Мартин Валзер
Самолет над дома

Малкото й име вече съм забравил. Семейството се наричаше, струва си се, Бергман. Бях поканен за празненството по случай рождения ден на дъщерята. Когато влязохме в градината, всичко беше вече подготвено. Рожденицата тичаше насам-натам, настаняваше всеки поотделно на стола му, сякаш с това приключваха грижите за госта; накрая, вече поизтощена, тя най-сетне сама седна начело на празничната трапеза. Освен това майка й седеше до нея.

Макар че всичко се извършваше под сенките на високи стари дървета, беше горещо. Там, където слънцето намираше пролука през листака и клонаците в градината, то прогаряше огнени петна. Наистина, широко разпрострялата се удобна вила засланяше градината откъм улицата, но насекомите вдигаха по-голям шум, отколкото трамваят. И все пак те не бяха тъй неприятни както самолетите, от които нашият град страда вече няколко години — сред техния вой съдините в шкафовете ден и нощ звънтят, домовете ни пъшкат под бясно прелитащите им сенки. В тази зелена градинска бърлога не долавяхме нито звук от тях; наслаждавахме се на песента, която идеше от танцуващите нагоре-надолу облаци насекоми.

Домакинята все още седеше до дъщеря си. След като изпи кафето си, което искаше да вкуси заедно с гостите, тя стана и се сбогува. До този миг от време на време над чашите се прошепваше по някоя дума, но сега замря и най-тихото шушукане. Всички гледаха подире й как крачи към къщата, видяха как се изкачи по двете стъпала към терасата, там се обърна и махна с ръка още веднъж на всички, а особено на дъщеря си, седемнайсетгодишната, сякаш се разделяха завинаги. Да, тя изглеждаше печална, всички съзряха как изведнъж отпусна длан във въздуха като увехнало листо, после рязко се извърна и потъна в дома, изчезна в дълбините на стаите. Спогледахме се. Очите на момичетата се разшириха, дишането им се учести, те все още безпомощно свиваха рамене, но сетне около масата избухна врява, вдигнаха я момичетата, начело с рожденицата. Те се заливаха от смях, разтърсвани от някаква веселост, която не разбирах и която напомняше по-скоро пристъп.

Където и да погледнех, изникваха широко зинали уста, проблясващи зъби, разкривени от кикот лица, размахани във въздуха, предимно голи ръце, чиито китки отпуснато се мятаха. Момичетата бяха повече на брой. Ние, няколкото млади мъже, седяхме поединично, над нас летяха техните движения и дрехи. Сред цялото това женско буйство изглеждахме вдървени и сковани. Понякога се опитвахме да разменим погледи през бушуващите над нас ръце, тела и коси, или дори думи, ала не успявахме; момичетата се бяха превърнали в буен поток, ние се носехме сред него като залутани дървени късове, вече без никаква цел, плувахме безмълвно към нашето крушение и гибел. Какво си подвикваха те над главите ни, не можехме да разберем. Отначало направихме опит да се вслушаме в гласовете им, дори да се присъединим, ала напразно. Прибавяше се и това, че не се познавахме. Всеки от нас бе доведен от някоя измежду тези приятелки, набързо бе извършил церемонията по представянето, сетне се бе озовал на някой стол, тъй отдалечен от най-близко седящия мъж, че бе невъзможно да завържем разговор и малко да се опознаем. Докато на трапезата все още властваше домакинята, можеше да се помисли, че ние сме добре дошли гости, донякъде имащи значение за протичането на празненството. По-късно това светкавично се промени — наистина не би могло да се каже по друг начин. Ако приятелките внезапно се нахвърлеха върху нас, вържеха ни, замъкнеха ни до стените на къщата и ни убиеха с ками или сатъри, не бих се учудил много. Утешаваше ме само обстоятелството, че всички приказваха и викаха, без да се вслушват една в друга. По такъв начин те не можеха да се споразумеят за нищо, а камо ли да постигнат единомислие по спорни въпроси? Но може би нашето убийство за тях вече не беше спорен въпрос? Може би само за това ни бяха поканили? Опитах се да поразпитам Пиа, моята братовчедка, която ме бе довела тук, но тя ме отблъсна, без дори да ме удостои с поглед. А може би те имаха обичай за всеки рожден ден да принасят в жертва шепа млади мъже? Установих, че и по лицата на моите събратя междувременно бе изчезнала и последната следа от веселост.

