Анхел Гонсалес
За ширта или морето

Забягваме с домашните си вещи и се разпиляваме в ширта,

потърсили най-вече бреговете на морето и реките.

(Оставяме назад неутешимостта, страданието,

запуснатия и напечен град.)

Не знаехме какво да правим сутрин

и сбирахме нехайно миди по скалистите крайбрежия

или, излегнати под слънцето,

оставяхме над нашите глави времето да се рее —

настойчиво и бавно като ястреб —

бъдещата ни разруха, неминуема навярно.

Телониъс Мънк, Вивалди и други чудовища

отвътре ни гризяха, чукаха

във вътрешностите ни, пълнеха

телата с нега, с алкохолна жажда, с горест в свечеряванията,

и нощта ни пъдеше насила от убежищата ни.

Подтикнати от нещо, сходно на страха,

прибягвахме до търсене тогава на лица различни,

всичко живо неотложността споделяше с нас,

преследвани от ритми и от песни —

rock-ът като пулс пронизваше гръдта ни, —

където и да си Боб Дилън те намираше.

Бяхме сигурни, че всичко беше безполезно,

да се гледаме, да се усмихваме, да разговаряме дори,

да се целуваме, обичаме, не ни спасява нищо.

Никой нямаше да се спаси,

самите ние

се предавахме, покорни:

беше невъзможно да се издържи повече време.

Връщането беше дълго и мъчително.

Шосето бе непроходимо,

имаше полицаи по кръстовищата,

качвахме се на претъпканите влакове,

искаха вода децата,

своите бедра излагаха жените без лукавство,

безразлични, уморени, мръсни —

нямаше къде да се приседне, —

така стигахме.

 

Изгубили привичката, очите удивени опитваха да се ориентират, взирайки се в руините.

 

Есента поръждавяваше града и парковете му.

Окончателно

летуването беше свършило.