Луис Росалес
Вътрешното крушение

На Хуан Педро Киньонеро

Понякога се разделят

крачките, които сме направили, и виждаш, че всичко

губи младостта си:

                                 целият живот

се побира в една омраза.

Опитваш се отново да съединиш

сянката с тялото и почивката

с умората от живеенето:

                                                не живееш,

припомняш си го единствено.

Няма възможен отговор на въпрос,

възел ли в очите имах,

който ми попречи да виждам?

                                                                или сляпа

тръпка, преходна

тръпка от седеф, вътре

в прекършения поглед,

също както при корабокрушението

започва да се отваря водата и виждаш, че всичко

полека потъва в нея,

                        и искаш само да не докосваш никога истината от дъното,

за да продължаваш да падаш,

                                                        като вик,

който продължава да пламти самотен.