Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2011)
Разпознаване и корекция
Alegria (2011)

Издание:

Ран Босилек

Неродена мома. Незнаен юнак. Жива вода. Народни приказки

 

Българска. Първо издание

 

Художник: Георги Атанасов, лауреат на Димитровска награда

Редактор: Дамян Дамев

Художествено и техническо оформление: Георги Дойчинов

Художествен редактор: Иван Марков

Коректор: Емилия Кожухарова

 

Книгоиздателство на ЦК на ДКМС „Народна младеж“, 1978

Печат и брошура ДП „Калкан“ София — 1978 година

История

  1. — Добавяне

Един момък се главил ратай у стар овчар, който пасял стада в планината. Всяка вечер момъкът излизал пред кошарите и свирел с меден кавал. Една нощ той засвирил на месечина сред самодивска поляна. Когато заситнил на хоро, долетели три дългокоси девойки и почнали да играят. Най-хубаво играела най-малката. Тя била толкова хубава, че овчарят не снемал очи от нея.

— Ех, да мога да се оженя за тая мома — мислел си момъкът, — цяло село ще ми завижда! Само слънцето може да се мери с нея!

Щом спрял свирнята, девойките отлетели като птички. Като се прибрал в колибата си, момъкът цяла нощ не мигнал. Все за хубавата девойка си мислил. На сутринта отишел при стария овчар и му рекъл:

— Ех, да знаеш каква мома видях нощес, дядо! Очите ми останаха в нея.

— Да не си сънувал, синко?

— И насън не може да се види такова момиче, дядо.

— Къде го видя? — попитал старецът.

— На Самодивската поляна. С още две девойки играеше по свирнята ми. Но нейната хубост никъде няма. Ех, да мога да се оженя за нея!

— Не думай, синко! — пресякъл му думите старецът. — Самодива невеста става ли? На самодива дай цветя да бере, песни да пее и хоро да върти. Не ти трябва за такава мома да се жениш! Пък и да я заведеш в къщи, тя няма да остане при тебе. Няма да я видиш кога ще избяга!

— Ти ме научи как да я хвана, дядо, и как да я придумам да дойде в село, а за бягането — нека бяга, ако може!

— За хващането — лесна работа — рекъл старецът, — ще те науча какво да направиш. Но за придумване не мога да ти помогна. Трябва насила да я заведеш.

— Е, как мога да я хвана? — попитал нетърпеливо момъкът.

— Как ли? Ще засвириш на хоро. И когато тя се унесе в играта, ще скочиш изведнъж към нея и додето се сети, ще й грабнеш венеца от главата. Щом венецът е у тебе, момата не ще има сила да хвръкне и да избяга. Само пази добре венеца. Вземе ли го, още същия миг ще литне като птичка. Иди я стигай тогава!

— Добре, дядо, жив да си! — рекъл зарадван момъкът. — Ще направя, както ме научи.

Вечерта той пак засвирил на Самодивската поляна. Дошли самодивите. Почнали да играят. Когато се унесли в играта, скочил изведнъж овчарят и грабнал венеца от главата на най-малката самодива. Двете избягали. Дружката им останала самичка сред поляната и затреперала като ранена птичка.

— Дай ми венеца, овчарко! — замолила се тя. — Без венец не мога никъде да отида.

— При мене ще дойдеш, хубава девойко. В село ще те заведа. На стара майка отмяна да бъдеш.

Самодивата започнала да го раздумва:

— Остави ме, овчарко! Аз съм самодива. Самодива в село не ходи. Самодива невеста не става.

— Ще станеш, ще станеш. Ще ти се радват мама и татко, като писано яйце ще те гледаме всички! Хайде сега да те заведа при стареца, а утре рано ще отидем в село.

Като казал тия думи, овчарят завел самодивата при стареца. Щом влязла в колибата, сякаш слънце грейнало. Старецът отворил очи, погледнал усмихнат девойката и рекъл:

— Ти случи с момчето, девойко. От него по-добро няма в село и наоколо тъдява. Пък и овцете му бол. Видиш ли онова стадо в срещната кошара? Негово е. С труд го е припечелил. Утре ще си го подкарате, като тръгнете за село.

Девойката гледала тъжно и нищо не продумвала. Овчарят я накарал да седне край огъня, погледнал я зарадван и пак надул кавала…

Сутринта рано той подкарал стадото и завел девойката в село. Облякъл я със селска премяна и се венчал с нея.

Заживели си хубаво овчарят и самодивата.

На другата година роднини го поканили на сватба. Голямо хоро се извило сред село. Всички моми и невести се наловили да играят. Само овчарювата булка стояла настрана и гледала. Попитали я сватбарите:

— Защо не потропнеш, невесто?

— Защото овчарят ми не дава самодивската премяна и горския венец. Без тях не мога да играя.

Сватбарите почнали да придумват овчаря:

— Дай й премяната и венеца, бе овчарко! Нали видиш колко й е мъчно, като гледа другите, че играят, а тя стои настрана.

— Дай й ги, дай! — добавяли други — Да заситни хоро самодивско, та да смае мало и голямо!

Овчарят не се съгласявал. Боял се да не избяга хубавата му невеста.

Но придумките не преставали. Най-после той не устоял. Пък и на него се дощяло да види невестата в самодивска премяна и с венец на глава. Затова й дал дрехите и венеца.

Невестата влязла в къщи, преоблякла се и излязла пак при сватбарите. Всички само нея гледали и не можели да й се нагледат.

