Ерих Кьолер
Нилс Харланд

Като млад човек бях много общителен. Сред дружина от момчетии на моята възраст се чувствах добре и в безопасност. Винаги се числях към някоя група, никога не заставах помежду две партии и с готовност се подчинявах на неписаните закони, от които се ръководеше нашата млада компания, без самият аз да давам някога направляващия тон.

Един ден този тон, за чийто произход никога не се интересувах, изискваше от всички нас да се хвърлим в една река и да се спуснем по бързея през един полуразрушен бент.

Още през пролетта силен ледоход бе повредил водната преграда. През мястото на пробива насъбралата се вода се изливаше с шум в долното корито на реката. Да се оставиш на бързея да те прекара през отвора и да те хвърли долу, беше, скромно казано, не съвсем безопасно, но ако се размислеше с хладен разум, съществуваше известна възможност човек да се промъкне без последствия. Преди всичко плувецът трябваше да се насочи към средната част на водопада, за да може тялото му да бъде отхвърлено с най-мощния поток далече надолу по реката.

Обаче тъкмо в средата си бързеят се извисяваше най-застрашително. Който се уплашеше от това и се опиташе да се промъкне малко встрани, според моите пресмятания трябваше съвсем безпомощен да попадне в някой от водовъртежите от двете страни на главната струя, която в долната част на бента се сблъскваше с връщащите се обратно води. Никой не се бе опитвал и не се знаеше дали човек изобщо има сили да се измъкне от тези водовъртежи.

На мен самия никога не би дошло и на ум да рискувам живота си на толкова опасно място, но за да не мина за страхливец, аз се присъединих към плувците. Веднъж попаднал в течението, аз строго се придържах към установената от мене закономерност. Държах се точно в средата на водния поток, отначало бях вдигнат върху някакъв воден хълм, който имаше формата на бизонска гърбица. Всичко ставаше със замайваща бързина. Но в това мигновено, почти безтегловно състояние имах достатъчно време да прокълна цялата авантюра, която, така анонимно зародена, може би щеше да ми струва в следващите секунди живота. След това бях хвърлен в ревящото, запенено гърло, бях потопен дълбоко, погълнат, преобърнат няколко пъти, задавен — но най-сетне, малко преди да изгубя съзнание, бях изплют на повърхността като някаква трудно смилаема хапка.

Когато най-после отново почувствах около себе си вода, а не тази блъскаща се, виеща се материя, вече се намирах далече от бента. Значи, моите пресмятания се бяха оказали верни! Но гордостта ми бързо се изпари, когато се озърнах за приятелите си. Поне неколцина от тях трябваше най-късно сега или всеки момент да подадат глави от все още клокочещите води. Съвсем сам допълзях до брега. Изпълнен с ужас, разглеждах реката. Но нито един от моите приятели не изплува. Най-после тръгнах обратно нагоре по течението и се дотътрих до останките на бента — реката ме бе отнесла далече надолу. А там при бента стояха всички те, да, всички — все още запъхтени, стройни, обгорели от слънцето — стояха скупчени и приказваха оживено за безразсъдството да искат да се спуснат по бързея при това ниво на водата. Както изглеждаше, те изобщо не бяха забелязали, че един от тях липсва.

Виждате ли, в този миг трябваше да се изправя срещу тези герои — защото след подобен случай единствен аз, в продължение на няколко секунди, притежавах пълната възможност да изоблича ръководния тон в нашата група. Но нямаше ли всички единодушно да се опълчат срещу мене? Нима всички те в последния миг, като по сигнал, не се бяха отказали разумно от първоначалната идея и с усилие се бяха отдалечили от опасното течение?

Единствен аз не бях почувствал този предупредителен знак на груповото съзнание. Може би ми липсваше някаква съвсем определена способност да действам задружно с останалите? Може би онова стадно чувство у другите беше по-вярно, а само с мен нещо не бе в ред?

И така аз, победителят на реката, се отдалечих тихичко по крайбрежните поляни. Разбира се, съвсем лесно можех да се удавя, тъй като сега вече знам, че при срещата си с Нилс, отшелника, само затова сбърках, защото преди решителния миг бях пропуснал да се упражня в изграждането на една човешка общност.

След онзи случай стигнах до убеждението, че човек може да се уповава единствено на себе си. Така започнах да отбягвам другите. Природните явления ми се струваха по-умно устроени от човека.

Оттук нататък изострях своя ум изключително в общуването си с неодушевения свят. Предприемах смели начинания. И понеже се отказвах при това от каквато и да е чужда помощ, всяко изкачване по скалите, всеки скок, всеки преценяващ поглед добиваха толкова по-голямо значение за мен. Превърнах се в съвършен природен човек, единствен в моето родно място, и все повече и повече заживявах като единак.

С увеличаващата се зрелост на разума и на телесните ми сили, предприемах все по-продължителни пътешествия. Вече обичах самотата, обичах това „да разчиташ само на себе си“. Най-после един ден потеглих на път, за да завладея света. Така достигнах до холандската граница. На моите навици не отговаряше да вървя по отъпканите човешки пътища, снабден с редовно подпечатан паспорт. Кой можеше да знае какъв тон владееше в момента сред хората? Не, аз щях да прекося границата съвсем сам, напреко през полето, нощем, така както ми харесваше, а не както бе предписано.

Прекарах деня в някаква пресъхнала канавка, над която се виеха къпини. Щом се здрачи, тръгнах на запад. Необичайният пейзаж ми предлагаше маса изненади в тъмнината. На пътя ми постоянно се изпречваха дълбоки трапища — понякога сухи, понякога изпълнени с вода, но винаги обградени от непроходими трънаци. Когато се стъмни съвсем, за моя досада се натъкнах на едно блато. Накрая, след като пипнешком изминах още известно разстояние, затънах окончателно в тресавището. Отначало тинята стигаше само до глезените ми, след това до прасците, а когато се обърнах, за да тръгна назад — заливаше вече коленете ми. Съвсем ясно усещах как затъвам все по-дълбоко. Обаче не загубих присъствие на духа. Напротив, всички мои способности, придобити в трудни моменти, се оживиха. Вместо да продължавам да тъпча безсмислено на едно място, аз легнах върху тинята и се опитах, увеличавайки повърхността на тялото си, да се задържа отгоре. Наоколо беше тъмно като в рог. Прелитащите край мен светулки усилваха впечатлението за някаква безкрайна усамотеност.

