Йоханес Бобровски
Епитафия за Пинау

Пред дома на Кант няма дървета. Нима улицата е тъй тясна? Защо човек не може да мине покрай двуетажната съборетина, без да обере стената с ръкав или рамо? И да не отнесе, за кой ли път, следи от светлата мазилка? Някой ден — това може да се каже още отсега — скритите за погледа тухли ще се появят на бял свят: ярки червени петна, на които ще липсва зеленият цвят, понеже пред дома на Кант няма дървета. Зад къщата, покрай едната стряха, има градинка. Но това е малко. Там обаче, долепен досами къщата, е навесът за кокошките. Тъй че имаме поне тези странно мърморещи птичи гласове — те спорят помежду си или не, човек никога не знае, а само се заслушва и ако в този миг бакърджията заблъска в работилницата си долу на Шлосберг и камбаната на дворцовата кула хрипливо отмери верния или погрешен час, ще липсва само припряното потропване на бастуни с остри тенекиени накрайници и големи сребърни топки, черни или тъмнокафяви бастуни, за да бъде пълна картината — цяла симфония от звуци, достатъчна, за да си представим английския град Лондон, разположен на река Темза, или пък стихиен пожар в Стокхолм, който с учтив поклон стихва пред дома на Сведенборг^[1].

Но ето че нетърпеливите бастуни приближават и тропотът им набира сила. Истинска беда са тези бастуни! Особено за онзи, който е искал да чуе симфонията. Хапвайте си, кокошчиците ми, казва старицата и се връща в кухнята. Там стои Кант в кафявото си фракче и от една жълта кутийка ръси пиперец над хубавата гозба.

А в това време бастуните са пристигнали пред пътната врата. Всеки от тях изчатква кратко и сухо върху каменната плоча пред прага, сякаш поставя точка след стремителния марш — от Юнкергартен, от Щайндам, от Лицентграбен. Преди всичко точност, господа!

И тъй, бастуни под мишници — и право в къщата! Снажният Шефнер избоботва, обръщайки се към стените: Благословен да бъде домът!, а Лампе, слугата, казва: Моля най-покорно, господин военен съветник, и снема наметалото му. А професор Шулц се промъква по-близо, мята палтото си връз плещите на слугата и му нахлузва шапката си, а Лампе уплашено измърморва: Да, да, господин кралски проповедник, да, да! Трябваше най-напред от него да започна, минава през ума на Лампе, докато елегантният Мотерби вече нетърпеливо тика бастунчето си в кръста му, не много силно, естествено: Та ние сме поканени, приятелче!, и хвърля палтото си право на перилата, където впрочем вече е разположил одеянието си господин придворният книжар Кантер. Така всички кръжат из преддверието, Боровски и Васиянски също, първият длъгнест и сух, вторият нисичък и валчест, Шефнер най-широк в талията, Шулц надолу все по-солиден, кукли, ромбове, кегли, сред тях грациозно снове контето Мотерби. А сега — нагоре по стълбата. Там вече стои Кантер пред разтворената врата, хвърлил е бърз поглед към трапезата — всичко наред, — тъй че успокоено поглежда надолу към стълбищната площадка, забелязва във вратата на кухнята развените поли на Хамановия фрак, но ето че и те изчезват, вратата е затворена, а Лампе се провира между господата по стълбите и, стигнал вече горе, казва сдържано и стегнато: Господин професорът е в кухнята, но веднага идва. А долу вратата пак се отваря и старата готвачка подвиква: Да, да, веднага идва, а ти, господин Лампе, слизай долу!

Тъй че Лампе се оттегля. Господата вадят красивите хронометри, всички едновременно, от дворцовата кула тъкмо бие дванадесет и понеже за миг става тихо, чуват се не само камбанните удари, но между тях тракането и хриптенето на ударните механизми.

Долу в кухнята, където е малко задимено, стоят Кант и Хаман. Та казвате, Пинау?

Познавам ги и аз, добри хора, обажда се готвачката.

Говорим за сина, казва Кант.

Хубавеляк, чернокос, отбелязва старицата.

Книговодителят Пинау, казва Хаман, е мъртъв, тази заран чувам изстрел в съседното помещение и изтичвам веднага, а Пинау лежи на пода, стрелял в лицето си, убит на място.

Какво му имаше на Пинау, пита Кант, та нали беше на служба в митницата?

Много мислеше… Хаман отново налага шапката си, която е прехвърлял от ръка в ръка, редувайки я с бастуна и с наметалото. Пишеше, съчиняваше стихове… Искаше невъзможното, казва Хаман. А Кант бързо и едва чуто отвръща: Та нали и вие също?

