хижаря.

— Че нали затова ти ги показвам! — възкликна Зайчето. — Тъй ще затлъстея, че я съм стъпил на леда по езерото, я съм цопнал на дъното. И защо? Да пазя рибата през зимата! — и Зайчето прихна в смях, после продължи: — Казвам на стария, а той се смее. „Трай — дума ми, — трай, яж и пращай по малко навам, дорде не се сетят да пишат в правилника, че риба през лед не се лови!…“

През 1952 година, когато се помина Мито Заекът, кака Вена направи помен с последните от тия трудовашки консерви.

Излишен помен! Мито живее и сега в сърцата на всички планинари.