Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от испански
, (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)
Последна корекция
NomaD (2011 г.)
Източник
liternet.bg

Издание:

Федерико Гарсия Лорка, Рафаел Алберти, Мигел Ернандес

Славеи на покрусата. Испанска поезия

Първо издание, 2008

 

Превод, подбор и бележки: Ралица К. Маркова.

Електронно издателство „LiterNet“, Варна

ISBN 978-954-304-346-0


Зова се кал, макар Мигел да се наричам.

Калта за мене занаят е и съдба —

да цапам винаги това, което лижа.

 

Нищожно сечиво съм, хвърлено на пътя.

Аз съм език, разстлан под чуждите крака —

и нежно ги обиждам, и ги боготворя.

 

Като среднощен вол, бдящ над вода и угар,

който жадува страстно ласка и любов,

аз хвърлям се в праха под твоите обувки,

килим безкраен съм от нишки и целувки

под твойта хулеща пета, с цветя безброй.

 

Подлагам кротко свойта плът изнемощяла

под твойта хапеща пета, в праха прострян,

забързан, вечно стъпката ти изпреварвам,

за да стъпчеш с безчувствени нозе

огромната любов, която ти поднасям.

 

Когато зимата прозореца затваря

и задълбай стъклото резецът на студа,

на своя скръбен плач, обгърнат в плаща влажен,

аз — ястреб наранен, — пред тебе ничком падам,

сърце от пръст понесъл, и с кървави крила.

Под твойте ходила съм клон, от обич скършен,

с изтекъл сладък сок; към тебе се стремя —

насам сърцето ме влече, макар отхвърлен,

подобно водорасло в морската вълна.

 

Напразно, кал, на мак властта обличам,

напразно, кал, ръце към теб простирам аз,

напразно, кал, петата твоя хапя,

с крилата си те удрям безпощадно

и хвърлям жаби като сгърчени сърца.

 

Крака ти лек с походка волна на сърна

невидимата си следа над мен оставя;

раздира се на гроздовия сок оста,

устата ми изпълнил; в мен плътта трептяща

се моли с всяка чиста своя клетка

все тъй крака ти да я тъпче леко.

 

На стона кипва пухкавата пяна,

плачът разтърсва мозъчния лабиринт.

Явяваш се и чезнеш пак в мъглата

и зимния си восък в залеза топиш —

имане скръбно, дар за кръговрата.

Но щом калта под колело се покори,

ножовете кръстосващи проблясват;

пази се — тя чудовища поражда,

с разкапала се кожа и със нокти зли.

 

Пази се някой ден калта да не придойде,

пази се да не се превърне във вълна;

ревнив, да не залее с гъста кал прибоя

нозете ти изящни, с нежен аромат,

и като стълб издигнат, чѐлото да стигне.

 

Пази се да не се извие урагана,

дошъл на зимата от меката земя,

да не протътне гръм, пороен дъжд да падне —

суров и нежен, да се влее във кръвта.

 

Пази се от обидената пяна,

от удара, любовен трус познал.

 

Преди часът последен да удари —

калта и теб да не превърне в кал.

 

(Из стихосбирката „Светкавица непрестанна“, 1936)

Край