Луис Фелипе Виванко
Лишеният от полето

На Дамасо Алонсо

Ти си в онова спряло такси, да, Ти си —

неясна фигура в здрача — до белеещия се бордюр,

където свършва полето от отсреща или пустошта.

Зная го, макар да не съм те видял (и макар вътре в таксито

да няма никой). Вали силно. Постепенно започва

да мирише на поле от много далече сред града…

И ти си в таксито като в параклис,

който да е сред посевите самотна отшелническа килия.

(Зная го, защото онези озарени жита, надалече…,

и спрялата река, с нарасналите си води

внезапно…) Вали усилено и Ти си вътре в таксито

(може би до онзи уморен шофьор на волана).

 

Зная, че вътре в таксито няма никой, но ухае

на дъжд от много далече. Звъни онзи дъжд. И мисля

без желание: да си поет, да удържиш сред усилния

въздух на един и на друг ден мъничко

необходими думи, и да се махнеш нанякъде.

Защото някой — трудното му живеене — вече не липсва,

ако остават думите. Да си поет: да се ориентираш,

като онази несигурна светлина, пресичаща пустошта,

и вместо бляскаво съществуване, да имаш душа.

Поради това, се махам някак: живея

като такси, спряло край белеещия се бордюр

(и има кръг от весели усмивки и ръце,

верни на небесните си контакти в мрака).

Защото Ти, най-дейният — и най-незаетият — бе

тук, край фенера със зелена светлина в нощта,

Ти, без книги; Ти, свободен, с ръце, с погледи,

беше без свидетели и мереше — незает —

крачките ми из стаята (побираща моите години).

И житата в екстаз на Кастиля Ла Виеха,

пламтящите реки с нарасналите им води,

продължаваха далече да те откриват (докато

зад моите прозорци се появи забавянето

на онази кал, локвите на обширната пустош,

аз също опустошен, изселен от полето!)