Хорхе Урутия
Вътрешният път

        Разбра, че езикът е говор,

отхвърлен назад и наченат отново

във всеки нов стих, който изговаря.

 

        Всяка сричка се ражда от своето постоянно раждане,

всяко прилагателно никне от онова непрестанно прибягване

до дъното на кладенеца, до извора,

който навлажнява пръста му и го прави ловък

крайник, способен да търси глъбинното,

да пише откъм края на личността,

да изброди собствената и самодвижеща се

реална галерия на стар иберийски сън

бавно и по корем.

 

        Езикът е като един пръст, който посочва,

моделира, бележи, търси, ускорява

цялото възможно въображение, което е самият той.