Отвсякъде замайващо миришеше на гнилота. Облаци комари напяваха безкрайна, обтягаща нервите монотонна мелодия. С мъчително чувство установих, че прогизналата растителна маса под мен поддава все повече и повече. Където сложех коляно или лакът, развласената тъкан бързо се разкъсваше. С всяко движение затъвах все по-дълбоко. Горният пласт на тресавището, съставен от лишеи, треви и разложени коренища, ме предаваше видимо във властта на блатото. Когато усетих, че хладната каша потича в гърба ми, от устата ми се изтръгна див животински вик. И напук на всички мои предразсъдъци последният дъх на този вик се превърна в едно задавено: „Помощ!“

Извиках само веднъж, понеже веднага си дадох сметка, че един призив към човешка отзивчивост предполага най-напред наличието на едно човешко ухо, което да го чуе. Но къде можеше да се намери такова сред този пущинак, в който сам се бях натикал, и то посред нощ? В същото време обаче, докато в устата ми беше още този единствен вик, прониза ме пълното съзнание за огромната опасност, която ме застрашаваше. Отчаяно запротягах ръце пред себе си и така ми се удаде да се заловя за една от онези странни тревисти туфи, които на дневна светлина изглеждат като малки четинести островчета, разпръснати из тресавището. И тъй като бях легнал напреко върху тинята, макар и затънал до брадата, успях да се довлека до тази малко по-сигурна туфа и да легна върху нея. Едва усетил, че не потъвам повече, аз се наругах за безсмисления си вик, с който само изплаших блатните кокошки.

Така останах до разсъмване върху това олюляващо се островче, което едва ли бе по-голямо от колелото на каруца. Честна дума, новото ми положение, въпреки нощния студ, съвсем не ми изглеждаше толкова лошо. Още при първите светлини на новия летен ден аз различих няколко подобни, обрасли с трева туфи на неголямо разстояние една от друга и така бях спасен. Прекосих тресавището и за през деня се пъхнах зад един храст, където се припичах на слънце. През следващата нощ се изкъпах в една малка рекичка, изпрах ризата и панталоните си в нея, а след това с мокри дрехи на гърба вървях през цялата нощ.

Не мислете, че се чувствах зле или че страдах от самота. Във всичко, което се случи, аз още веднъж намирах най-добро потвърждение на самия себе си. Единствено гладът, като някакъв свиреп придружител, ми създаваше грижи. До настъпването на утрото бях вече така изтощен, че слънцето ми се струваше много горещо, а сенките много хладни. В скривалището си мечтаех за вкусното мляко, което най-после издоих от една от многото местни крави на едно пасище, докато не ме откри едно куче, което аз дори не забелязах и което се хвърли с лай върху мене. Едва когато някакъв селянин ме раздруса за рамото, аз дойдох на себе си. Човекът ми даде да ям, качи ме за малко на каруцата си и за съжаление след това ме предаде на полицията.

И така бях заловен и препратен обратно на немска територия. Съдията, пред когото бях изправен там, нарече моя начин на живот с баналния израз „скитничество“. Той ме закле да стана порядъчен човек. И когато от трите предложения за работа, които той ми направи, аз незабавно избрах торфището, намиращо се в близост до границата, по необяснима за мен причина той потри доволно костеливите си ръце. Имах чувството, че ме освобождава с тайната надежда, че ще се срещнем още веднъж. Изглежда, нямаше особено много работа в това затънтено място между Емз и холандската граница.

Той поиска да узнае защо желая отново да се завърна в тресавището. Какво можех да му отговоря? Онзи смътен копнеж към самота в мене, моята склонност към романтика — как можех да обясня това на един човек, за когото само фактите и доказателствата имаха някакво значение? Тресавището със своите вечни мъгли, с дъжделивите летни месеци, с тъмните меки пътища, с четинестите оплетени върби, със сиво-зелените тръстики и жълто-сивите камъши, с набъбналите храсталаци от острица — всичко това неудържимо ме привличаше.

В торфището, където скоро след това пристигнах, заварих двама души — един майстор и един полицай. Торфеният майстор контролираше хода на работата, а полицаят надзираваше групата затворници. Тези арестанти всеки ден тикаха вагонетките, преместваха релсите на теснолинейката, обслужваха багера и пресите, подреждаха торфените тухли в купчини да съхнат. Ако към тях прибавех и полицая, който едва ли прекарваше дните си по своя воля в това забравено и от бога място, то оставаше само един, който бе свързан по-тясно с тресавището: Нилс Харланд — торфеният майстор.

Той беше набит, червендалест и с жълтеникав оттенък на кожата човек, с високо полегато чело и сиви като мъгла очи. Гъстите му, съвсем безцветни вежди често надвисваха над лицето му, напоени с влага. Неговата кожа ми се струваше пропита от стотици мъгли, обезцветена, ощавена, прогизнала и лугава. Целият този човек, колкото и силен да бе, изглеждаше, като че всеки миг е готов да се разтвори в изпаренията, които се надигаха от долината.

Жилището му беше посред тресавището. Това бе проста, покрита с камъш и обмазана с кал постройка, по чиито външни греди избуяваха червени и лилави, бледорозови и шоколаденокафяви, проблясващи воднисто, кървящи колонии от дребни дървесни гъби. Нилс живееше тук съвсем сам. Той бе пестелив на приказки, муден в движенията си, силен и благодушен. Погледнеше ли го някой в очите, добиваше чувството, че гледа през него. Това се дължеше на много големите му сиво-жълти очи. Човек с твърд поглед можеше лесно да проникне в мъгливите отвърстия върху лицето на Нилс. И там той съзираше отново раздвижените изпарения на тресавището.

