Ана Мерино
Метаморфоза

Старите мебели,

напукани от употреба,

сцепени от задълженията на вечерта,

завладяха къщата,

удариха по пода и загасиха лампите.

 

Бяха ги качили на тавана

и те не искаха да страдат в старостта

напускането на затворените стаи.

 

Гората на детството им се разруши,

превръщаха ги постепенно в мебели от дървесина,

изтръгнаха мъха и корените,

пресушиха болката им, рязаха ги с трион,

деформираха кръглите им тела

с чукове и пирони.

 

Старите мебели

почукаха на вратата ми,

изкараха ме от дъното на сънищата ми;

кожата ми бе задрямала

и чух крехкия им шепот

на пропити от пот стърготини.

 

Опаковах им ръцете,

подредих им въжделението на багажника на колата,

изминах пътищата, водещи до планината

и оставих онези мебели да очакват зимата.

 

Ще покрие сняг сандъците, етажерките,

ще се пръснат рафтовете им,

ще се развали вълшебството на разнебитеното.

 

Ще пораснат моливи във влажната почва,

семена на завръщане

в хомогенната маса на мечтанията.