Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
TriAM505 (2011 г.)

Издание:

Златен кан. Том 3

Съставител: Кънчо Кожухаров

Корично оформление: Веселин Праматаров

 

Лингея ЕООД

ул. Цар Иван Шишман 18

2700 Благоевград, България

ISBN: 978–954–92471–3–8

История

  1. — Добавяне

В началото на юни, когато отчаян и смазан от болната си представа за жалкия ми остатък от живота… В началото на края, когато брадясал и без пари, изплют от гаровата кръчма, се качих в автобуса, видях Джун. Никога няма да срещна по-смущаващо и възхитително същество.

Бяха я наобиколили десетина побъркани мъже и се мъчеха на всякакъв език да говорят с нея. Джун забрави английския, обърна на френски, после потърси хотел на немски…

И тогава… Внезапна гореща вълна разтвори навалицата от хора. Хванах я за ръката. Прошепнах, че я разбирам. И се удавих. Удавих се в очите на Джун.

До входа на хотела тя измъкна шарена чантичка от огромния си сак, порови за миг в нея и ми подаде бяла сгъната хартийка.

— Това е адресът… Един близък… Дано имаш време. Живее някъде тук… Ще бъда много щастлива, ако…

Джун влезе в хотела и ме остави съкрушен пред лъскавата врата от кристал.

Това беше краят.

Навярно си изхвърчал, приятелю. Мислиш момичето за свое спасение? Както винаги другият се появява, подлецът му с подлец. Кога е ходил в Англия, кога се е върнал?… Навярно някой тъп инженер, технически сноб, птица от партийния курник. Няма да го търся. Ще кажа на Джун…

Ще кажеш, но как ще излъжеш? Ти просто си един отчаян безделник.

Разгънах листчето. Улицата се завъртя в спирала пред очите ми.

Беше моят адрес.

Как се зарадва Джун, че нейният близък съм аз. Разцелува ме. Дълго не я пусках, разтърсен от внезапния и порив. Провидението ни беше срещнало.

— Спомняш ли си — толкова бързо приказваше Джун, че едва я разбирах, — когато си бил дете, един англичанин поискал да го щракнеш за спомен пред старата крепост. От миналата есен господинът живее до нас. Той ми каза за теб.

Връщах се вечер вкъщи с необикновена тайна зад пламналото ми теме, тайна скрита в тъмните гънки на побъркания ми мозък.

— Зарязал си коняка — каза една вечер жена ми. — Но си мисля, че си минал на френски парфюм — добави презрително тя.

Затова след раздяла с Джун обръщах на екс по два рома. Стараех се да изглеждам пиян. А дните привършваха. Джун скоро щеше да отпътува за Англия.

Казах на жена си.

— … — прошепна без сянка в очите Джун. — Не я огорчавай сега. Кажи й, когато си тръгна. Христос ме е създал за теб. Бедната, ще я заболи. Ще те нарече измамник. И ще поеме нещастието си. Мислеше да убиеш себе си. Много си бил самотен… без мен. Затова дойдох. Дълго трябва да живееш. Трябва да създаваш велики неща. Приживе няма да те разберат. Аз те разбирам. И Господ също — обича те, въпреки че недостатъчно мислиш за Него. В тебе още се разпореждат първичните сили. Но аз те обичам. За мен си река. Искам да се къпя в теб… Защо ме боли, като ти говоря така? Над нас Някой е разтворил крилото си, но ме е страх. И ми става студено.

Обърнах гръб на работата си. Търсеха ме по телефоните, по пощите, с планински спасители… Отидох да извиня отсъствията си. Завърнах се да получа или плесница, или отпуск. Всичко се уреди моментално, без възражения. В друг случай ме препъваха. Тъпчеха душата ми на маса с червено кадифе.

Джун ги хипнотизира. Гледаха я като самото чудо. Питаха — защо толкова сте се разбързали? Джун ги преобразяваше с дълбоките сини мъглявини на очите си. Дърпаше им конците и те се премятаха. Падаха. Скачаха. Летяха… Докара възхищението им до световъртеж. На излизане един от тях ме дръпна за ръката и прошепна:

— С такова момиче по-добре не се връщай в блатото. Да бях на твое място, щях да заплюя всичко. Щях да тръгна към Джомолунгма. Щях да човъркам с нокти Марианската бездна. Камъни щях да ям, но да съм с нея…

Джун учеше архитектура. Развеждах я под вековни лозници, под изгорели стрехи на изгубени градове. Изпадаше във възторг от изконната тишина на манастирите. Капите на монасите падаха, когато застанеше на прага. Преди да сме стигнали следващата обител, там знаеха за нас.

Един престарял мъж излезе от килията си, просна се на колене пред Джун и рече:

— Богородице, доживях да те видя.

И плака дълго в ръцете й.

Тя го целуваше по мазните сплъстени коси — бели върви от вековни нерадости. И го утешаваше. Но думите не бяха английски. Не бях срещал такива думи.

 

 

Изпращах я един късен следобед. Някъде отвъд гарата тътнеше голямата река. Влакът сякаш мина през мен.

— Джун — виках аз, — върни се, Джун! Господи, да не бях те срещал, Джун!

Бях на двадесет и осем години.