Арестантите не обичаха много Нилс. Техните разбити души се нуждаеха от опора, а в бездънните очи на Харланд погледът не можеше да срещне нищо друго освен изпарения. Торфеният майстор ме покани да живея в неговата „къща“. Тъй като и без това не знаех къде да отседна — всеки ден трябваше да навлизам с арестантите в тресавището, а нощите си трябваше да прекарвам в някакъв градски приют, — предложението му можеше да ми бъде само добре дошло. Навярно той си въобразяваше, че в мен ще открие някаква надеждна и полезна опора, тъй като бях млад, пъргав и здрав момък, неизпитващ страх от страничните пътеки на живота. За себе си Харланд, изглежда, изпитваше, напротив, чувството, че представлява вече само някаква мъглива обвивка, разядена от тресавището, а също и човек, комуто вече се привиждат призраци, „духовидец“ — както казваха тук, — и който рано или късно сам ще се превърне в призрак.

Честно да си призная, едва прекарал два дни в неговото жилище и вече ми се мяркаше мисълта, че аз ще го наследя.

Някои хора възприемат тресавището като нещо непоносимо. Твърде възможно е задушливите изпарения, тъмната растителност, непроходимите долини наистина да действат с време потискащо върху душата. Но на мен то ми действаше привлекателно. Едва ли можех да намеря другаде по-ярък контраст с моето хълмисто родно място, което бог знае колко пъти бях пребродил. Виждате ли, аз съм тъмнокос, черноок, с кожа, която лесно обгаря на слънцето. Нима нямах тъкмо поради това по-голяма вътрешна наклонност към тази влажна, безслънчева област? Нима не притежавах, така да се каже, по-здрава, по-трудно размекваща се ядка в душата, отколкото, да речем, Нилс Харланд? Въпреки това отначало виждах в него по-скоро съмишленик, чието наследство с пресни сили ще продължа да ръководя. Но как само се разочаровахме един от друг!

Една вечер той измъкна от чекмеджето някакъв навит пергамент и със заговорнически израз ме покани да го разгледам. Учуден се надвесих над масата. И в бледата светлина на нашата миньорска лампа пред мен се разгърна някаква планиметрична скица.

— Какво е това? — попитах доверчиво.

— Тресавището — отговори той.

Оказа се, че това бе план за обезводняване на блатото. И така Нилс Харланд съвсем не беше мой съмишленик и верен другар от тресавището, като мъглите, а понасяше самотата единствено с надеждата някой ден да може да нанесе на блатото смъртоносен удар. С едва сдържано вълнение той ми изнесе цяла беседа за това, без да забелязва, че с всяка своя дума ме отблъсква все повече от себе си.

Имах чувството, че надвесен над своя план за култивиране на тресавището, Нилс-мъглата отново събираше своите разлети очертания. Гледах упорития му врат и за първи път в живота си се впуснах в политически размишления. Та точно през тресавището се простираше границата. Струваше ми се, че тя минава оттук само заради него. Едва ли би могла да съществува по-съвършена погранична линия между две държави. Обаче винаги се говори, че различните държави желаят да имат икономическо сътрудничество. И ето че пристига Харланд със своите планове, които имат за цел да унищожат естествената граница — тъй като едно пресушено блато не представлява вече никакво препятствие. Дано само държавите не се споразумеят! Единствено това можеше да спаси моето тресавище.

— А пък аз мислех, че обичаш този пущинак! — казах разочаровано.

Едва сега той разбра.

— Ах, така-а-а-а… — проточи той.

И в спокойната жълтеникава светлина на миньорската лампа — видях това съвсем ясно — очите му заблестяха с червеникав пламък. Не можех да не забележа как той изведнъж се отчужди от мене — за него аз не бях вече способният да се справя с живота сътрудник, приятел и помощник в борбата срещу блатото.

Междувременно навън се бе извил силен вятър. Нилс се заслуша по привичен начин как вятърът вие в комина.

— Да, да, то положително ме обича — каза той загадъчно. — Дивото тресавище ме вика. Преди известно време чух оттам вик, сякаш човек се дави в блатото. Първо изкрещя като животно, но после викът се превърна в нещо като „помощ!“. Но как иначе тресавището би викало човек, когото иска да притежава? Вече два пъти успях да му се измъкна. И ето, сега ме подмамва с викове за помощ.

Той се изсмя язвително. Тогава установих, че никога по-рано не бях го слушал да се смее.

— Най-напред — продължи той — то ме подлъга с едно блуждаещо пламъче. Още като малък много исках да притежавам такова пламъче. Тогава затънах, но все пак успяха да ме спасят. И оттогава то ме привлича, тегли ме към себе си. И въпреки че никой не познава този район по-добре от мене, попаднах за втори път в клопката му. И сега то ме вика на помощ…

Усетих как косата ми постепенно се изправя. Значи, в онази нощ съм можел най-спокойно да се удавя.

— Твърдиш, че те вика тресавището — креснах аз, — но ако това е било човек, крещящ за помощ!

Лицето на Нилс стана по-бяло от пергамента върху масата.

— Знам, че беше човек… Но вик от онази посока, в черната като катран нощ… това вече не е нищо друго, освен тресавището…

Ръката му върху плана се сви в юмрук. Попитах:

— И какво направи след това?

— Какво направих ли? — повтори той тихо. — Погледнах часовника си, определих каква е посоката, прецених какво е разстоянието, после се прибрах у дома и си легнах. И не можах да заспя цяла нощ.

— Значи, тресавището е погълнало човека? — запитах ледено.

