Валтер Томан
Световният театър на Бусе

От дълго време вече не бях доволен от живота си. Рано трябваше да си избера професия, тъй като майка ми бе починала при моето раждане, а баща ми загина при злополука малко преди да завърша училище и да отида да уча занаят. Така и не започнах да уча занаят, а веднага се хванах на редовна работа. От нея можех да поминувам, но занаят никога нямаше да науча.

И тъй, станах опаковчик на шоколади — работа, която може да се проумее за минутка и да се овладее за една седмица до такава степен, че да не можеш да научиш нищо повече в нея. Всъщност това изобщо не е работа. Моето задължение е само да наглеждам машината, която извършва всичко, да внимавам манипулациите да са според предписанието, както и да я захранвам с хартия. Последното е съвсем лесно, а що се отнася до останалото — нейното правилно функциониране, когато забележа, че нещо не е в ред, трябва само да натисна копчето на един звънец. Тогава идва машинният техник и набързо отстранява повредата.

Работата ми е лека, но затова пък, откак навърших четиринадесет години, получавам все една и съща заплата. Не мога да работя на парче, понеже работата извършва машината, пък и да внимавам по-добре от преди, също е невъзможно, тъй като трябва само да гледам дали нещо не функционира правилно, а това се вижда от опакованите шоколади, които излизат от нея. Отначало се опитах да изуча устройството на машината, за да откривам неизправностите, преди още да е пострадала някоя опаковка. Но от това никой нямаше нужда, тъй като за тази работа си имаше машинен техник, и когато все пак веднъж му позвъних, за да му покажа разхлабения винт на един лост от моята машина, той хвърли поглед към шоколадите — наистина винтът още не бе паднал, а бе само разхлабен — и ме наруга. Каза, че не можел да идва заради всеки разхлабен винт, имало винтове, разхлабени вече от десет години, а все още държали; и най-накрая се оплака пред ръководството на предприятието, което от своя страна ми отправи строго предупреждение. Обясниха ми, че едно второ предупреждение ще бъде равнозначно на уволнение.

И така, никой не иска да върша нещо повече, освен да натискам звънеца, щом на изхода на машината се появи лошо опакован шоколад, и единственото, което можех да подобря, беше бързината на моите реакции. От една секунда успях да ги сведа по-малко от половин секунда, а това ще рече: когато машинният техник дойде, на изхода на машината има само един лошо опакован шоколад, а не два. Всъщност звънецът на техника е свързан с устройството за изключване на машината. По-рано за тази цел си имаше отделен лост и макар че с него се вършеше същата работа, тъй като най-напред спирахме машината, а само секунда по-късно позвънявахме на техника, това положение бе променено. На техника е потребна най-много една минута, за да пристигне на мястото, откъдето го викат, и според нас една секунда закъснение нямаше особено значение. Но, така или иначе, един ден свързаха на всички наши машини звънеца за повикване с лоста за спиране, а ние само си казахме: „Да става, каквото ще!“

Във всеки случай аз съкратих времето на реакциите си до половин секунда. На изхода на машината се появява вече само един лошо опакован шоколад и с това спестявам на предприятието два или три шоколада, тъй като всички повредени шоколади остават за нас. Но дори и с това не ми се удаде да постигна повишение на заплатата си. Тъкмо обратното, от думите на ръководството добих впечатление, че те съвсем не желаят ние да съкращаваме времето на реакциите си. Щом машината покажела някаква неизправност, трябвало да изчакаме спокойно излизането на два или три шоколада. Всъщност всички повредени шоколади, намиращи се в машината, се падат на машинния техник — това прави понякога седем или осем броя — и предприятието навярно не желаеше да си налагаме особени ограничения, за да не завиждаме на техника. Съображения от производствено-психологическо естество се налагаха срещу съкращаването на времето на нашите реакции и макар че сигурно не е забранено да съкращаваме времето на реакциите си и да се задоволяваме с един-единствен шоколад, чувствам, че вече едва ме търпят заради тази моя половин секунда.

Така че, откак станах четиринадесетгодишен, получавам все една и съща заплата, а изгледите за някакво увеличение, преди да съм завършил живота си, са незначителни; в това отношение не мога да направя нищо и навярно никога няма да се оженя.

След като завършеше работният ми ден, винаги се разхождах дълго, разглеждах витрините и рекламите, а веднъж седмично изпивах чаша бира или отивах да гледам някой евтин филм. В случай че се откажех и от бирата, и от киното, можех да поканя през следващата седмица някое момиче със себе си, но това бе всичко. Едно момиче, с което искаш да завържеш сериозна връзка, би трябвало да се покани още един път на чаша бира или поне на чаша бира след киното, а за подобно нещо моята седмична надница бе недостатъчна. Затова, когато след седмица отново имах пари за двама души, вече не можех да придумам момичето да дойде с мене на кино или на чаша бира, дори да предложех да му платя билета, пък аз да почакам отвън и после да го почерпя чаша бира, без, разбира се, аз да пия — ех, най-много една глътка от нейната чаша. Всички те не желаеха и да чуят повече за мен след втората ни среща и причината за моето недоволство бе не толкова работата ми и моята неизменна заплата, колкото положението с момичетата.

Миналата седмица, по време на една от разходките ми — а те, слава богу, не ми струват нищо, — минах покрай някакво бюро, над което висеше надпис „Световният театър на Бусе“. Най-напред помислих, че това е бюро за продажба на билети, но когато прочетох обявлението, залепено върху стъклото на витрината, въображението ми разкри цял един свят от възможности. В обявлението пишеше, че всеки, който пожелае, може да бъде приет — не били необходими никакви специални познания освен тези, които кандидатът вече притежавал; всеки щял да получи роля съобразно с таланта си, като за всяка степен на талант имало място. А бюрото било отворено по всяко време на денонощието. Кандидатът трябвало само да влезе.

