Йон Хуаристи
Първа сатира (На Руфо)

Решил си, Руфо, да си пробваш шанса

в провинциален конкурс, на който

съм по случайност в журито

и ми се струва смислено да звъннеш

след десетте години на мълчание,

да ме попиташ какво става с моята катедра,

какво се случи с онова червенокосо гадже,

с което ходех през осемдесетте в Харандиля,

как са старите, дали страдам

още от черния дроб и дали съм виждал

веселата група от Песе^[1].

Е, като искаш да ти разкажа

за себе си и за това около мене, знай,

че един хитрец от Алкала ми я отмъкна,

голям специалист по Ходелянос,

комуто плащам кафето всяка сутрин

и замествам volontiers^[2] през дните,

когато заминава на симпозиуми в Сан Диего,

в Атланта, Флоренция или Сарагоса.

Омъжи се за Гонсало. Синът на двамата

ходи в колежа на моя, но напразно

присъствам на всички привиквания,

събирания, коледни празненства.

Хитрушата ме отбягва, и беседвам

нескончаемо за футбол

с кретена на съпруга, докато

рожбите убиват една гнусна

версия на Лешникотрошачката. Добре познаваш

навлека Гонсало. Мисля, даже,

че беше ти, който ни го представи.

Не близвам нито капка напоследък,

след биопсията. Признавам ти,

че ми е мъчно за морята от вермут,

макар водата да е здравословна. Висенте,

някогашен отговорник в моето звено,

е съветник по търговията

от Народната партия, и, ясно е,

се движи в други кръгове. Други хора

изглежда предпочита Висенте сега.

Родителите ми живуркат. Вярвай, Руфо,

че нямам нищо против тебе. Напротив,

спомням си те с искрена симпатия.

Дал си ми в излишък доказателства за приятелство

през щастливото време на детството ни.

Вярно е, че почупи сглобяемата ми играчка,

че развали размяната на велосипеда,

че разправи на първото ми гадже

за това с братовчедка ти, Пиеспланос.

Ти си малко недискретен, но пък всички

имаме по някой и друг недостатък.

Ще видя какво мога да направя. Не обещавам

нищо: общо сме четиринадесет, и, за капак,

се носи слух, че Хуан Луис Панеро.