Лицето на Харланд попадна в моята сянка. Сега очите му изглеждаха черни. Той изкрещя заплашително:

— Но защо ме питаш? Защо? Защо?

Струва ми се, вече споменах, че не обичам безразсъдствата. Единствено събитията, които се поддаваха на моята преценка, можех да посрещна с известно лекомислие. Но сега, изглежда, Харланд подушваше с някакво свое сетиво нещо чудовищно в мен. Това ме накара да се усъмня изведнъж в умствените му способности. Затова бавно започнах да отстъпвам към стръмната дървена стълба, която водеше към тавана. Горе беше моето легло. Усещах страх. Нилс бавно ме следваше.

— Защо ме питаш за това? — настояваше той твърдоглаво. — То беше вик, който се издава само веднъж в живота, когато е вече съвсем късно за спасение. Или мислиш, че не разбирам? Защо ме питаш тогава? Разбери, викът не се повтори повече!

Почувствал зад гърба си стълбата, аз започнах внимателно и настойчиво да го увещавам:

— Щом викът не се е повторил, може би изобщо не е съществувал, не мислиш ли? Щом не се е повторил, навярно е бил само сетивна измама, не е ли така? Сетивни измами или, както ги наричат, халюцинации — често се случват, но много рядко се повтарят. А когато човек живее сам, и още повече тук, лесно може да му се причуе нещо. Но дали нещо реално съществува, може да се провери само от неговото повторение. А ето, ти твърдиш, че си чул този вик само веднъж! И какво си чул? Чул ли си изобщо нещо? Кой може да ти потвърди това? Нищо, което виждаш и чуваш, само със собствените си очи и уши, не е сигурно. Щом като никой не може да ти го потвърди, не можеш да си напълно убеден, че ти се е случило. Или започва да ти се струва, че си го сънувал, или наистина си го сънувал и си мислиш, че е действително.

Увещавах го тихо, настойчиво, докато пипнешком се изкачвах стъпало по стъпало нагоре по стълбата и стигнах до тавана, където влязох през капака. Веднага тръшнах капака и го залостих с едно резе.

Междувременно навън вятърът се бе превърнал в буря. Сред бученето на въздушните струи ми се струваше, че различавам някакви сподавени поривисти ругатни. Те идваха от ъглите и ръбовете на постройката, където въздушните маси от армията на бурята се блъскаха в подветрената страна и се завъртаха във вихрушка. Откъсналите се въздушни духове мърмореха и се караха високо и яростно — просто си ги представях съвсем живо, в черни развети дрехи, разгневени, защото не можеха безпрепятствено да продължат своя бяг след голямата армия на годеницата на ветровете.

Лежах на моя нар, без да мога да заспя. Мислите ми кръжаха около Харланд. Горното тресавище, от което той добиваше торф, се бе наслоило през дългите години на своето създаване върху едно по-предишно долно тресавище. Този горен пласт се движеше по посока на границата и постепенно се сливаше с долното тресавище. Вероятно същото се повтаряше и от холандската страна. Така по средата на тресавището верига от вирчета, както и едно лениво лъкатушещо поточе образуваха естествена ос на симетрия за цялата околност. От същото коварно блато аз тогава едва се измъкнах. И към него бе насочена цялата омраза на Харланд. Той би го пресушил с удоволствие до дъно. Но не биваше да се източва цялата вода от тази огромна растителна гъба, защото щеше да се повреди горният пласт на тресавището и торфената почва скоро щеше да се разпадне на сух, неплодороден прах. Чрез една добре пресметната от Нилс система от баражи водната наличност трябваше да бъде поставена под контрол. Излишните води трябваше да се отведат от тресавището и с помощта на помпени инсталации щяха да се препратят на юг, за да заситят нуждите от вода в промишлеността. Поне така ми бе обяснил Харланд. В същото време обаче той изчерпваше систематично горния пласт на тресавището, от който добиваше торф. Така в равномерно издълбаните ями се насъбираше подпочвена вода и образуваше големи кални локви. Багерът хвърляше землистия горен растителен пласт като отпадък обратно в изкопаните ями. Там тази богата на хумус пръст засилваше растежа на водните растения — тръстика и шавар, камъш и острица, папур и бърдуче, бамбук и хвощ избуяваха наново в тези ями. Така по местата, където се е добивал торф и за чието запазване Нилс би трябвало да предвиди специални мерки, се разрастваха нови и нови блата.

Ако Харланд искаше да осъществи мечтата си за едно добре разработено тресавище, трябваше да заинтересува властите, като им докаже, че с неговия проект се спечелва полезна обработваема площ. Освен това за своята работа той се нуждаеше от извънредно много пари. Заради тези пари той добиваше евтиното и търсено торфено гориво. Но трябваше само да се погледнат обезторфените блатясали целинни площи, гълтащи хектар след хектар. Може би някой ден Харланд все пак щеше да насъбере достатъчно капитал за своя проект, може би именно тогава, когато вече никой няма да му вярва, защото, за да се сдобие с парични средства, той междувременно бе превърнал голяма част от годните за обработване площи в блата.

Така че аз вече не се страхувах за съдбата на тресавищната романтика. Виждате ли, никога преди не бях срещал през живота си папур сред природата — тъй наречените „езерни пури“. В моето родно място ги използват като любима украса на домовете тъкмо защото не се срещат в нашия край. Оттогава аз не можех да се освободя от представата, че тези застрашени от изчезване, но така почитани от езерните рибари блатни растения крият в себе си някакво благородство. Каквото е за другите хора розата, това бяха за мене тези горди, кадифенокафяви, валчести, трудно достъпни вретена с мечовидни листа. Обитаващи най-вече долното тресавище, те растяха не само в местата, от които Харланд възнамеряваше да ги прокуди, но завладяваха зад гърба му нови жизнени пространства и го следваха като свита навсякъде, където той работеше. След като установих това, единственото, което можех да изпитвам повече към торфения майстор, бе съжаление.

