Анхела Ибаниес
Homo detritus

Не предпазват повече презервативите от нищо

торбичките под очите изпълват следобеда

който с мъглата се приближава към Ноември

телата съблазняват данон

в телевизор който сив премигва

без желание за друга битка

всекидневната война дотяга

пред вратата молейки за огънче

от един различен свят

от нещо което по-добре да знае

и на лайно да не мирише толкова

от безжични часовници

спрени на вчера без две минути

намаленията вече чукат на вратата

и ръцете не достигат до тестото

което се процежда през отвора на крачола

насочен по течението на улицата

и вече следващият от редицата проклина

че не си усеща краката

след като толкова от кървавицата изяде

бухнала в кухнята от вълшебното

тесто което всичко чисти даже съвестта

и бяло върви и проблясва като обява от неон

Не се изхождай в панталона

че не ми стига препаратът за пране

хладилникът се счупи

при пълно заледяване, метлата вече не е онова, което беше

и нямат същия вкус бисквитите

слънцето си счупи крака

и гипсът повече не става за крепеж.

Задълженията се натрупват в планината

зеленеят в утринта с добър проливен дъжд

който сънят разтапя и си го отнася

пощальонката, бельото вече не крещи

заспа си в един ъгъл

вече не си изяжда супата нито му се харесва биберонът

но все едно е продължава панталонът с

разпран подгъв във вътрешността.

Животът преминава и през балкона се самоубива

и не е басня а е прост фасул

да продължава да си диша

ни в клин ни в ръкав.