Луис Росалес
Por Mor ^[0]

На Мигел Ернандес

Затварят се очите ми и не успявам

да се завържа за съня на часовете мъртви.

Да се събудиш е по-зле, събудил си се тъкмо,

когато за страха си заковаван.

 

Някаква светлина в нощта ти казва сбогом

и мигом загорчава ти целувката;

където има двама, има болка, но си струва,

животът тръгва там, където двама я надмогват.

 

Трябва така отворени очите да удържам,

че се събуждам непогребан, и е животът

предразположен към студа, но неподготвен:

има събуждания, с мъртъвци завършват.

 

Тази Испания от светлина, смрад и бодили,

която мре от собствената си неотстъпчивост,

обърква честолюбието с горделивост

и винаги боли със същата горчилка.

 

И това струпване, и тази раздробеност,

което в ъгъла на склада ни замита;

животът никога не е взаимен, предпочитам

да свърши времето и тишина да се възземе.

 

И пресата с мумифицираното вчера,

която всичко подчинява на властта си;

известия от Борсата, като се сгромоляса,

омразата разделяща и прекомерна.

 

Стига ни да говорим, заплатили данък

и опакото на сюжета пак се вижда,

килимът почне ли да се разнищва

и тялото със своя траур се захване,

 

и знаеш, че оргазмът става аутизъм,

в който обичан и обичащ са причастни

и чувстваш ужаса му да участваш,

накарал те дълбоко в себе си да слизаш.

 

Всичко, което имам и което съм, отдавам,

в себеотдаването си изгубвам вяра,

че нищо свое не съм дал навярно,

изгубеното време, завещанието давам.

 

Ако зората ражда ни отново,

нощта агонията пак ни потвърждава

и в болничната миризма се потопявам,

събуждам се, издирвам, страдам и се тровя

 

с наследствената рана, в която затъвам

и този вкус на кръв в любовта,

и дългото размръзване от вцепенеността,

чиято сянка света постепенно изпълва.

 

17 август 1977