Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Das Liebespaar, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Последна корекция
NomaD (2011)

Издание:

Сън с флейта. Антология

Немски разказвачи от XX век

 

Идея, съставителство и превод: Венцеслав Константинов

 

ISBN-10: 954-304-270-5

ISBN-13: 978-954-304-270-8

 

Източник: Антология. Сън с флейта. Немски разказвачи от XX век (http://darl.eu/dichter/dichter.htm#x)

Източник: Антология. Сън с флейта. 130 немски разказа от XX век (http://liternet.bg/ebook/syn_s_fleita/index.html)

История

  1. — Добавяне

Безчовечни обстоятелства пречеха на двойката да създаде собствено домашно огнище. След няколко седмици на отчаяни и напразни опити да намерят разрешение, те се примириха с участта да прекарат живота си по стълбищни площадки, чужди коридори, входове, чакални и градински пейки. Лека-полека в това битие на безразборни срещи те внесоха ред и системност. Както други хора си създават известни правила в своите жилища (хранят се в установени часове, четат сутрешните вестници на един и същи стол, приемат гости в уречени дни), така и те свикнаха да придават на съвместните си деяния облика на порядък и делничност.

По принцип парични въпроси обсъждаха само във вестибюлите на лекари с голяма практика. Пред сестрата, която се грижеше за приемните часове, твърдяха, че очакват някаква болна леля; преди последният пациент да изчезне в бялата амбулатория, двамата с израз на съжаление напускаха чакалнята. След подобно уреждане на нещата той обикновено не я целуваше на стълбите; изобщо хората не се хвърлят в прегръдките си, когато зад ъгъла тъкмо свива агентът, изтръгнал съгласието им да купят на изплащане неговата прахосмукачка.

Всяка сутрин те прибираха пощата от абонаментните си кутии и понеже не живееха в един квартал, срещаха се на средата на пътя; зад някоя входна врата откъм слънчевата страна на улицата, в проникващата вътре светлина четяха писмата си и вестника, за който се бяха абонирали, като нерядко се гневяха на чистачките заради зацапаните стъкла на прозорците.

Доколкото бе възможно, вършеха делата си заедно, но във всеки случай се срещаха за обяд в някой ресторант, където на гостите предлагаха проста и питателна храна.

Естеството на работата им случайно позволяваше и на двамата да разполагат свободно с късните следобеди. Посещаваха кафенета, естествено, само в редки и наложителни случаи; да речем, когато дневната температура бе паднала под нулата повече от средното равнище или пък не успяваха бързо да намерят къща, в чийто вход прозорците да предлагат по това време на деня достатъчно светлина, та в нишите им да напишат някое неотложно писмо. Публичността на кафенетата ги отблъскваше. (Познавам само малцина, които предпочитат шума и пушека на подобни заведения пред тихия уют на дома си.) Обикновено пребиваваха в парковете, за да четат, докато позволява дневната светлина. Бързо бяха схванали по-голямото удобство на градинските пейки в сравнение с шезлонгите; независимо от изгодата, че при тях не се плащаше за седенето (никой не бива да смята двамата за скъперници, които не си позволяват нищо; просто съберете всекидневната такса за години наред и я умножете по две), и тъй, независимо от всичко, пейките предлагаха, от една страна, по-голяма свобода за движение на тялото, от друга, позволяваха на влюбените да се притискат по-задушевно. Но колкото и да ги радваше съществуването на добрите, здрави дървени пейки (скоро откриха предимствата на отделни пейки пред други с оглед на светлината и сянката, защитеността от вятъра, честотата на посетителите), те все пак изпитваха тайно и сладостно влечение към каменните балюстради, каквито все още могат да се открият из някои паркове в нашия град. На тях обичаха да сядат в слънчеви дни или когато лек ветрец се провираше между ниските колонки, носещи мраморните плочи, и разхлаждаше нозете им, които се люлееха наедно. Там, върху светлите мраморни плочи, понякога той й четеше на глас, а тя гледаше как ръцете му прелистват страниците. На балюстрадите ги обземаше мощният копнеж по пустини и морета, по кораби и камили.

Щом заздрачеше, двамата ставаха, за да се приберат вкъщи, както казваха. Никога нямаха наум установена къща, а и рядко се случваше повторно да посетят една и съща сграда, ала с време предпочитанието им ги водеше в определена посока. Никога не влизаха в къща, която оставяше вратите си отворени и равнодушно показваше входовете си на всички непознати. Вмъкваха се винаги през врати, които трудно и бавно се поддаваха на ръцете им, а зад железните си решетки криеха пусти и тъмни коридори. Избягваха къщи с множество фирмени табелки; нотариуси, адвокати, търговски кантори, лекари — те привличаха хора в сградата дори по това време на деня. А двамата обичаха да слушат само собствените си стъпки как отекват по стълби и коридори. Обикновено веднага зад вратата се целуваха. Хълбок до хълбок, понеже бяха еднакво високи, те се качваха по етажите. Откриваха стълбища с дълбоки прозоречни ниши, където не достигаше никакъв поглед от шпионките на вратите. Там се любеха, плътно и жарко притиснати един в друг. Или се качваха до вратата на тавана и присядаха на последното стъпало. Там понякога слушаха как вятърът шумоли в керемидите. Или пък се облягаха на перилата, където стълбището прави полукръг и всеки поглед откъм горния или долния етаж се възпира от дебелата колона, около която стълбите завиват. По-късно, когато светнеха лампите и къщата се оживяваше от хора, завръщащи се по домовете си, те оставаха кротко облегнати един до друг и тихо разговаряха. На въпросите, които понякога им задаваха, отговаряха любезно, че чакат свои познати, които живеят зад ей оная врата, ала още не са се прибрали.