А когато се хванала на хорото и заситнила, когато закършила тънка снага и развяла златна коса, събрало се цяло село да я гледа.

Както играела самодивата, изведнъж се пуснала от хорото и хвръкнала.

Овчарят викнал подире й:

— Защо ме оставяш, невесто? Къде отиваш? Де да те търся?

Тя му махнала с ръка и както хвъркала, викнала:

— Ще ме намериш в село Омайниче!

Като изрекла тия думи, захвърчала още по-силно и се изгубила в облаците.

Овчарят си отишел в къщи, приготвил се за път и тръгнал да търси самодивата.

Той вървял и разпитвал, вървял и разпитвал, ала никой не знаел къде е село Омайниче. Обходил села и градове. Никой му не казал де е това село. Тръгнал из гори и пущинаци, дето човешки крак не е стъпвал. Най-после стигнал до един извор. Там видял белобрад старец с патерица в ръка.

Къде отиваш, момко, из тия пущинаци? — попитал го старецът.

— От мъка съм тръгнал, дядо. Моята жалба е голяма. Оженил се бях за хубаво горско момиче. Но то отлитна и ми поръка поръча — в село Омайниче да го търся. Затуй се лутам из тия пущинаци. Ти не знаеш ли къде е това село?

— Не зная — поклатил глава старецът. — Ала иди по-нататък. Ще срещнеш друг старец. Той ми е брат и е по-стар от мене. Попитай него. Той е цар на всички зверове и може да знае де се намира село Омайниче.

Вървял, вървял овчарят, видял втория старец. Разказал му мъката си и го попитал дали не знае къде е село Омайниче.

— Не зная, синко — отговорил старецът. — Но каквото не знаят хората, зверовете го подсещат. Почакай да събера зверовете, та да ги питам.

Старецът извадил една свирка и свирнал. Надошли всички зверове. Поклонили се на стареца, а той им рекъл:

— Слушайте, мечки, вълци, лисици и всички други зверове, какво ще ви запитам! Знаете ли да има някъде село Омайниче?

— Не знаем, царю честити! — извикали в един глас всички животни.

Тогава старецът казал на овчаря:

— Видиш ли, момче, няма такова село, каквото ти търсиш. Но ако искаш да разбереш по-добре, иди при моя брат, който е по-стар от мене. Той е цар на птиците. Попитай него. Той може да знае.

Тръгнал пак момъкът. Вървял, вървял, стигнал при птичия цар. Разказал му жалбата си и го попитал:

— Ти не знаеш ли, дядо, къде се намира село Омайниче?

— Не зная, синко. Но ще попитам птиците. Те хвъркат нависоко и гледат нашироко. Може да знаят къде е това село.

Старецът събрал всички птици и рекъл:

— Слушайте, орли, соколи, гарвани и всички по-дребни птици! Има ли някой да е чул да има някъде село Омайниче?

— Не сме чули, не сме чули! — извикали птиците.

През това време се задала куца сврака.

— Защо се забави толкова, сврако? — попитал я сърдито старецът.

Свраката отговорила:

— Забавих се, царю честити, защото ида много отдалече: чак от село Омайниче, дето живеят самодивите. Когато чух, че ни викаш, самодивите ме бяха впрегнали да вършея. Аз побързах да дойда, но една самодива ме перна по ногата и ме окуци. От болка не можах да летя бързо, та затуй закъснях.

Тогава старецът се обърнал към момъка и му рекъл:

— Чу ли, момче, що рече свраката? Тя знае къде е село Омайниче. Хайде, тръгвай с нея! Тя ще те води. За да не се уморяваш, ще ти дам един орел да те носи.

— Ако ми направиш това добро — рекъл момъкът, — цял живот ще съм ти благодарен!

Старецът дал знак с ръка. Долетял най-силният орел. Яхнал го овчарят. Свраката хвръкнала напред и орелът полетял подир нея.

Летели, летели — стигнали до село Омайниче. Овчарят слязъл от орела и му рекъл:

— Кацни на тоя висок дъб и ме чакай! Скоро ще се върна.

Овчарят влязъл в самодивското село. Срещнал една баба и я попитал за жена си.

Бабата му отговорила:

— Иди сред селото. Ще видиш висока кула. Там живеят три сестри. Едната се беше изгубила някъде. Навярно тя ще да е оная, за която питаш.

Отишел овчарят сред селото. Влязъл в кулата. Намерил сестрите. Самодивата се зарадвала, като го видяла. Повикала домашните си, па им рекла:

— Елате вижте моя вакъл овчар! Чак тука ме намери.

Всички го посрещнали радостно. Нагостили го, напоили го със самодивско вино и го поканили да легне да си почине. Тогава овчарят хванал самодивата за ръка, па й казал:

— Аз имам другар, който ме доведе тука. Чака ме вън от селото. Да поканим и него да похапне от вашите гостби и да сръбне самодивско вино.

Самодивата тръгнала с овчаря. Като стигнали до високия дъб, момъкът извикал:

— Слез, верен другарю!

Тоз миг орелът се спуснал. Овчарят метнал самодивата на гърба му, яхнал го и той и орелът полетял като хала.

Летели денем и нощем. Преминали реки и планини. Най-после стигнали в овчарювото село.

Овчарят завел отново самодивата в къщата си. Изгорил й самодивските дрехи и венеца, па заживял с нея радостно и честито. Самодивата родила лични и хубави момичета. И старите люде вярват, че оттогава хубостта се предала и на хората.

Край
Читателите на „Самодива“ са прочели и: