Диего Хесус Хименес
Река Ескабас

Докосва свехналата бледност на върбите нейните води;

слиза със сенки пълна,

познати на душата ми. Сега си я припомням, бавна,

в усойните места; на свечеряване: оставяща

преливащия дъх на влажните чаршафи сред маслините.

 

        Тя има нявгашната светлина на ореховите гори,

босия блясък на свещени почви,

където смутен лъх на мокри дървесини

населва полумрака им. Насред нагарчащия мирис

на още зеленеещия ракитак и на дъжда, тъче тръпчивото сияние

на смокинята сънното си ухание.

 

        Създаваше я постепенно времето. Сред най-дълбинното

в живота си я виждам, тя оставя

над самотата ми горчиво-сладостния вкус

на старите метали, дълбока тишина

на срязано растение. Какви пламтящи вечери от музика

разсъниха душата ми! Какъв рай от звучения я палват!

                        По бреговете речни свири

студеният светлик на утринта в змията и усойниците обитават

        отровните й замъци.

Припомням си я сред градинките

на дефилето, вдигаща

наслаждащите си олтари; или в зелените й амвони,

където лилиите, самотни, по склоновете, се запалват сред водите,

обиколени от растителни саби и сенки.

В нея пламтят къпините и глога, утрини със цветята,

които тъпчехме като деца. Оставяха водите й

влажната тишина на изворите

и грънчерниците; до селцето я изкачваха мокрите ни очи. О,

река, която, щом си я припомня, спира

в онази утрин, през която юни, блеснал, най-красивите

тела разголваше и, скришом, дрехите им душехме,

защото в тях оставаха, все още там, телата,

леко затоплени от тайни аромати!

Бродих сам по цялата вечер, както сега по същите улици,

където времето полепва върху бледите им пепелища.

 

        Край нея искам да отида; да населя тишината й на изоставен кораб.

До моята самотна душа стига зимния й мирис на градините с дюли.

С водите си нощта ми отнеси;

самотната нощ през, която слушам крачките си,

неслучващи да те намерят, о, река, където потопява се небето,

отразявано и тъй високо,

подобно смътна птица, от тъмите позована!