Луис Росалес
Войната продължава да ни говори в сегашно подчинително наклонение

Когато бяхме малки, се пееше, докато играем, в хоровод:

 

        Мамбу отиде на война,

        каква мъка, каква тъга.

 

Сега тази мъка е свършила,

вече не е нужно да се ходи на война, защото войната ни преследва,

докато остави

изложен на слънце

някой мъртвец, разпределен между две уста, които си го оспорват от много години.

Тероризмът е демонстрирал, че има нещо обезпокояващо в предявяващата искания справедливост,

насилието е с обратен ефект на очакванията,

но е един тъй икономичен сурогат на гражданската война,

че колкото и висока да е лихвата му, е винаги погасяема.

Трябва да се има предвид, че мир без победа е невъзможен,

мирът не предхожда победата,

и тъй като тероризмът е последица от студената война,

може само да се удържа,

и се удържа,

като форма на изцяло технифициран саботаж срещу противниковата политическа власт.

 

Вече се знае, че има войни, които свършват, без да приключат,

мисля, че най-добрият пример беше Втората световна война, която още продължава да е несвършващата война,

тъй като беше отворена като завърши, тя ни остави една последица:

скрежът на терора,

студената война,

и прогресивния застой на корените на живеенето.

От много години вече в света има една разлята война,

и навсякъде, където и да идеш, винаги ще видиш същото:

една с нищо неотличаваща се война, една случайна омраза и един затвор без стени.

Това е всичко.

                Няма друго.

                                Скръсти ръце на гърдите си.

Не можеш да направиш нищо,

тъй като от завършека си войната пребивава навсякъде;

ако отвориш широко очи в нощта, може би няма да ги затвориш пак,

тъй като войната ни преследва,

упражнява натиск,

хапе ни,

и ни пробожда,

издирва ни един по един,

сякаш ни чете на срички.

 

Ангелът унищожител отбелязва вратите с кръвта ти,

и в това пропорционално убийство,

в това убийство в умален мащаб, в което се състои студената война,

нашата смърт е само процент,

едно число без глас, но не й излизай насреща.

                                                        Ненужно е да я търсиш.

Ще дойде, когато най-малко я очакваш, тъй като вече озарява сетното ни огледало.

Пиша тези думи, изстрадвайки ги,

и като ги произнасям, чувствам, че езикът ми изгнива в устата, само малко,

достатъчно,

защото гниенето не зараства никога.

Това не ни се случваше, когато бяхме малки и имаше тогавашни войни,

и момичетата пееха по площадите:

 

        Мамбу отиде на война,

        каква мъка, каква тъга,

 

И вече всичко се е променило, защото не отива да воюва Мамбу,

остава си спокоен вкъщи,

мъртвичък,

и в полунощ се приближава до прозореца, за да тръпне, гледайки звездите.

 

Като всички нощи агонизира земята, преди да разсъмне,

спокойствието е самоубийство,

ако останеш неподвижен някое време, ще бъдеш удобен мъртвец,

една телеграма, написана с музика,

едно наддаване на кости,

но не отивай на война.

                                        Не е необходимо да ходиш.

Тя върви с тебе,

държи ни затворени,

и в определен момент ще те окове с твоите кости,

ще направи така, че мозъкът ти да се превърне в концентрационен лагер,

където собствената ти кръв да се обърне срещу тебе и да те преследва,

и не можеш да го разбереш, и не можеш да го избегнеш:

ще бъдеш преследвач и преследван до края на дните си.

Вече го знаеш, брате,

където и да отидеш, ще бъдеш затворен, защото войната преследва лично всеки човек,

има контингент от мъртъвци под наем,

затова излиза на света със затворени очи,

с очи люлки,

и присъствието й е тъй дейно, че като я усетим да идва, ни се запалва вестникът в ръцете.

 

Не зная също по каква причина войната продължава да говори в сегашно подчинително наклонение,

обръща се към нас, искайки ни помощ,

но отново ти припомням, че тя е нашата граница,

обърква зъби, обърква омраза,

и уцелва само да оковава кости.

Вече го знаеш, брате,

предвид разнообразието на спрегателната си система и предрешванията на случая,

никой обикновено не смята, че сме винаги пред същата война,

нашите собствени доводи ни лъжат,

винаги става така:

мъртвецът също иска да бъде вдовец,

и в най-далечните места на света винаги има хора, които се борят за справедлива кауза.

Това е безспорно и невъзможно,

вече няма различни, присъщи, братски войни,

нашите войни не ги причиняват тези, които се борят, и са граждански войни на толерирана аренда,

и всички противопоставяния, които познаваме, са епизоди на студената война,

и всички, които умират, в толкова различни войни, дават своя живот в една чужда война.