Алфред Андерш
Околосветско пътешествие по немски маниер

Първото повиквателно в живота си двадесет и две годишният по онова време Йохан Бенедикт Цимерман получи през 1899-та година в Монастир, където беше служител и помощник на мосю Перо, търговски агент на една голяма винарска фирма в Лион. Той нерешително повъртя в ръцете си листчето, което му бяха донесли в стаята на малкия хотел, където бе отседнал, и мрачно загледа към улицата и синьото балканско небе на деветнадесети век, простряло се над полегатите покриви на къщите с турски керемиди. Писмото, отправено до него от германското посолство в Константинопол, съдържаше недвусмисленото предупреждение да не се отклонява повече от военната си повинност и по тон и съдържание звучеше доста категорично. Йохан Бенедикт беше бесен, понеже македонският живот му харесваше, гледката на минаретата, кръчмите, в които на малки масички със сърби, гърци и българи се пиеше тъмножълто, тежко и гъсто вино, миризмата на рози и овнешка лой, изпълваща уличките. Щом се сети за мадам Перо, с която прекарваше нощите, когато шефът му пътуваше по търговски дела, той се размисли дали просто да не остане. Връзката му с нея тъкмо бе стигнала до онази точка, когато самата представа за шумолящото й бельо и нейното сладко, изискано личице под високо вдигнатите й коси вече го правеше неспокоен. Едва много по-късно се сети и за Барбара; нощницата на Анжелик Перо през онези дни му беше по-близка от фустите на Барбара Вайц от Кенцинген край Кайзерщул, неговата годеница.

Остана в Монастир, за да изчака мосю Перо, който точно в този момент беше на път. На третия ден възстарият грандсеньор с развяно палто и цилиндър слезе от пътната кола, която го беше откарала при лозарите от околността.

— Вашият кайзер има нужда от вас — каза той и съчувствено стисна ръката на Йохан Бенедикт. — Надявам се, не срещу Франция — добави той загрижено и направи пауза. — Мислете за мадам, когато мислите за Франция — отбеляза след това небрежно, без да трепне мускул по лицето му.

Загорялата от слънцето физиономия на Йохан Бенедикт потъмня още повече и той дълбоко се поклони пред Анжелик, която си бе сложила малко руж.

На другия ден отпътува с влака за Салоники и там взе кораб за Златния рог. Разнебитеният турски крайбрежен параход, с който тръгна, акостира на един кей откъм страната на Истанбул, тъй че Йохан Бенедикт трябваше да мине по моста на Галата до Пера, където се намираше германското посолство. Мостът тънеше в кръжащи облачета прах и ярка, трепкаща слънчева светлина, сред която се мяркаше в далечината забитото в небето минаре на Султан Ахмедовата джамия. Безброй деца раздираха горещата, жълта омара с крясъците си и просеха, вкопчени за полите на Йохановия тежък шаячен жакет, под който върху жилетката се поклащаше златна верижка за часовник. На главата си носеше бомбе, между него и високата твърда яка извираха капчици пот, а той размахваше бастуна си в отбрана, което сякаш удвояваше суматохата наоколо. Уморен, потен и гладен, той най-после потъна в лабиринта на уличките от другата страна и след известно лутане намери сградата на посолството. Наредиха му да почака в една стая, където вече се бяха разположили неколцина избягали немски моряци, скитници и мизерни на вид околосветски пътешественици, все хора, на които преследването от страна на отечеството и димът на угризенията, извил се над изгорените повиквателни, съвсем очевидно бяха донесли падението. Сред тях той изглеждаше странно в безупречното си облекло. След многочасово чакане най-после гласът на някакъв санитарен подофицер го изтръгна грубо и навярно завинаги от бляновете, в които, разкайвайки се за своето послушание, той се виждаше отново блажен до копринената плът на Анжелик. Започна дълъг, издевателски военен преглед, който привечер внезапно бе прекъснат. Пред вратата им поставиха часови и им дадоха да разберат, че трябва да прекарат нощта върху пода. Сготвеното по турски ядене, което им донесоха, не можеше да се вкуси. На другата сутрин най-после се появи един офицер, който приключи военния преглед.

— Вие ще станете добър моряк — каза той на Йохан Бенедикт, след като щателно огледа едрото му и здраво тяло.

А той за миг си спомни прохладните сводове, под които се бе изучил за надзорник на винарска изба, и си помисли, че сега ще има да чака още две години, докато стигне до управител, но после се примири с неизбежното и си каза, че двете години бързо ще минат.

