Раул Ереро
Почит към Антонио Фернандес-Молина

Ето Антонио като една количка

с червените си обувки на астронавт.

Поваля с камъни от въздух

маймуни, които с перо или четка,

висят от дърветата.

Антонио, сред белите ризи на нощта,

запалва недостъпните радиатори,

изчервява иконограмите,

гледа с очи от кипящ зехтин,

изтръгва от пещта отрязаните ръце,

плува в една чаша.

Антонио като гипса на пространството,

посипан върху маята на времето;

Антонио товари на плещите си

бик с усмивка на кайман;

Антонио излиза изпод душа

и водата му суши кожата.

Антонио, седнал върху крана,

лови в мивката

рибата и мира;

последната енигма на кестените с коняк.

Когато Антонио разтваря ръце към огъня,

съзерцаваш „Жената, която плаче“ на Пикасо,

татуирана на дланите му.

Ако разрязвам хляба със замах,

се появява Антонио, умален,

който, отделил внимателно трохите,

се приготвя да лудува върху масата.

Никне също от продукти размразени,

от новопоставени контакти,

от компютри с жилетка,

от водни костенурки, спящи в погасената люлка,

от барбитурати, видени в полузрак,

от сефарадски език, произнесен

с уста като утроба,

от наречия с шалче,

от паркометри със сомнамбулни корени.

Антонио се връща от сеитбата

с рало и черни ръкавици от порцелан

в окръглените си устни.

Биволите мяукат по просъхналия път,

преливащ от светулки и самодоволни шапки.

Коленете тръпнат в припадъка от игла,

светът е мъртъв

и Антонио го знае и го съзерцава,

и го разпада на ритници, и го предрешва

с блясък на мандарин или свещеник,

и го обгрижва, докато го удуши,

и го обува с телешки сандали,

и го прегръща с нежен дъх, и

наопаки го пише, за да натори лудостта,

и го въвежда в чайна баня,

и го кремира, и го изплюва.

Речниците водят всички думи

до самоубийството, само позволяват битието

на артефакти, съчинени от Антонио.

Ето тук костюм със свой живот,

който с Антонио танцува.

Антонио ми отваря главата

и изстисква слепящата ме сол.

Днес бременната сутрин

ще ми донесе кош с дъжд;

крилете на лоса плуват над зимата.

Една ябълка танцува по улицата,

вземам я, отхапвам яростен,

от хапката се появява Антонио,

облечен като фонтан

и с килимарски бастун.

Пешеходците прекъсват тичането си,

посочват ме и казват:

„Ето един човек като количка.“

 

От 7 до 8 ноември 1997