Ран Босилек
Лъв и човек

Похвалил се лъвът пред баба Мецана:

— Знаеш ли, Мецано, юнак като мене?

— Зная, Лъвчо, зная! — рекла баба Меца. — Погледни как куцам! От човек си патя. От него по-силен на земята няма!

— Що думаш? Човек ли! По-силен от мене! — запънал се лъвът. — Де е да го видя?

— Зад хълма, в гората! — отвърнала Меца.

Подпътил се лъвът. На една поляна вързан кон съгледал.

— Кой те върза, коньо?

— Човекът!

— Де е той?

— В гората.

Постреснал се лъвът, но тръгнал нататък. До гората стигнал. Там наблизо видял впрегнати волове. Попитал ги лъвът:

— Кой ви впрегна, братя?

— Човекът! Човекът!

— Де е да го видя?

— Не чуеш ли? В гората. Дървета събаря.

Уплашил се лъвът, но влязъл в гората. Там с топор дърварин дървета събарял. Но щом видял лъва, тозчас се покачил на дърво високо.

— Ей, чуй! — рекъл лъвът.

— Е? Чувам!

— Кой си ти?

— Човек съм.

— Слез да се поборим!

— Бива. Ала покажи ми каква сила имаш. Поне едно дърво събори пред мене.

Запретнал се лъвът. Блъскал, драскал, хапал. Избил си зъбите. Изхабил си ноктите. Изморил се страшно. Ала най-подире съборил дървото.

— Ей, човече, слизай! Ела да се поборим!

— Слизам, слизам, Лъвчо. Щом толкова искаш, нека се поборим. Но по-напред трябва е-е от онуй дърво клина да извадя. Ти си силен, виждам. Хайде, помогни ми! Пъхни твоите лапи в цепката до клина, па напъни здраво! Клинът ще изскочи.

Лъвът пъхнал лапи. Дърварят тогава слязъл от дървото. Замахнал с топора. Избил бързо клина. Приклещил юнашки лъвовите лапи.

Охнал, ревнал лъвът — разлюлял гората.

— Пата-кюта-пата! — заудрял дърварят. Примрял от бой лъвът.

Като натоварил дърварят дървата, наместил и лъва. Завързал го здраво. Подкарал колата.

Щом пристигнал в къщи, от двора завикал:

— Излез, излез, жено! Кожухче ти нося!

Излязла жената. Скочили децата. Хукнали на двора. Гледат и се чудят:

— И-и, какво мечище ни домъкнал тато!

Чак до тъмно вънка разглеждали лъва. А той не помръдва. Най-подир дърварят викнал на децата:

— А влизайте вътре! Чака ви софрата!

Прибрали се всички. Взели да вечерят. Лъвът поотворил очи и въздъхнал:

„Няма никой вънка. Вече съм отвързан. Мога да избягам.“

Тъй си мислел лъвът.

Но изведнъж вътре чул се вик и тропот. Дръннала машата.

— Ах ти, котарако! — извикал дърварят. — От сами софрата мръвка ще ми дърпаш! На ти сега мръвка! Че ако ти струва, други път пак дърпай!

С пребит гръб котакът на двора изскочил.

— Що има, роднино? — попитал го лъвът.

— Пребиха ме, братко!

— Кой? Пак ли човекът?

— Той, ами кой друг!

— Често ли те бие?

— Ден се не минава да не ме наложи. Но инак не може. Той е много силен, па и с ум се бори?!

— От бой ли, роднино, ти не си порасъл?

— Постой и ти тука, после ще се видим!

Уплашил се лъвът и дим да го няма. Избягал далече. По горите наши не се върнал вече.