Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Приказка
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Ран Босилек
Неродена мома. Незнаен юнак. Жива вода. Народни приказки
Българска. Първо издание
Художник: Георги Атанасов, лауреат на Димитровска награда
Редактор: Дамян Дамев
Художествено и техническо оформление: Георги Дойчинов
Художествен редактор: Иван Марков
Коректор: Емилия Кожухарова
Книгоиздателство на ЦК на ДКМС „Народна младеж“, 1978
Печат и брошура ДП „Калкан“ София — 1978 година
История
- — Добавяне
Похвалил се лъвът пред баба Мецана:
— Знаеш ли, Мецано, юнак като мене?
— Зная, Лъвчо, зная! — рекла баба Меца. — Погледни как куцам! От човек си патя. От него по-силен на земята няма!
— Що думаш? Човек ли! По-силен от мене! — запънал се лъвът. — Де е да го видя?
— Зад хълма, в гората! — отвърнала Меца.
Подпътил се лъвът. На една поляна вързан кон съгледал.
— Кой те върза, коньо?
— Човекът!
— Де е той?
— В гората.
Постреснал се лъвът, но тръгнал нататък. До гората стигнал. Там наблизо видял впрегнати волове. Попитал ги лъвът:
— Кой ви впрегна, братя?
— Човекът! Човекът!
— Де е да го видя?
— Не чуеш ли? В гората. Дървета събаря.
Уплашил се лъвът, но влязъл в гората. Там с топор дърварин дървета събарял. Но щом видял лъва, тозчас се покачил на дърво високо.
— Ей, чуй! — рекъл лъвът.
— Е? Чувам!
— Кой си ти?
— Човек съм.
— Слез да се поборим!
— Бива. Ала покажи ми каква сила имаш. Поне едно дърво събори пред мене.
Запретнал се лъвът. Блъскал, драскал, хапал. Избил си зъбите. Изхабил си ноктите. Изморил се страшно. Ала най-подире съборил дървото.
— Ей, човече, слизай! Ела да се поборим!
— Слизам, слизам, Лъвчо. Щом толкова искаш, нека се поборим. Но по-напред трябва е-е от онуй дърво клина да извадя. Ти си силен, виждам. Хайде, помогни ми! Пъхни твоите лапи в цепката до клина, па напъни здраво! Клинът ще изскочи.
Лъвът пъхнал лапи. Дърварят тогава слязъл от дървото. Замахнал с топора. Избил бързо клина. Приклещил юнашки лъвовите лапи.
Охнал, ревнал лъвът — разлюлял гората.
— Пата-кюта-пата! — заудрял дърварят. Примрял от бой лъвът.
Като натоварил дърварят дървата, наместил и лъва. Завързал го здраво. Подкарал колата.
Щом пристигнал в къщи, от двора завикал:
— Излез, излез, жено! Кожухче ти нося!
Излязла жената. Скочили децата. Хукнали на двора. Гледат и се чудят:
— И-и, какво мечище ни домъкнал тато!
Чак до тъмно вънка разглеждали лъва. А той не помръдва. Най-подир дърварят викнал на децата:
— А влизайте вътре! Чака ви софрата!
Прибрали се всички. Взели да вечерят. Лъвът поотворил очи и въздъхнал:
„Няма никой вънка. Вече съм отвързан. Мога да избягам.“
Тъй си мислел лъвът.
Но изведнъж вътре чул се вик и тропот. Дръннала машата.
— Ах ти, котарако! — извикал дърварят. — От сами софрата мръвка ще ми дърпаш! На ти сега мръвка! Че ако ти струва, други път пак дърпай!
С пребит гръб котакът на двора изскочил.
— Що има, роднино? — попитал го лъвът.
— Пребиха ме, братко!
— Кой? Пак ли човекът?
— Той, ами кой друг!
— Често ли те бие?
— Ден се не минава да не ме наложи. Но инак не може. Той е много силен, па и с ум се бори?!
— От бой ли, роднино, ти не си порасъл?
— Постой и ти тука, после ще се видим!
Уплашил се лъвът и дим да го няма. Избягал далече. По горите наши не се върнал вече.