Клара Ханес
Видение от Сараево

На Изет Сарайлич

Виждам ден, който възхожда като тамян

от предлагащата се земя

сред вълнистите рози на зората;

виждам сиво-кафеникави коне с накъдрени гриви

и изкусното кичене с бялата топла пара

от муцуните им;

виждам крепки и любовни планини,

води тъй отдадени,

че близостта им е плодородна като насладата

и чието лоно обитава

звездата на моята гръд;

и когато накрая розите

отново се свият,

виждам сладката гугутка да размахва криле сред дървета

и чувам глас, който запява строфа на Пушкин:

разпръсва се в очистителните ы ноти завинаги

неистовият спомен,

който градът извиква.