Горе господата се разхождат по светлия паркет, приближават до прозореца, после се отдръпват, кръжат около масата. Но къде се губи стопанинът? А, ето, появява се Лампе със супника, а след него, сякаш литнал нагоре по стълбите, Кант, дребен и лек, а заедно с него — в прекалено дълъг фрак, с палто в ръка и шапка на глава, същински гарван с раздърпани криле, попаднал в пореден въздушен вихър, при това с черен бастун — митническият управител Хаман.

При мен не е слушал лекции, казва Кант, слушал ли е изобщо при някого?

С тези думи влиза в стаята, малко озадачен, понеже чува зад гърба си Хаман: Да, при мен.

Шулц многозначително поглежда Боровски, пастора на Нойросгертската енория, и двамата поклащат глави, което означава: Хаман? Та той не е нито бакалавър, нито магистър, но това поклащане чудесно подхожда към завъртелия се наново танец на кегли, ромбове, кукли и знам ли какво още.

Кантер, с широко разперени ръце, които сключва зад гърба си, сякаш иска да обхване въздуха зад себе си, така да се каже, да прегърне света, най-малкото града или по-точно: трите града, от които се е състоял този свят до неотдавна, да ги вземе в обятията си, заедно със седемте им хълма и ги пренесе в дар на Великия човек, на Мъдреца, какво говоря: на самата Световна премъдрост. При това две-три ситни стъпки напред. Ами Шефнер! Кратък, пламенен поклон: все едно влюбен поет смъква сам от възвишеното си чело лавровия венец, от чисто възхищение… Ето тъй изглежда! А Шулц, който като математик най-точно знае какво представлява именитият колега: звезда! От първа величина, разбира се. А останалите описват около Кант кръгове и елипси, отново малък прелестен танец, тъй като камбаните са ударили вече дванадесет, а от кулата градските музиканти надуват с все сила своите тръби, изпълняват своя бодър обеден хорал, който кънти над покривите и нахлува във всеки дом, сякаш трябва на беден и богат да духат горещата супа.

Кант, самата вежливост, възкъсата му фигурка се завърта, кланя се наляво и надясно и всички бързо заемат местата си на трапезата. Тежкият в седалището Шулц със слаба въздишка. Ала първият въпрос отново лети към Хаман. Кант изрича: Та какво казахте преди малко?

Говорехме за Пинау, отвръща Хаман и се намества срещу Кант.

Господа — това е пак Кант, — книговодителят Пинау от тукашната митница тази сутрин се е застрелял. Cavalierement^[2], както е и живял. Господин Хаман ще ви запознае с подробностите.

Васиянски уплашено: Пинау? И ето сега всички знаят: Пинау, син на порядъчни, сиреч бедни хорица, многократно доказал прилежание, първи започнал зимните къпания в Прегел, извършил и други похвални дела, а и стихове съчинявал — но какво можеше да излезе тук от него, без потекло, никакво поле за дейност; е, навярно Кантер (това никой не изрича гласно, понеже Кантер присъства) е можел да го вземе при себе си или Корф, или пък Хипел, е, винаги е възможно нещичко да се направи; но все пак си имаше добра службица и ето — Пинау стрелял с пистолет в лицето си, лежал на пода посред празната писарска стая, все още под черно барутно облаче, което така и не искало да се снижи над него.

Защо се застрелва човек като Пинау, казва Шефнер, а за Мотерби това е направо загадка, не знае какво да отговори. Но кой ли знае? Живееше си съвсем нелошо, книговодител в митницата, искаше да се жени, бяха му обещани шест дръвчета от Щокмаровия парк. Няма служебни причини, нали, господин Хаман?

Оживен разговор. Той привежда куклите, кеглите, ромбовете, дори пирамидата Шулц, в поривисто движение. При все че всички остават по местата си. Да, човек би трябвало да е глух: тогава би се насладил изцяло, като на бал с маски.

Кант повдига гладкото си личице към невъзпитания Хаман, който отново е метнал левия си крак с мръсната обувка върху празното съседно кресло, и му виква през масата: А вие знаете ли причината? А Хаман отвръща: Да, и Шулц трябва най-сетне да произнесе дългоочакваната молитва.

Тъй че Кант казва: Господа, да пристъпим към обяда. Господин кралски проповедник, моля! А Шулц … събираш ни всекидневно около даровете свои, събирай ни, Господи, и около трона си.