Джун ми писа веднага. Аз й отговорих с отчаяни стихове и жестоки увещания да се видим отново.

За седми път прецъфтя салкъмът. И тогава успях да изтръгна едно внезапно пътуване до Англия. Дадох всичко за него — златен часовник и стари монети, колекция от лули и Салваторе Куазимодо.

Самолетът се приземи на лондонското летище два часа преди залез. Бях на стъпка от Джун.

Шофьорът на таксито се обърна да ми подскаже, че пристигаме. От двете страни се редяха двуетажни и триетажни къщи на старо предградие, къщи от вар и дърво, шарени кутии за пожълтели снимки и писма от мъртви податели. Лъхна ме киселият вкус на окосена трева — късо подстригани глави на зелени щурчета.

Джун беше някъде зад тия стени. „Към осем, пишеше тя, преди да запалим лампите, свиря на пиано.“ Вече чувах пианото. О, Джун!

Звънецът закла мелодията. Тя захърка под острието и спря. Някой изтропа по коридора. Вратата бавно се открехна. Надниква бяла глава — жена на около осемдесет. В очите й видях очите на Джун.

— Говорите ли немски? — едва прошепнах аз.

— … — отговори старицата.

— Търся Джун. Аз съм…

— Не ви разбирам, господине… — каза жената и се помъчи да затвори.

Натиснах леко вратата.

— Моля ви, търся Джун… Чух я като свиреше…

— Никой не е свирил… Пол! Ела, Пол!

— Трябва да съм луд, ако греша — почти изстенах аз. — Ето писмата й. Това е Вашият адрес.

— Пол! По дяволите, ела, Пол! — извика отчаяно жената.

Старецът се появи жилав, скоклест, две глави над нея. Допреглъщаше нещо.

— Кога най-сетне ще вечерям спокойно?! — изръмжа жестоко мъжът.

— Господинът твърди, че идва от България. Къде е България, Пол? Майко света! Търси Джун. А, Пол? Ти разбираш ли нещо?

— Да не е избягал от лудницата?

— Идвам от другия край на живота — задавих се от отчаяние аз, — обичам Джун и искам да я видя.

— Ще викам полиция — навярно каза жената на английски, но старецът махна с ръка и тя продължи на немски: — Джун отдавна не живее тук. Пол, какви са тия писма… с почерка на Джун?

— Господине — взе думата мъжът, като разглеждаше пликовете, — има някакво недоразумение. Как да ви кажа, вярвам ви, но не мога да си го обясня. Ще ви заведем при Джун, господине.

Защо ме въртят тия двамата? Спомена ли за Джун, сякаш им слагам в шепите огън.

Старецът наметна дебела сива жилетка. Нахлузи огромни обувки. Жената се развика. Тромавите й стъпки задумкаха зад нас. До пет минути стигнахме вратата — огромни тежки криле от черно желязо, висока каменна ограда… В сгъстения здрач се мяркаха сиви кули. Тия побъркани старци ме водят на гробищата!?

— Ето я Джун, господине — спря се пред един обелиск старецът. — Ето я нашата Джун. Тридесет години спи под тая ужасна плоча нашата необикновена, непрежалима дъщеря. Ние сме самотни старци и не знаем защо сте дошли да ни тревожите, господине.

В къщата влязохме по тъмно. Мъжът донесе тежка кутия от абаносово дърво.

Снимките на Джун като малка. Снимките на голямата Джун. Джун, която познавах. Показах им моите снимки с Джун и гологлавите монаси.

Двамата не искаха да повярват. Как можех да им обясня? Джун беше жива, топла, дишаща… Монахът я нарече Богородица.

— Тя беше Богородица, господине — каза мъжът.

Писмата се изпращаха от един пощенски клон на десет мили от къщата. Но пощата по това време затваряше. Не можех да заспя. Разкъсваше ме отчайваща болка. Чувах, че и ония не могат да заспят. Жената по едно време се разплака. Изгърмя гневният глас на мъжа.

— Да, да… Спомням си младата госпожица — каза на сутринта служителят зад гишето. — Да не сте от полицията, господине? Всеки понеделник към десет преди обяд минаваше милата. Седем години изпращаше писма до България. Оня ден също идва, но не изпрати нищо. Каза ми, че ще дойде един българин… Навярно това сте Вие? Остави бележка за Вас. Да, имената съвпадат…

„Защо бързаш, мое упорито момче? — пишеше ръката на Джун. — Нали ти казах, че аз ще дойда да те взема. И виж, успокой моите старци. За тях аз съм мъртва. За теб — не. Повече няма да ти пиша. Ще се видим непременно. Твоя Джун.“

 

 

За двадесет и пети път цъфти салкъмът. Аз чакам. Чакам, стъпил до ръба на бездната, приповдигнат на пръсти, побъркан, отчаян, вгледан в ослепителното пространство пред себе си…

Монахът отдавна е мъртъв.

Оня ден бях в манастира. Посрещна ме игуменът — млад човек, отскоро заселил тая света обител. Запитах го какво чудо е ставало по тия места.

— Да, господине — каза игуменът. — Преди двадесет и петлета Богородица се е показала на монасите. И никой не знае защо с нея имало някакъв млад мъж, който повече приличал на прокълнатия дявол, отколкото на ангела, който я съпровожда.

Край