Антонио Фернандес-Молина
Вероника избърсва лицето на Исус

Като пристъпва,

под тежината на Кръста,

Исус се спъва

в лошо настлания път.

Лицата на присъстващите са подобно маски.

Не знаят дали виждат онова пред себе си

или, в объркването на свестта си,

виждат абсурдни птици да летят,

или виждат забързано да се разхождат

дърветата, като във формата на скелети,

изтръгнати наскоро от гробовете,

или пък виждат

абсурдни мехове и химерични лодки.

Чувстват как сякаш през отвърстията на носа

и на ушите им

прониква някакво невидимо гориво,

което кара да върви мотора на сърцето им

с ритъма на развалена количка.

Изглеждат формите да са останали устойчиви.

Има момент на вцепеняване. Очите

би трябвало да бъдат верни фотоапарати,

за да фиксират образа

на светлия човешки лик на Исус.

Започват гневно да крещят

и когато най-пресилени са оскърбленията,

една жена, наречена Вероника, изпъква посред множеството

и се запътва най-решително към Него.

Носи в ръцете си,

като откъслек от Стяга на Мира,

парче от благородна тъкан.

Не се знае откъде го е извадила.

Докато Вероника го доближава,

сякаш доближава букет цветя.

Остава отпечатано върху платното,

във всемирното съзнание

и в това на всяка личност

свидетелството на Исусовия лик.

Докато отсъства, неговото физическо присъствие

пребъдва по този начин сред нас,

дотогава, когато, иска или не,

и без да може да го избегне, светът

ще трябва да го види лице в лице.