Хосе Луис Пикеро
Сантиментално уединение

В моето семейство не се изрече никога „обичам те“.

Не чух да казват „съжалявам“ майка ми или баща ми.

Не знам дали бе свян: една излишно гръмка нежност за всекидневна употреба.

Включително да се четат стихотворения! Това наистина бе нещо подозрително,

също както неочаквано петно или въздишка, или врата, затворена с премного ключ.

Никога „любов“, „тъжен съм“ или „ще ми липсваш“, човек можеше да се смее на такива неща!

Разбирам, че има мълчалив пакт на срамежливост към някои чувства, и въпреки това,

аз днес наричам това неудобството от всичко близко.

 

Ампутирането на сантименталното, съгласен съм, ни прави лесно управляеми трудните ритуали на съжителство; малка хитрост.

Такъв е храмът: формулите, нищо за избягване.

В храма, в къщата, като в болница, е необходима асептиката на повторните сигурни жестове:

Стреми се да си щастлив по частен начин.

 

И в добавка, е грабежът

на думи от страна на идиотски филми и песни и онези момичета с метежни гаджета в някой парк, сред храсти джуджета.

 

И има такива, на които се харесват много сцените

и свиренето на сантиментална китара по всички салони и всички младежки плажове, измъчени подобно на проточено летуване,

докато някои други оставаме насаме,

пиейки (и набръчкани като глупави платани),

мислейки какво да кажем.

 

В моя дом никога не се казаха на висок глас важните неща.

Потърси днес в себе си една сълза, жест на нежност:

Вече ни стана късно за такива глупости.