Исабел Мигел
Au revoir, Брюксел

Самолетът набираше височина през нощта

и беше ти, под погледа ми град,

рай на мечти,

блестящ и съвършен геометрично;

жарък подслон на желанията ми,

в недрата на нощния ти живот.

 

И едно жаждане на душата

пробягваше с ухания по тялото ми,

правейки убежище и сияйна нежност

жадуването на сенките ми.

Летях тъй висока тогава,

че се почувствах пулс на тялото си,

тупкаш в твоята глъб.

 

Тъй възвишена летях,

че, останали надалече всекидневните облаци,

се разпознах в красотата на душата ти,

наслаждавайки се щастлива в усмивката си.

 

И, с неспокоен дух на наслада

и неподвижно тяло,

в твоя изглед съзерцах мечтите си

през мимолетното тясно прозорче

на самолет в посока на навика…