Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от испански
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Последна корекция
NomaD (2011 г.)
Източник
litclub.com

Премината е половината в живота ми сега.

На крак е тялото все още и гласовете пак кръжат

И с поувехнало очарование звучат в ушите ми,

Но вече стройните дни са отминали далече;

Оставиха ми само бледи спомени от своята любов.

Както орачът, като вижда своя труд погубен,

Обръща поглед към небето, чакайки дъжда,

Аз също искам да очаквам в този смутен час

Няколко божии сълзи да оживят реколтата ми.

 

Но унинието си остава впито надълбоко,

Като смътен гост на сънищата ми.

Мога ли да чакам? Всичко дадено е на човека

Като ефимерно развлечение на съществуването;

Не може да привърже с нищо жаждата си, търсеща

Пауза от любов между бягството на нещата.

Напразно ще е да се жали работата, къщата, приятели изгубени

Насред занятието демонично на войната.

 

Аз съм в града, издигнат в горделивостта си от богатия,

Където скритата мизерия по уличните ъгли пее

Или реди картини, пълнещи очите ми със сълзи.

И хапейки юмруците си от безсилна горест,

Още броя наум монетите си скъдни,

Защото късче хляб тук и някоя дреха

Предполагат по-голямо усилие да се постигнат,

Отколкото на някогашните герои като побеждаваха

Чудовища, разтрогвайки вълшебства с копието си.

 

Революцията се възражда винаги, подобно феникс.

Пламтяща е в гърдите на нещастните.

Това го знае шарлатанът под дърветата

От площадите, и слюнката му сребърна, звънкото му звънче,

Просвирващо сред листите, възторгва грубия

Народ, измамван със зловонно красноречие,

И песните за кръв мизерията му приспиват.

 

Разбирам зарад болката си, че огромни други страдат,

Мълчащи хора с липсващо свободно време,

За да отправят към небето мъката си. Но не мога

Да подражавам ревностното им мълчание, което облекчава

Утехата ми от гласа, сам без земя и без приятел,

В дълбоката самотност на човека, който има

Между ръцете си само въздуха наоколо,

Тъй както кораб като се отдалечи в морето.

 

Къде отидоха отколешните спътници на човека?

Моите кърпачки на проекти, тъкачките ми на надежди,

Са умрели. Техните игли и гранки си почиват

Сред прах в едно кьоше, без напева на работата.

Като сянка, изолирана върху ръба на дните,

Повтарям изражения и думи, докато отдалече чувам

Огромната прозявка на отминалите векове.

 

Времето, тази огромна бяла пустош,

Това творящо нищо хората заплашва

И се отваря с нетленна светлина пред юношеските желания.

Някои искат лудо отражението му магическо да сграбчат,

Но други с един син му съзаклятничат,

В ръцете им предложен като жертва,

Тъй като за нов живот животът му се съхранява

Както водата от изплакана от хората вода.

 

Но теб, Господи, с какво да те смекчим?

Ти беше жаждата ми, ти бе моята изгубена любов,

Домът ми разрушен, отруденият ми живот, и къщата, животът

На много хора като мене, носени с течението,

В крушението на една страна. Издигнати от карти за игра,

Един след друг се срутваха бедните мои райове.

Ръката ти ли въздуха раздвижи, който ги поваляше,

И подир тях, в дълбинното униние, в дълбоката пустиня,

Пред мен накрая се изправя облакът, укрил присъствието ти?

 

Не удряй гневен тялото ми с мълнията си;

Ако не си ти любовта, кой ще е в твоя свят?

Съчувствай си накрая, чуй ми този шепот,

Който въздигайки се стига във вълна

В подножието на божественото ти безстрастие.

Виж горестните камъни, които носим

Още на раменете си, за да ти погребем даренията:

Красотата, истината, справедливостта, чиято невъзможна жажда

Ти само бе способен в нас да вдъхнеш.

Ако днес те отмрат, от паметта ще се изтриеш,

Като далечен сън на хората, които са били.

Край