В светлината на уличните лампи и светофарите се отправяха към трамвая, щом удареше девет; защото в този час заключваха пътните врати. Никога не се изпращаха до къщите, в които живееха като квартиранти; не можеха да понасят раздялата пред входа.

С време двамата си изнамериха малки развлечения; подобно на хората, които през прозорците наблюдават минувачите и упражняват върху тях мислите си, те строяха догадки за външността и домашното обзавеждане на хора, по чиито входни табелки пишеше Кранцмахер, Фукс или Рьотелщайн.

Поради служебна работа случайно им се наложи да посетят една къща в предградията три поредни дни. Забелязаха, че кухненският прозорец на ъгловото жилище от втория етаж през целия ден стои отворен, а отвътре се разнася музика от радиото и оглася стълбището. Затова си създадоха навика да прекарват там следобедите. Ала седенето пред таванската врата скоро им опротивя, понеже всеки ден в пет и половина някаква възрастна жена се качваше на тавана да простира бебешки дрешки. За да се отърват от възкиселата миризма на пелените, отказаха се от музиката.

Едва дълги дни по-късно си признаха, че въпреки всичко не могат да забравят бебешките дрешки. В последните лъчи на октомврийското слънце двамата седнаха на една мраморна балюстрада и заобсъждаха възможността да имат дете. Този ден пропуснаха „да се приберат вкъщи“; пазачът на парка ги завари безмълвни, когато правеше последната си обиколка. След това дълго време те вече не търсеха в къщите необезпокоявани кътчета; случваше се да се облегнат до вратата на портиера, а наемателите непрекъснато влизаха, излизаха, минаваха покрай тях, но потънали в разговор, те не ги забелязваха. Естествено, съзираха затрудненията, които щеше да им създаде едно дете. Докато бе кърмаче, ще се налага да спи при майката, ала по-късно ще може всяка втора нощ да бъде с бащата. Сигурно щяха да възникнат усложнения и с детската количка. Трябваше да изминават пеша по-големи разстояния от преди, защото не можеше току-тъй да качат количката в трамвая; или пък трябваше да носят детето подред, което, макар да бе по-уморително, иначе криеше някои преимущества, тъкмо-що се отнасяше до пребиваването им в къщите; защото, от една страна, твърде трудно биха пренасяли количката цели няколко етажа, но, от друга страна, пък постоянното обитаване на често тъмните входове щеше да е неприятно и сигурно нездравословно за детето. Изобщо може би най-голямата опасност идваше от крехкостта на малкото същество. Макар че се надяваха да предадат на детето собственото си здраво телосложение (двамата не се бояха от дъжд и вятър), все пак оправдана бе тревогата им, че течението, на което човек постоянно е изложен по стълбищата и входовете, няма да му се отрази благотворно, че понякога ще се налага да влизат в заведения, за да го подсушат, и рязката промяна в температурата може да му навреди. Ала двамата имаха здрави възгледи за живота и забравяха всички несгоди, щом си представеха как при вида на слънцето над някоя светлинна шахта детето им за първи път ще се засмее.

Седмица по-късно откриха някаква къща в ремонт. До най-горе можеше да се стигне само по скелето, ала на самия етаж още не бяха започнали работа. Проследиха зидарите, когато напуснаха къщата и после се покатериха по скелето. Безшумно изчакаха, докато угасне светлината в по-долните етажи и скръцне ключът на пътната врата. Подпрозоречната дъска бе широка и ниска и двамата бяха видели долу в двора една изсъхнала акация. Преди да се върнат зидарите, те се събудиха върху забравената изтривалка пред едно от празните жилища.

Не много време след това той за първи път я накара да го чака половин час. Тя седеше във вестибюла на доктор Х., който, колкото пъти отвореше вратата на кабинета си, хвърляше към нея поглед като риболовна кукичка. Тя не му обръщаше внимание, както не забелязваше и времето, което течеше. Най-сетне той дойде, изгарящ от висока температура. По съвета на доктор Х. тя го заведе в болница, където след няколко дни той умря от възпаление на белите дробове — естествен резултат от начина му на живот.

Тя чака детето още два месеца, ала нощта зад разклатеното скеле бе останала без последствия. Тогава тя се отказа да живее сама по стълбищни площадки, чужди коридори, входове, чакални и градински пейки. Студените следобеди се нижеха страшно бавно. Още през януари тя прие предложението на доктор Х.

 

1952

Край