Още в началото той се бе заловил да ме обучава за нещо като бригадир. От онази вечер обаче той престана да се занимава с това. Но аз вече бях усвоил най-важното. Измерването на новите експлоатационни обекти, техниката на обезводняването и добиването на торф, както и изготвянето на работния план, който на известни промеждутъци трябваше да се изпраща в учреждението — всичко това не изискваше бог знае какви умопомрачителни способности. При тези големи необработваеми площи не се държеше на особена точност. За данъчната служба бе напълно достатъчно да има приблизителен поглед върху размера на нашето посегателство над природата, за да не бъде ощетена държавата като собственик с цели хектари. Аз вече бях свикнал напълно с работата си. Но докато дните, през които се вадеше торф, ми харесваха много, то вечерите, прекарвани заедно с торфения майстор, все повече ми дотягаха. Сега, щом като арестантите си заминеха, той отиваше в долното тресавище, шляпаше с високите си гумени ботуши през папурището, скачаше безразсъдно от туфа на туфа, от храст острица към друг и с дълга рибарска кука ровеше из тинята. Постепенно той претърси всички разклонения на блатото в онази посока, от която някога бях извикал. Когато се завръщаше, косата му чернееше от пот. Тогава погледът му гореше и той дишаше тежко. Обаче винаги, преди да настъпи нощта, той вече страхливо се бе завърнал в къщи. Ядеше толкова малко, че скоро и аз загубих апетит за белия хляб, олденбургското сирене и консервената бира. Понякога, докато вечеряхме, той скачаше от масата, отваряше прозореца и се заслушваше в нощта на тресавището, в която изкрякваше най-много някой сънен блатен паток или прозвучаваше отдалеч, подобно кух удар на гонг, крясъкът на воден бик.

Така той стоеше заслушан в нощта, без да забелязва, че на мен ми е студено. Влажният студ на почвата навлизаше през отворения прозорец и торфеният огън се свиваше навътре в нашето огнище.

Веднъж — това бе през една от онези светли звездни нощи, когато почвеният мраз още в началото на септември плъзва по тресавището — аз се събудих от някакъв странен шум в долната част на хижата. Предпазливо се измъкнах от леглото си и пристъпих към таванския капак. След като го повдигнах, можах да погледна към леглото на Нилс. За спане той използваше някакъв старинен диван до задния прозорец и се завиваше с кожух от овчи кожи. Сега той бе седнал на кревата и, изглежда, не забелязваше, че завивката му се е смъкнала на пода. Седеше на кревата и си скубеше косите. После започна да си нанася удари с юмруци по лицето, като охкаше при всеки удар. След това разкъса ризата на гърдите си, а после заби ноктите си в костеливите си бузи. След това натисна с палец предните си зъби, сякаш искаше да ги счупи. От време на време с широко разтворена уста и извърнати очи той се мъчеше на пресекулки да си поеме въздух. А след това отново удряше главата си с юмруци.

Навярно щях да се отдръпна и да го предоставя на него самия, понеже самият аз, предоставен сам на себе си, се чувствах най-добре. Но започнах да изпитвам страх за живота му. Ударите, които си нанасяше, бяха изпълнени с такава несдържана ярост, че едва ли се контролираха от някаква разумна мярка. За да дам повече време на Нилс, вдигнах умишлено шум, докато слизах по стръмната оборска стълба. След това прекалено дълго търсих ключа на лампата. Като ме чу, Харланд веднага се пъхна в леглото и бързо придърпа към себе си кожуха. Когато запалих лампата, той се преструваше на заспал. Но не се чуваше дишането му. Изпод бялата кожа на слепоочията му се виждаше съвсем ясно как тупкат вените му. Устните му бяха разцепени. Тогава той отри с опакото на дланта носа си, забеляза кръв по ръката си и се опита да я скрие от мене.

— Стори ми се, че чух нещо — казах аз смутено.

— На човек често му се причуват разни неща в тресавището, особено нощем — отвърна той.

— Но на мен ми прозвуча като удари.

— Защо онова, което човек чува нощем, да не звучи някой път и като удари?

— По носа ти има кръв.

— Да, имах кръвотечение.

— А устните ти са разцепени.

— То е от треската. Още не познаващ това, твърде отскоро си на тресавището.

— Хайде, престани най-после! — троснах се аз. — За глупак ли ме мислиш? Разбери, никой не е потънал в тресавището. Защото този, който извика тогава, бях аз. Повярвай ми, това бях аз. Исках да мина границата, по моя си начин.

Харланд опипа носа си. С една носна кърпа избърса предпазливо и устните си. Накрая попита недоверчиво:

— Нали никой не беше викал? Не ми ли каза ти, че сигурно съм се заблудил? — Той се изправи на крака. — А сега изведнъж излиза, че някой е викал. И така — викал ли е някой, или не? — Бос, по долни дрехи, той седна на ръба на леглото. — Това беше предсмъртният вик на човек. А сега излиза, че същият този човек си седи жив-живеничък срещу мен, макар че вече е изкрещял сетния си вик!

Попитах го кротко:

— Но нима не си затъвал и ти в блатото? И ти си викал, но все още си жив.

— Аз крещях, докато ме откриха! — Нилс отново се изправи и пристъпи към мен. — Оттогава знам, че няма човек, който да може да се измъкне сам оттам, а още по-малко такъв, който е извикал само веднъж. Но каква е тази мръсна игра, която разиграваш с мен?

Съвсем отблизо видях как лицето му се наля с кръв.

— Кой те прати при мен? Какво правиш тук? Кой си ти, за бога?

Докопах с ръка облегалката на един стол, въпреки че познавах Нилс като миролюбив човек. При това вперих поглед в широко разтворените му очи с цялата твърдост, която открих в себе си, защото погледът ми не можеше да намери никаква опорна точка в тези бездънни мъгляви кладенци.

Нилс се спря посред стаята.