Покрай корените на косите им избиха ситни капчици пот и заблестяха; сякаш някой ги бе нагиздил за ужасяващо тържество. Трябваше ли да извикаме домакинята? О, тази нежна рожденица! А пък аз си бях помислил, че още от самото начало тя се е изтощила от цялата празничност! Сега там, начело на трапезата, гъвкавото й тяло се виеше във въздуха като камшик в ръката на звероукротител, а от устата й, която преди почти не се забелязваше, се изтръгваха пронизителни крясъци и те като ракети прелитаха над дългата редица от приятелки и пръснати тук-там мъже: момичетата се смееха все по-шумно, а ние потръпвахме. Дирейки помощ, обърнах глава към къщата и… се вцепених: вратите и прозорците сега бяха затворени, железните щори бяха спуснати, вилата изглеждаше така, сякаш собственикът й е починал или е заминал на околосветско пътешествие. Само на таванския етаж от един прозорец на мансардата махаше с ръка някакъв човек. Той изглеждаше стар, едва ли не стогодишен. Махнах му в отговор. Забеляза ме и след по-малко от четвърт час той се зададе зад ъгъла на къщата, запъти се право към мен и какво мислите направи: измъкна ме, а сетне измъкна и събратята ми по беда от тази женска джунгла! Напълно спокойно и с разбиране той един подир друг ни извлече на сушата и ни настани върху стъпалата, водещи към терасата. С благодарност вдигнахме към него очи и ако в този миг той посочеше с пръст пред себе си и заповядаше: „Тука, куш, куш!“, щяхме да се сгушим в нозете му като избавени от смърт кучета. Но той ни изненада със съвсем друго, като каза, че трябвало да проявим малко състрадание към момичетата! Както въдичарят наблюдава рибата, която все по-отчаяно се мята на смъртоносната кукичка, но вече не може да му избяга, така и ние сме седели на масата, съзерцавали сме страха на момичетата и сме ги накарали да почувстват, че тази приятно зелена градинска бърлога още същия следобед ще стане тяхно лобно място. Трябвало да проявим малко състрадание, най-вече към Бирга (да, така се казваше тя, сега вече си спомням името на рожденицата). Той бил дядо на Бирга и наблюдавал със загриженост развитието й. За жалост родителите й не намирали нужното време, за да предпазят Бирга от опасностите, които днес застрашавали едно момиче. Единствено той разполагал с време, но вече нямал сили. Като изрече тези думи, той едва не се разплака.

И ето че това нежно създание навлизало в години, а какво били годините за едно тъй чувствително момиче като Бирга? Хищна паст били те, нищо друго, а всеки месец представлявал зъб, кой от кой по-остър! И той ни замоли да вземем Бирга под своя закрила!

— Зная — възкликна старецът, — че вие сте вълците, дето сноват край вратите на градината, за да се нахвърлят върху нея, щом само си подаде носа на улицата! Зная колко е глупаво да моля за вашата закрила! И все пак го върша. Тя може да бъде спасена само ако се опита и най-глупавото, най-безсмисленото. Ужасно е да гледаш от мансардата как тя ви пада в ръчичките, на вас, младите мерзавци!

Ние го слушахме и дишахме все по-учестено.

Той закрещя:

— Ето, погледнете родителите! Затвориха вратите и прозорците, спуснаха железните щори, за да не виждат, да не чуват нищо! Те предадоха Бирга на вас, не вярват вече в спасението. Изтичах долу, защото някой ми махна, изскочих от къщата през пералнята, защото вярвам в невъзможното: оставете Бирга на мира!

Забелязах, че моите събратя се надигнаха бавно от стъпалата и устните им се отлепиха от зъбите. Слънцето, което тук-там проникваше през листака в градината, ни шареше черни-бели, черни-бели, черни-бели. Ние се взирахме нататък към момичетата, които внезапно бяха престанали да кряскат, с пребледнели лица се трупаха около масата и впиваха очи в нас.

— Така, значи — промълви някой.

Дядото разпери ръце, застана отпреде ни и се развика, че понякога сънувал как риби разкъсват Бирга.

— Колко неприятно! — рече някой от нас и отмести дядото настрана.

Тогава Бирга се отдели от масата, втурна се насам и закрещя на дядо си, който я гледаше разтреперан като подритнато животно:

— Защо не си остана горе! Ние щяхме да се справим! Ти ни предаде на тях! Ние щяхме да се справим! Ти ни предаде на тях!

Ала ние все тъй стояхме, дишахме дълбоко и шумно, като гледахме към момичетата, никой не поместваше крак, а и момичетата вече не се движеха. Сега всички усещаха колко е горещ този следобед. Короните на дърветата виснеха по-ниско, а листата бяха отпуснати и нажежени, те овлажняваха жегата, ала не я спираха. Беше толкова тихо, че се чуваше как клоните поскърцват. И вероятно щяхме да останем тъй завинаги, или пък по-късно щяхме бавно да се разотидем — един бог знае какво щяхме да направим — във всеки случай и до днес нещата щяха да останат нерешени, ако внезапно над дома, съвсем ниско над комините и дърветата не се бе раздал тътен, оглушителен рев — над главите ни мощно прогърмя някакъв стоманен колос, самолет, и той ни откъсна от стълбите, бясно прелитащата му сянка ни увлече със себе си, тъй че ние пометохме дядото и се втурнахме към масата: дори сега от зиналите уста на момичетата не се изтръгна нито звук, само очите им се разшириха още повече — и преди да отшуми ревът на моторите, преди дори да изчезне сянката на самолета, ние овладяхме градината, дома и момичетата. Тъй бързо овладяхме всичко, че даже не си отмъстихме. Въпреки това от прозореца на мансардата дядото плачеше и риданията му се издигаха над нас, проникваха далече в бъдещето.