Раул Ереро
Героят, изправен на върха…

Героят, изправен на върха

на хълма, сочи дъгата

с острието на меча.

Задържа спокойните си очи на

безбройните глави все още

единени с телата. Отпуска се

пред далнината на галопа.

Природата, зад плещите му,

придобива упадащ залез,

творец създател върху бронята

на резки и блестящи акварели.

Измъчени туби подреждат виенето,

откъм небесни висини,

с умисъла да придружават

рева на метала.

Оръжието, с кървавото си приканване,

дава живот на река с гъста вода,

отразена в алени изумруди.

 

Воините, яхнали като животни

животните, ми плюват пот.

Без да изчаквам отговора на времето,

се хващам за меча, изкован със злато от Рейн,

за да отговоря на атаката на грубияни,

начетени, деца-жаби и разложени водни кончета.

Нищото е танц на отсечени

крайници, разпръснати в очертанията

на изгубения рай. Върховно опиянение

между гняв и обич, където

се сбирам с цялото си тяло, за да пресуша

горчивия гуляй, където пие разярено острие.

Красиви ликове летят към свободата

в жарко ръкопляскане. Избухва лещата на окото,

неспособна да сдържа повече окървавени

пръсканици, изгубени от свличащите се,

разделени на две сочни половини.

Въпреки облака прах, безпокоящия

дъх на грях, упорствам в своята задача

сред възторжените възгласи на умирающи.

Сред гъсталака звучи съскаща мелодия,

докато АЗ, живеещ в собствената си поема,

отпочивам върху планина от човешки руини,

давайки тон за мирната песен на славея.

 

Героят стига до брега след

плуване от часове из кървавия прилив.

Вижда по пътеките на залеза

старец да върви загърнат

в жълта плащеница. Приближава го,

поздравява, изоставя изострената

дръжка, разговарят, цапат си ръцете.

Получава възкресения мир

изсред победените мизерии.

Героят, воден от ключа

на истината, отваря вратата

и овладява пълнотата на извечното.

 

Сарагоса, 1993