— Тук съм преживял тридесет години и повече — каза той с разтреперан глас. — И сега се появяваш най-после ти. Но защо тъкмо сега? И защо си толкова черен, куче такова?

Наистина за съвсем кратко време, докато работех на откритото торфище, което привлича слънчевите лъчи, бях почернял по-силно от другите — хора от една светлокожа раса. Навярно оскъдното нощно осветление допринасяше моят загар да изглежда съвсем черен.

Нилс изпъшка:

— Разиграваш някаква мръсна игра с мен, проклети блатни дяволе! Искаш да ме съсипеш точно сега, когато си несигурен за мръсната си работа. Защото видя моя план. — Той се изсмя остро. — Внимавай! Няма да ме объркаш! И сега мога да ти кажа, че никой не е викал. Никой никога не е викал! Не съм чул нищо — ако щеш сто пъти да ме баламосваш, ще бъда непоколебим. Не се е случило нищо! — При тези думи той се залови здраво за масата.

Поех си дъх. Чувствах се донякъде поласкан, че ме ругаят с прозвището „блатен дявол“. Свикнал във всяка възможна или невъзможна ситуация да откривам особени тонове, сега си дадох точна сметка. Блатен дявол — та това беше първото истинско име, което си бях спечелил. Защото какво е виновно малкото дете за името, което му се прикачва за цял живот, без да го е заслужило с нищо, само благодарение на необузданата фантазия на родителите му? Прозвищата са винаги по-истински от кръщелните имена. Те посочват особеностите на човека — за негова чест или срам.

Блатен дявол, това не беше чак толкова лошо.

— Ето, виждаш ли — троснах се веднага по-повелително на босия човек пред мене, — виждаш ли! Разбира се, че никой не е викал — нито аз, нито някой друг. Изобщо нищо не се е случило. Всичко това ти си си въобразил. Добре, че най-после сам го разбра. А сега пак си легни. Утре аз сам ще ръководя работата. Изглежда, си паднал от леглото доста зле, право върху лицето си. В такъв вид в никакъв случай не можеш да се покажеш пред хората.

Простете ми, но суровият тон, който употребих, напълно преобрази Нилс Харланд — човек, двойно по-възрастен от мен, двойно по-едър от мен, човек с банкова сметка, за която аз винаги само ще мога да мечтая, — преобрази този мъж в една напълно безпомощна личност. Той послушно се остави да го заведа до леглото му. Неискрено би било от моя страна, ако премълча, че тази власт, която имах над него, ме накара да се почувствам извънредно горд.

— Мислиш ли, че нищо не се е случило? — попита той несигурно още веднъж.

— Мога да ти се закълна! — извиках аз. — А сега пльосвай се вече в леглото! Утре светът отново ще ти изглежда съвсем друг.

През следващите няколко дни аз ръководих сам предприятието. Харланд се бе наредил здравата. Всъщност би трябвало да отиде на лекар. Посъветвах го да направи това, но той решително се възпротиви. Не би представлявало никакъв проблем за мене, докато Нилс-мъглата се излекуваше някъде на спокойствие, да ръководя по-продължително време добиването на торф, включително воденето на търговските книги. Но той страхливо отхвърляше от себе си всяка мисъл за пътуване. Така той предпочете да се скрие от света в своето обиталище, там той лекуваше раните си и подхранваше омразата си към блатото.

Грешка беше от моя страна, че се заклех. Съвсем по-грешно бе да се заклевам, че през онази нощ от тресавището не е долетял никакъв звук. Във всеки случай пред Нилс бе съвсем неуместно да се заклевам.

Едва се съвзех от сътресението на нашата нощна среща и повярвах, че съм го успокоил, но после той отново ме запита:

— Значи, наистина никой не е викал и ти можеш да го потвърдиш?

— Заклех ти се — казах аз, изпълнен с предчувствия.

Нилс се зачуди.

— Но как можеш да потвърдиш нещо, на което не си присъствал?

— Да ме вземат дяволите! — изплъзна се от устата ми. — Мога, защото познавам тези приумици. Когато човек живее продължително време сред тресавище, започва да чува, че някой вика тук и там. Не знам кога точно започват тези неща. При това най-често чува просто крясъка на някоя попадийка, воден бик, блатна сова или дори някоя жаба. Заек, изненадан от невестулка, може да изврещи — всички крещят един през друг. Когато човек живее дълго време сам, зажаднява да чуе звука на друг човешки глас. И така му се причува, че някой вика. И, разбира се, се заблуждава. Ето, т о в а  мога да ти потвърдя.

Разбира се, давах си сметка, че говоря на човек, който от години живее сред тресавището. Но тук трябва да подчертая, че той не беше вече съвсем на себе си. Освен това аз бях тъкмо в най-впечатлителната възраст. Нима не може денят на един млад човек — що се отнася до силата на впечатленията и проникването в нещата — да се сравни с десет дни от живота на един зрял, даже застаряващ човек? На младежа му се струва, че слънцето грее по-силно, денят му изглежда по-дълъг, а нощта — по-къса, вятърът — по-подвижен, а мъглата — по-гъста. Спокойно и с удоволствие можех да сравня моите пет седмици, прекарани сред тресавището, с неговите петдесет — без да става нужда да преувеличавам.

Естествено, все още допусках някои груби грешки. Така например не трябваше да ругая. В такъв случай може би щях да успокоя Харланд. В този край хората са още суеверни. Смята се, че който ругае, е напълно непоправим човек. В такива случаи Нилс винаги мърмореше:

— Така се познава дяволът! Неговата молитва е ругатнята. Затова той се е вселил в тебе — черния човек от тресавището. И иска да ме побърка.

