Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Предговор
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Последна корекция
NomaD (2011 г.)
Източник
litclub.com

Издание:

Четвърт век испанска поезия 1980–2005 (антология)

Подбор, предговор и бележки: Хосе Луис Гарсия Мартин

Превод от испански: Рада Панчовска

София, Проксима-РП, 2008

 

Източник: Литературен клуб

История

  1. — Добавяне

Испанската поезия, както историята на Испания, следва едно махалообразно движение. Харесва й да минава от една крайност в друга. Седемдесетте години, след низвергването на социалната поезия, на обвързаната с борбата срещу диктатурата поезия и отправена — поне в намерението си — „към огромното мнозинство“, бяха години на експериментализъм, херметизъм, културализъм. Поетите обръщат гръб на публиката (която никога не им е обръщала прекомерно внимание) и пишат съзнателно за малцина посветени.

Реакцията срещу това състояние на нещата идва от различни места, но острието й е в Гранада. Там шепа поети и теоретици на литературата, оглавявани първите от Луис Гарсия Монтеро, а вторите от преподавателя Хуан Карлос Родригес, възстановяват историчността на чувствата, разговорния език, идеалите на просвещението срещу ирационалните бълнувания на романтизма. В първите си манифести — които вземат за водач Антонио Мачадо — говорят за „друга чувствителност“, после предпочетоха етикета „поезия на опита“, бързо разпространен и банализиран в излишък.

Поетите на осемдесетте години възвръщат интереса към Хайме Хил де Биедма и поколението му [на 50-те години], отхвърляни от „най-новите“ поети, „новисимос“. „Музата, облечена с дънки“ озаглавява Гарсия Монтеро една от най-разпространените си поетики и това е, което търсят тези поети: една градска поезия, която да говори за проблемите на днешния човек с езика на всекидневието.

Този поетически избор, като кой да е друг, има своите рискове, главният от които е един излишен прозаизъм, който може да граничи с баналността, с нулевата степен на писането. През деветдесетте години настъпва реакция срещу този тип поезия. На много популярни фигури като Хосе Иеро или Анхел Гонсалес (може би най-познатите поети от тези години), се противопоставят други като Хосе Анхел Валенте или Антонио Гамонеда. Реализмът е охулен от мнозина и се търси по-херметична поезия, обърната към себе си, често определяна като „метафизическа“.

Но поезията винаги е превъзмогвала непосредствената действителност, никога не е била просто отражение или сантиментално излияние. И най-добрите поети от тези години, макар да са правени опити да бъдат обединявани около една или друга групировка, не са поети на школа (макар да имат своето лично разбиране за поезията и, в някои случаи, съумяват да го изложат теоретично и да го защитават), не се ограничават — никога не го прави един истински поет — да прилагат някой естетически формуляр.

Фелипе Бенитес Рейес — който тръгва от известен залязващ модернизъм, какъвто представя, например, Фернандо Фортун — е най-брилянтният от всички, така както Луис Гарсия Монтеро е най-познатият и дискутиран. Малко са поетите с такава способност да правят от таланта нещо повече като Бенитес Рейес. Елегичен поет, но също сатиричен, има вкус към езиковия блясък, към музикалността без пропуквания.

Карлос Марсал започва бидейки, с Последният на празненството, най-характерният представител на градската поезия, но скоро еволюира към съзерцателна поезия, наследница на Франсиско Бринес, риторична и мъдра, утешителна и просветлена. Много близка до неговата траектория е тази на Висенте Галего. И двамата достигат до една химнична поезия, която прославя, от познанието и опита на болката, красотата на света.

Поезията на Аурора Луке смесва модерност и класичност. Познавачка като малцина на класическия свят, умее да го възкресява без никакъв съсухрен академизъм. Стиховете й търсят нетленността на мита, умеят да обличат древните богове в абсолютно съвременни одежди.