Никога не ми беше минавало през ум, че мога да сменя професията си. Познанията ми бяха прекалено специализирани и — преди всичко — прекалено незначителни, а никога не съм могъл да установя дали имам талант; бюрото бе отворено по всяко време, следователно и в този момент. Какво друго ми оставаше, освен да вляза и да попитам.

Намерих се в помещение, в което нямаше нищо друго освен ниска стара маса и един стол. Зад масата седеше тъмнокос слаб човек, който тъкмо събираше колонки от цифри в една огромна книга, разтворена пред него. В първия момент той не вдигна глава и аз вече почти съжалявах, че съм влязъл, въпреки че не исках нищо повече от едно съвсем необвързващо сведение. Всъщност бюрото на „Световният театър на Бусе“ бе обзаведено малко мизерно; отвън това не можеше да се види, защото както вратата, така и задната част на витрината бяха от матови стъкла. Накрая аз се покашлях, а след като се покашлях и повторно, човекът вдигна глава и ме запита какво обичам.

Казах, че желая да се осведомя относно приемането в „Световният театър на Бусе“.

— Името ви? — запита той вместо отговор или каквото и да е обяснение.

— Хайнрих Винтер — отвърнах аз.

— Къде живеете?

— „Трюбгасе“ 13, стая номер 91.

— Какъв сте по професия?

— Опаковчик на шоколади.

— Къде?

— В концерна „Каукаубоне“.

Човекът записа всичко дума по дума в книгата, която бе разгърнал сега на друго място.

— Извинете — казах аз, докато той още пишеше, — но исках само да попитам. Още не знам дали ще бъда приет при вас.

— Това е без значение — отвърна мъжът. — При всички случаи трябва да запиша тези данни. Какви особени таланти имате?

— Не знам. Ако знаех, сигурно нямаше да съм тук.

— Какво? — избухна човекът. — Нима си мислите, че при нас постъпват само хора без талант?

— Не съм казал подобно нещо, но лично аз…

— От какво сте недоволен в живота си?

— От това, че не получавам увеличение на заплатата си. Тя е тъй ниска, че дори няма да мога да се оженя.

— Приет сте — заяви мъжът, стана, потупа ме по рамото и ми стисна ръката.

— Наистина ли съм приет? — промълвих аз. — И какво място имате за мен? Къде да ида? Каква ще бъде заплатата ми? Откъде ще я получавам?

— По-спокойно, драги мой! — каза човекът, като се усмихна с крайчеца на устните си. — При нас всичко си върви по реда и винаги едно след друго. Но най-напред си платете приемната такса.

— Приемна такса? Колко?

— Пет шилинга, драги мой! Но ако не можете да платите толкова, стига и един шилинг.

През тази седмица все още не бях пил бира и не бях ходил на кино, така че имах точно един шилинг. Извадих го и заплатих. Мъжът хвърли монетата в чекмеджето, което при отварянето зазвънтя от хилядите монети в него, записа сумата в книгата и ме накара да се разпиша. След това каза:

— Сега за сега ще живеете на „Трюбгасе“ 13, стая номер 91, и ще работите в концерна „Каукаубоне“ като опаковчик на шоколади. Утре започвате работа при същата машина — досущ както вчера и днес, — а в края на седмицата ще получите заплатата си от касата на предприятието и ще носите името Хайнрих Винтер. И тъй, на добър час!

Мъжът ми стисна ръката, като при това лекичко ме заизтласква към вратата. Благодарих му и се запътих към къщи. След като извървях няколко крачки, цялата тази работа ми се видя малко съмнителна, върнах се, влязох отново при мъжа и го заварих, както и първия път, да събира колонки от цифри в своята книга. Сега обаче той веднага вдигна глава и викна:

— Добре, че се върнахте! Забравих да ви кажа номера, под който сте заведен при нас. Никак не е труден за запомняне. Точно хиляда и едно. Това число се дели на тринадесет. Опитайте вкъщи, ако все още умеете да делите.

— Извинявайте — казах аз, — но също така забравихте да ми кажете каква роля ще играя и изобщо какво трябва да правя занапред.

— Но нали вече ви го казах? Ще играете ролята на Хайнрих Винтер. Сега се прибирате вкъщи, а утре отивате на работа. Сега за сега всичко ще си остане, както е било.

— А пък аз си помислих, че ще играя в театър…

— Но вие играете, драги мой, вие играете. Нали заплатихте един шилинг и се разписахте?

— Но така за мен не се променя нищо. Не съм ви дал моя шилинг за това…

— Напротив, дали сте го именно за това. Не забравяйте — вие играете не в „Театърът на Бусе“ или в какъвто и да е друг театър, а в „Световният театър на Бусе“. Ударението поставяме на „световен“!

— Как само ме изиграха! — промълвих аз и си тръгнах.

Измина вече цяла седмица, откак съм приет в „Световният театър на Бусе“, и макар че през първите дни кипях от яд, сега от време на време ми минава мисълта, че все пак не са ме изиграли. В джоба си пак имам един шилинг; ако не пия бира и не отида на кино, ще имам два шилинга и следващата събота ще съм в състояние да поканя на кино или на чаша бира някое ново момиче, а мога да опитам пак и при някое от старите момичета с двойното си предложение — то да гледа филма, пък аз да почакам отвън, а после да го почерпя чаша бира, от която евентуално да отпия една глътка, и си спомням думите на човека от „Световният театър на Бусе“, че сега за сега всичко ще си остане, както е било. И поставям ударението на „сега за сега“.