Младостта, твърдя аз, това е наполовина нетърпение. А където цари нетърпение, там страдат възрастните. Усещах как нетърпението ме разяжда. Насъбираше се из всички кътчета на тялото ми и се изливаше в юмруците ми. Твърдоглав безумецо, крещеше моето търпение, няма ли най-после да ти се върне умът в главата? Проклети стари тъпако, насила ли трябва да те вразумя? И аз виках:

— Забранявам ти да ме наричаш дявол, чуваш ли? Само посмей да го кажеш още веднъж!

Ако поискаше, Нилс Харланд можеше с една ръка да ме изхвърли през вратата. Но аз чувствах, че никой не бе по-далеч от мисълта да посегне върху мене, отколкото той. Затова продължавах:

— Само посмей да го кажеш още веднъж!

Той уплашено клатеше глава и понеже го виждах толкова покорен, още повече настоявах:

— Значи, нищо не си чул, така ли е? Казвам ти, че не е имало нищо, разбра ли? А сега ми отговори — чул ли си нещо, някакъв звук, някакъв вик, нещо като „помощ“?

Той поклати глава.

— Добре тогава — казах доволен и опрях юмруци в хълбоците си. — И да го забравим веднъж завинаги!

Не позволявах на Нилс да се явява пред хората от торфището в това разбито състояние. Така той се мотаеше из къщи и преглеждаше търговските книги. Това ще рече, че докато аз ръководех добиването на торфа, той през целия ден не вършеше почти нищо, защото, надвесен над книгите, гледаше пред себе си с отсъстващ поглед.

Естествено, полицейският надзирател и затворниците се заинтересуваха от отсъствието на Харланд. Обясних им, че е болен.

— Някаква особена блатна треска, знаете.

Откъде можех да предположа, че тъкмо това бездействие оказваше разрушително влияние върху него!

Всеки ден му носех производствените данни, които се получаваха от измерването, експлоатацията, пробите за влажност, постъпилите поръчки, извозването, консумацията на гориво, и ведомостите за заплатите на затворниците. Нилс преглеждаше тези данни само с един бегъл поглед. Щом можеше, избягваше да ме гледа. Страхливо се пазеше от всякакъв досег с мене. Понякога обаче забравяше за моето присъствие. Тогава започваше да си мърмори нещо, но веднага млъкваше, щом само се покашлювах.

Един ден той пак така изглеждаше потънал в себе си. Протегна ръката си напред и започна бавно да я повдига, като си мърмореше:

— Това е направо ужасно…

— Кое е направо ужасно? — попитах аз недоверчиво.

Нилс се уплаши:

— Нищо, нищо…

— Слушай — казах грубо, — трябва да свикнеш да ми отговаряш винаги изчерпателно. Не мога да понасям тези недомлъвки!

— Нали не казвам, че някой е викал? — отбраняваше се Нилс. Белезите от ударите по лицето му бяха получили досадно тъмно оцветяване. Открояваха се върху светлата му, почти безцветна кожа като мъртвешки петна. Ако го видеха така, навярно всички щяха да си помислят, че аз съм го бил. Кой щеше да повярва, че човек като него ще посегне сам на себе си — мина ми през ума. Направих няколко крачки към него. Отдавна бях установил, че изпитва страх, когато го доближавам.

И сега Нилс бързо се сви зад масата. Покорно протегна отново ръката си напред и започна да я повдига.

— Това — каза той.

— Кое, по дяволите?

Харланд присви врата си.

— Само като си представи човек, че нещо излиза от блатото! От памтивека сме свикнали само с обратното.

С бързо движение пригладих косата си, защото внезапно почувствах, че се изправя. Нилс продължи:

— Отначало се подават две ръце. Те разтварят сплъстените треви и излизат пипнешком навън, като опипват всичко наоколо си. След тях следва кичур коса, после едно черно чело, съвсем бели очи, извърнати навътре. Щом като се покаже устата, от нея излиза вик. Отначало звучи като „помощ“, но веднага се превръща в животински рев, точно така, защото всичко е ясно и тя си казва: сега вече съм горе, сега мога да стана животно, най-после… — Харланд закима с глава. — Да, това е същото същество, което блатото ражда — в утробата му е с човешки образ, но изскочило навън, веднага се превръща в животно!

Хвърлих се към Нилс, за да го раздрусам. Но той бързо се измъкна покрай ръба на масата.

— Ей, ти — изкрещях аз, — ти си се побъркал! Ти си полудял! Престани веднага!

Нилс клатеше глава.

— Това е направо ужасно — повтори той. — Животното излиза навън и има два крака. Чуваш го как шляпа и как кълколи водата, когато измъква краката си от тинята. Излиза от тресавището, което всичко друго поглъща. И трябва да е ужасно, това същество, което, вместо да потъне в блатото, изскача от него…

Веднага схванах накъде бие. Този път обаче, след като се бях примирил с прозвището „блатен дявол“ като нещо все пак ласкателно, ме раздразни начинът, по който Нилс искаше да принизи това нарицателно име. Ядоса ме упоритостта, с която напрягаше последните остатъци от своя разум, за да оскверни духовете, заплашващи да замъглят разсъдъка му.

Значи, някакво ужасно същество, мислех си аз, е дошло при тебе от тресавището. При това аз само исках да имам своето спокойствие. Но ще ти го върна тъпкано, приятелче. Кой, по дяволите, те кара да си внушаваш подобни щуротии?

Струва ми се, вече споменах за способността си бързо да преценявам какви възможности крият и най-странните събития. С бързината на светкавица ми мина и сега през ума как мога да накажа Харланд по оригинален начин за неговите кощунства. С един скок се намерих на масата и клекнах, наподобявайки жаба. Изпънах врат и се озъбих. През облещените си зъби изръмжах срещу него:

— Молим, тишина!

Лицето ми се намираше точно срещу неговото, така че Харланд би могъл да ми развали цялата игра с някоя звучна плесница, но Нилс не пожела да разкъса крехката тъкан на мига. Противно на това, той отскочи обратно на дивана и промърмори:

— Света Дево Марийо!

После легна с лице към стената. И сякаш обхванат от треска, треперейки, се зави с кожуха презглава.