Луис Муньос, смътно сантиментален в наченките си, е еволюционирал към един освободен минимализъм с рядка наситеност. Пренебрежителен към риториката, към словесния лукс, има вкус към стендаловите малки точни детайли, към историите, които едва се намекват, за да се разраснат във въображението на читателя.

Хосе Луис Пикеро озаглавява Аутопсия сборника със събраната си поезия. Заглавието се оказва изключително показателно. Пикеро срязва, насича, анализира своите чувства — и нашите — с точността и хладината на хирург. Малко са поетите толкова безутешно и незабравимо достоверни.

Метафизическото изследване, съчетано с брилянтността на формата, характеризира творчеството на Лоренсо Оливан, поет, поел по следата на Хуан Рамон Хименес, и който много скоро съумява да последва собствени посоки. От началото си има вкус към афоризма, който при него е понякога вик, друг път морално поучение и много често поема в проза.

Класическата лаконичност характеризира поезията на Хавиер Алмусара, несъмнено най-близък по дух до Хораций от съвременните испански поети. Поезията му иска да е лапидарна, правена, за да остане в паметта, но не пренебрегва внушението на хайку, на онази епиграма, предназначена не да бъде гравирана на камък, а на лист хартия или на облак.

Крехко озаглавява Хавиер Родригес Маркос последната си книга, и такава е привидно неговата поезия. Но зад тази крехкост — бяга от големите теми, от високопарните думи — има голяма морална сила, вземане страната на „унижените и оскърбените“. Презрението му към надутия стил не е само естетически въпрос.

Ана Мерино е поет на пътуването и на изгубеното детство. Нейната поезия съумява да даде глас на часовниците, отбелязващи часовете на едно отишло си завинаги време или на времето на бляна, който никога няма да стане действителност. Малко простодушният изказ — понякога съзнателно наивен — не трябва да ни кара да забравяме разочарованата мъдрост, стаена зад думите й.

Също за пътуването говорят стихотворенията на Мартин Лопес-Вега, едно пътуване навътре в себе си и навън (малко поети са напълнили с повече екзотични топоними своите стихове). Неговите книги Петно и Изтръгване камъка на благоразумието поемат по един по-експериментален път, но с Резени се връща, макар с по-голяма зрялост, към собствената си линия, започната с Отсечки.

Андрес Неуман, като мнозина от тези автори, не е изключително поет. Разработва всички литературни жанрове, и по-специално повествованието. По произход аржентинец, в неговата поезия — която случва да обедини размисъл и лиризъм — се забелязват други традиции, които не са обичайните за испанските му връстници.

Кармен Ходра имаше впечатляващ и неочакван успех с първата си книга, Недозрелите къпини, книга с изключителна зрялост на формата, но която в голяма степен бе само старателно риторично упражнение. Едва се обърна внимание, обаче, на втората й книга, Мръсни кътчета, по-безутешна и дълбока, макар външно по-малко биеща на очи.

Критиците и историците на литературата класифицират, определят, групират поетите. Но поезията, и литературата като цяло, е не толкова материя за изследване, а естетическа наслада, лично откритие и удовлетвореност. Тази антология, като всяко друго сборно произведение, умолява да бъде по-скоро прелиствана, отколкото изчитана. За предпочитане е читателят да клъвва оттук-оттам, да навлиза в нея без предразсъдъци, докато се натъкне на няколко стиха, които да го хванат за гърлото и го накарат да задържи дъх, няколко стиха, написани изрично за него.

Тази книга не претендира да предложи на ученолюбивите една обмислена справка за последната испанска поезия, а на борхесовия хедонистичен читател една подбрана и множествена оферта, която да му позволи да намери онзи поет — или онези поети, — без чиято компания не можем вече да минем: „a thing of beauty is a joy for ever“[1], както написа Кийтс. А който казва красота, казва познание. И емоция.

Бележки

[1] Красивото е радост завинаги (англ.). — Б.пр.

Край