Мария Виктория Атенсия
Ограбване

Припирах да градя, защото не беше възможно

да оставя без необходимото убежище илюзии,

изпипвани с такава вяра. Израстваха му стените

с нежната спешност на цимента и на розата.

Славно бе да гледаш свършената работа,

осигуреният мир да вярваш в несъмненото.

 

Но оставиха само витрини и стъклени похлупаци

и шкафа, в който държа най-обичната си дреха:

роклята, която носех на последния си рожден ден

и която няма да краси снагата ми като преди.

Да ми я изтръгнат също ще се върнат в мрака.

(Време е да се науча да умирам постепенно.)