След тази случка изминаха още два дни, през които не разговаряхме. На полицейския чиновник и на затворниците съобщих:

— Сега вече той е по-добре. Може би скоро ще дойде.

Обаче черните петна по лицето му започваха да се открояват все по-ярко върху бледата му кожа.

Така настъпи онази вечер. Никой от хората още не беше го виждал.

Навън вече се бе стъмнило. Под един малък навес зад къщата бумтеше нашият малък генератор, който зареждаше акумулатора. Нилс се бе надвесил отново над своя план за разработване на тресавището. Полицейският надзирател ни бе донесъл пресни съестни продукти. Всичко, което му бях написал на едно листче, той бе купил най-добросъвестно.

Сипах захар в чашата си, а отгоре налях пенлива консервна бира. Бира със захар можех да пия цял живот.

Внезапно Нилс се хвърли към прозореца. Разтвори го с трясък и започна да се ослушва.

— Няма ли да престанеш вече? — попитах аз.

— Някой вика! — каза Нилс разтреперан. — Някой извика откъм тресавището!

— Отново не си с ума си — казах примирително, тъй като пенестата бира вече ми бе подействала.

— Ето, не чуваш ли?

Не чувах нищо. Единствено под навеса монотонно бумтеше нафтовият мотор: „Тю-ке-тю-ке-тю-ке“. Докато този уютен шум, с който можеше да се свикне така лесно, както с тракането на воденично колело, с ромоленето на поточе или плясъка на морския прибой, навлезе отново в съзнанието ми, Нилс скочи пъргаво през прозореца. Преди още да вдигна погледа си, аз вече го чувах да се отдалечава с бързи стъпки. Объркан, останах така още един миг и се вслушвах в тъпо отекващите по меката почва крачки. Значи, така звучи, когато някой върви през тресавището, стрелна се натрапчиво през ума ми. След това изведнъж ми стана много топло. Та той вървеше към блатото! Не съм в състояние да определя колко дълго трае чувството за ужас, но аз не се забавих повече от времето, нужно за това чувство, честна дума.

Тогава се спуснах подир Нилс. Въпреки всичко не можах да доловя никакъв звук повече от него. Допрях ухото си до земята. Но гробовно студената тинеста почва не предаде повече никакви стъпки.

Луната вече бе изгряла. Беше загубила своята червеникава окраска и сега висеше сребриста над тресавището. Бе призрачно светло, толкова светло, че ми се струваше да виждам навсякъде край мене торфения майстор. Затичах се към района, в който растеше острица. Започнах да се спирам все по-често и по за дълго, за да се ослушвам. Тогава започна да ми се струва, че оттук или оттам, а накрая, че отвсякъде дочувам пляскане на вода. Извиках името му, но Нилс не отговори. Трябваше все по-внимателно да гледам къде стъпвам. Започна да ме обзема мъчителен страх от хладната тиня под краката ми. Така напредвах все по-бавно и все по-трудно. Но накъде? Не извика ли някой оттам? Къде? Къде?

Съдията от Бентхайм бе последвал своя добър инстинкт, когато ме изпрати на работа в торфището. Ето че сега му бях създал работа в тази толкова бедна откъм интересни произшествия област. Сега аз навлизам всеки ден заедно с арестантите в тресавището и се превърнах в един от тях.

Цели три дни премълчах за изчезването на Харланд. След това вече нямах никакви надежди, че той ще се върне от папурището. Загатнах за някои неща на нашия полицейски надзирател и един ден по-късно тук пристигнаха полицаи с кучета. С мен се държаха много любезно, защото това, което ги интересуваше, беше да намерят безследно изчезналия торфен майстор. Обаче достигнали до района, в който растеше острица, кучетата направиха засечка.

Да, и след това, както се разбира от само себе си и както обикновено се прави, ме подложиха на разпит. Питаха ме кога бил тръгнал за тресавището, как така и защо съм чакал цели три дни, преди да съобщя за случилото се. А след това ме запитаха дали не бил изчезнал много преди това. Торфокопачите казаха, че вече четиринадесет дни не са виждали торфения майстор. След всичко това, за да бъда разпитан по-основно, трябваше да ме отведат в града.

И ето че аз пак застанах пред моя съдия. Разказах му всичко — от игла до конец. Премълчах единствено за моята склонност към самота и за обстоятелствата, които я бяха предизвикали. Не исках да оставя впечатление, че очаквам смекчаващи вината обстоятелства. Напротив, представих всичко така, че съдът се видя принуден да признае извършването на самоубийство. Освен моите показания нямаше други опорни точки в делото. Подбудите останаха неизяснени. Но в моята вменяемост никой не се съмняваше. Затова бях наказан с цялата строгост на закона. Освен това в торфището не искаха да се лишат от обучена работна ръка.

Оттогава не се е променило нищо в моя живот освен това, че вече нощувам в една солидна къща в града. Хижата на Нилс, заедно с целия инвентар, бе заключена и запечатана. Никой не подозираше нищо за плана, който се намираше в чекмеджето му. Сега торфеното предприятие ще бъде продадено на търг или ще се оглави от държавен посредник, но какво променя това? Аз все така ще излизам на работа в тресавището. След като ме освободят — но дотогава има още много време, — вероятно ще проникна в хижата и ще измъкна плана на Нилс. Ще остана да живея в областта, макар че ще ми липсват пари, за да осъществя някога този проект. Може би някой ден държавата ще се заинтересува от него. Но не е сигурно. Също така не е сигурно какво ще стане с моята душа.

Понякога, когато от района, в който расте острица, долети крясък на попадийка — особено това проточено „кйууууве“, — сърцето ми трепва. Не беше ли това вик за помощ?

Някой ден няма ли да чуя как духът на Нилс Харланд ме зове от тресавището? И ще имам ли достатъчно сили да не му отдам значение?

Това ми предстои да узная.