Деймън Найт
Редакция на живота

Морийн Епълфорт отвори вратата, видя че малката стая за конференции е празна, влезе и я остави да се затвори зад нея. Издърпа си стол и седна на него. Един ден до нейния двадесет и девети рожден ден, Морийн Епълфорт имаше естествена червеникава коса, не беше нито пълна, нито слаба, по-скоро нормална.

След малко вратата се отвори и в стаята влезе млад мъж с някакъв уред в ръка. Беше с пригладена кестенява коса и изглеждаше като човек, който обича да пуши лула. Той видя Морийн и се изненада.

— Госпожица Епълфорт? Тъкмо щях да подготвям редактора на живота. Името ми е Браян Ор.

Той протегна свободната си ръка и тя я пое за момент със своите студени пръсти.

— Май малко съм подранила — каза тя.

— Няма проблем. По-добре рано, отколкото никога. — Той се засмя за миг и постави уреда на масата. Разви някакъв кабел и го свърза с машинката. — Бихте ли седнали тук, госпожице Епълфорт? Ще започнем, когато сте готова, но преди това искам да направя някои настройки.

Извади два повода от уреда, чиито краища завършваха с белезници.

— Нещо против да ви сложа тези?

— Ще боли ли? — попита тя.

— Не, въобще. Свалете си часовника, моля.

Той й постави белезниците; те бяха меки, но леко стегнати. Натисна няколко бутона на клавиатурата пред себе си и се загледа в екрана.

— Малко сте нервна — съобщи. — Доброволно ли правите това?

— Не точно. Казаха ми, че не бих получила повишение, ако не се…

— Но вие не искате да се подлагате на тази манипулация?

— Не.

— Но искате да останете в компанията? Да бъдете повишена?

— Да.

— Значи това е дилема за вас?

— Да. — Тя се усмихна. — И аз говоря такива неща на хората.

— Да не работите в отдела за разрешаване на конфликти? Или сте съветник?

— В отдела за разрешаване на конфликти.

— Предполагам сте добра в това, което вършите. Иначе нямаше да им пука дали вървите нагоре или не.

Гласът му беше приятен и това я накара да се почувства малко по-добре.

— Така, нека просто си поговорим — каза той. — Искате ли да ме питате нещо?

Тя го погледна. От него лъхаше искрена загриженост и безпристрастност.

— Защо се подложихте на манипулацията? — попита тя. — Ако въобще сте се подлагали и ако помните.

— О, помня, разбира се. Беше за нещо, което казах на приятелка преди години. Не се сещам какво точно, но то ме тревожеше повече от седмица. Тогава седнах и си казах: „Господи, иска ми се да не й бях казвал това“.

— И сега не помните.

— Не, защото никога не се е случвало.

— Но помните, че сте помнил.

— Така стават тези неща.

— Ами ако аз нямам подобен случай? Ако нямам нито един обезпокояващ спомен?

— Ще се изненадате. Всеки има нещо: от най-ужасното престъпление до счупено яйце на главата.

— Не и аз. Водя доста спокоен живот.

— Щастливо детство?

— О, разбира се. Моят баща — моят биологичен баща…

— Да?

— Изоставил ни е, когато съм била на годинка, но ме потърси като пораснах и сега постоянно вечеряме заедно. Той е много приятен, много мил човек. Всъщност, много ме обича. Дори това…

Той зачака.

— Защо постоянно имам главоболие? — попита тя.

Мъжът погледна към клавиатурата.

— Ходила ли сте на лекар?

— На много. Преминах през купища изследвания.

— Е, това е още една добра причина, нали? Наистина, не виждам как може да загубите от това. Независимо дали намерите нещо за променяне — като всички останали — или не. И ако не намерите ще е още по-добре, не мислите ли?

Тя се поколеба.

— Когато редактирахте живота си…

— Да?

— Не се ли промени всичко? Не само за вас, но и за всички останали?

— Не ви разбирам.

— Представете си, например, че имате любовница, някоя жена, която ви е наранила. Така, редактирате я и я премахвате от живота си, нали?

— Да — той се почувства неудобно.

— След като сте направил това, да предположим, че тя срещне някой друг и има дете от него. Това дете е резултат на промяната. Или нека допуснем, че убиете някого и искате да се поправите. Редактирате убийството. Убитата е жива, но истинска ли е или е просто някакъв призрак?

— Доколкото знам тя ще е истинска. Знаете ли, това, на което ни учеха при обучението е, че ние не създаваме нищо. Просто се преместваме от една времева линия в друга. Там, където не сте казали нещо тъпо на приятелката си, не сте се напили и паднали по стълбите и т.н. В тази нова времева линия вие срещате хора, които не сте срещали в старата. Те са толкова реални, колкото сте и вие. Каквото и да значи това.

След кратка пауза, в която се бе загледал в уреда, мъжът отбеляза:

— Вашият пулс е доста стабилен. Явно разговора не ви притеснява.

— Не. И знаете ли какво, ще го направя. Да. Ще го направя. Какво се иска от мен?

— Просто се отпуснете и се върнете към спомените си. Започнете с нещата, които са се случили днес, после се придвижете назад, назад. Ще разберете, когато попаднете на нещо, нуждаещо се от промяна, дори то да е заровено доста надълбоко.

Машинката започна да бръмчи и стаята помрачня сякаш прозирни черни венчелистчета я бяха обгърнали. Тя затвори очи. Почувства, че пада в кладенец от сенки. Ярки спомени заплуваха към нея и изчезнаха, но в тях нямаше нищо за редактиране или променяне; всичко беше лунна светлина и тъма, докато стигна до своя първи рожден ден. Денят, в който нейния пиян баща я хвана за глезена. И я разлюля. В студения мрак.

Но нямаше нищо за редактиране. Някой друг, навярно баща й, вече бе направил това, иначе тя нямаше да бъде тук, блуждаеща като призрак в този така важен за останалите живот.

Ор се бе навел над нея.

— Госпожице Епълфорт?

Тя отвори очи.

— Добре ли сте?

— Имам ужасно главоболие — каза тя.

— Това се случва понякога.

Той седна отново на мястото си.

Тя махна белезниците от китките си, изправи се и отвори вратата.

— Като оставим настрана главоболието, всъщност се чувствам добре — каза тя през рамо. — Вие също сте добре, нали?

— Да.

— Е, това е прекрасно, не мислите ли?

Ор я погледна загрижен.

— Госпожице Епълфорт, сигурна ли сте, че всичко е наред?

— О, разбира се. Ако ли пък не… — докато затваряше вратата, гласът й се понесе назад, — … има ли някакво значение?