Рафаел Алберти
Изгубеният рай

През вековете, отдалеч,

през пустотата на света,

безсънен, аз те търся.

 

Незрим, витаеш ти зад мен,

без да докосваш раменете ми,

мой страж, мой мъртъв ангел.

 

Кажи ми, мрак стаен,

къде е Раят?

Въпрос в пустиня

 

и градове без отзвук,

реки без говор, върхове

без ехо и морета онемели.

 

Не знае никой. На брега

изправени и вцепенени хора

стоят край гробове разкрити.

 

Не ме съзират. Тъжни птици,

окаменели песни,

в екстазен блясък ослепели.

 

Не, не знаят нищо.

Застиналите древни ветрове,

без слънце дълги пътища

 

изминали, ще се възземат,

и втвърдени в зной ще паднат

по гръб, почти безмълвни.

 

Безформени, размили истината,

в тях стаена,

от мене бягат небесата.

 

Едва на края на Земята,

над зъбера последен

свободно погледът се рее

 

и мъртвата надежда в мен —

далечен зелен портик —

из пропастите черни диря.

О, каньон, стъмен от сенки!

 

О, гневен клокот на света!

Какво стълпотворение от векове!

 

Назад! Назад! Далеч,

о, ужас, мрак безгласен!

Душата ми погина!

 

О, мъртъв ангел, съживи се.

Къде си? Освети

с лъча си моето завръщане.

 

Безмълвие. Стаена тишина.

Усещам пулса неподвижен

на нощния безкрай.

 

О, рай изгубен!

Изгубен, аз те търся,

завинаги без светлина.

 

(Из стихосбирката „За ангелите“, 1929)