Хавиер Родригес Маркос
Виадукт

Студено е.

Вечерта не е красива. Жената

се настанява там от сутринта.

Компания й прави някой път и музикант.

Не се оплаква и се смее,

макар да знае, че сега е голяма конкуренцията,

премного са дланите за малък пешеходен

мост като този.

 

Ако влагата на реката се пропие в костите,

остава там до лятото.

 

Ако времето се развали следобед,

палят огън дошлите последни.

Музикантът замлъква,

приближава с боязън, предлага цигара,

ако денят му е минал добре, казва нещо за живота,

за зимата, за реката, за хората, които оставят

часовете да минат.

 

Студено е и старицата

е останала заспала с протегната ръка.

В ръката шепичка монети,

главата на гърдите, тялото върху възглаве

от пластмасови торбички от супермаркетите

по съседните улици.

Носи в тях своя дом: три-четири съдини, списания

с животите на други,

усмихващи се на камерата

(гланцираната хартия е добра за студа).

 

Остана заспала.

Минава младеж, който, като приближава до нея,

слиза от мотора с древно смълчаване

и оставя няколко монети. Два метра по-нататък

избягва пешеходците, които го корят сега,

че е преминал моста, с мотора за фон.

Изгубва се към другия бряг с пълна газ, невидим,

оставяйки назад застинали вечерта и света

като някой, който хвърля във водата, размътена в мизерията,

сред ръждясали консерви

и бутилки и шумене — потънала железария,

погълната от кал — цвете от тишина.