Годните за военна служба веднага бяха строени в малка колона и тръгнаха, конвоирани от санитарния подофицер и двама моряци. Пак минаха по моста на Галата, там пак лудуваха децата, но този път Йохан Бенедикт не изпита притеснение, а само лека досада. Започнаха да пеят и да хвърлят дребни монети сред децата. После една йола ги откара на борда на „Лорелай“, кораб на Негово величество, стационарна яхта, която служеше на германския посланик в Турция и затова бе закотвена в рейда на Константинопол. Йохан Бенедикт веднага намери корабния готвач и му предложи пари, след което онзи донесе франкфуртски кренвирши с кисело зеле. Вълчи глад бе връхлетял Йохан Бенедикт и сега той стръвно го засищаше, скрит в камбуза на готвача. Едва когато изпи и три бутилки силна бира, той се присъедини отново към другите и отиде да го облекат. Цивилния си костюм сгъна грижливо в куфара, който носеше със себе си, но бомбето и бастуна не можа да смести никъде. Обзет от внезапен порив, изтича на палубата и с широк замах запрати и двете във вълните.

— Тези вещи можеха да ми влязат в работа, ако ми ги беше дал! — рече със съжаление един флотски подофицер, който стоеше наблизо.

Двамата загледаха подир странните отличителни белези на един друг живот, които под лъчите на залязващото слънце поеха по танцуващите вълни на Босфора към Егея.

На другия ден започна службата. Йохан Бенедикт зачислиха към новобранците, които при следващото пътуване на „Лорелай“ за Германия трябваше да бъдат зачислени към някоя постоянна корабна рота. Но понеже засега нямаше изгледи за подобно пътуване до родината, обработваха ги на борда. Йохан Бенедикт мразеше най-много онзи дял от обучението, който носеше високопарното название „моряшка подготовка“, а действително се състоеше почти само в гребане. Върху твърдите пейки на лодките той ужасно протъркваше задните си части, а през останалото време от деня се разхождаше с разранен задник. В сравнение с това стрелковото обучение на оръдията — малокалибрените топове на „Лорелай“ — бе истинска почивка. Вечер, уморен до смърт, той присядаше за малко върху ръба на койката и се вторачваше в някой тъмен ъгъл на екипажното помещение. Дремеше сред дима на лулата си и смътно усещаше, че тялото му не става здраво и гъвкаво, а само сковано и безчувствено. Но той имаше късмет, защото само след два месеца дойде избавлението в лицето на някакъв военен лекар, който прегледа новобранците върху борда на „Лорелай“, за да установи тяхната годност за тропически условия. След завършването на прегледа — естествено, Йохан Бенедикт също бе признат за годен да служи в тропически географски ширини — яхтата напусна пристанището на Константинопол и през протока на Галиполи пое на юг. Слух подир слух се носеше от уста на уста сред екипажа, но една сутрин съзряха през нежното було на ранната омара очертанията на гръцкото крайбрежие. В Пирея вече чакаше цяла флотилия транспортни кораби, които гъмжаха от войници и моряци на тълпи и скоро отплаваха в открито море. Веселото оживление на борда, възбуденото сноване на хиляди мъже, които не знаеха какво ще стане с тях, замря сред влажната жега на Суецкия канал и Червено море. Бавно напредваха корабите край полегатите окрайнини на пустинята и сиво-белите, сякаш надупчени от шарка кубове на къщите в Исмаилия и Аден, докато най-после Индийският океан примеси към разтопеното олово на лениво клокочещото в жегата море малко по-лека синева, бриз от палми и ванилия. Сега вече нямаше съмнение: войната в Китай привличаше като магнит десетхилядитонните товарни параходи с натъпканите в трюмовете войници. Понякога Йохан Бенедикт се чудеше, че през цялото пътуване очите му бяха приковани към източния хоризонт, на който някой ден се появяваше Сингапур или крайбрежието на Суматра, а съвсем рядко обръщаше поглед назад, в онази посока, където знаеше, че се намира почти напълно мирната от сто години Европа, която трябваше да напусне, за да бъде свален върху бреговете на един обрасъл с джунгли, опасен и войнствен континент. Една мрачна февруарска вечер на 1900-на година те навлязоха в залива на Дзяоджоу, в който източноазиатската крайцерова ескадра вече бе пуснала котва и с белоснежната си окраска и жълти надстройки блестеше направо зловещо.

Не останаха дълго в Циндао, а с кораби ги пренесоха до Дагу-Баре, където лорд Симор сформираше международния експедиционен корпус. Йохан Бенедикт би искал да опознае по-добре малките селца и градове около устието на Байхъ. Пъстрите униформи на моряците и войниците от Англия, Франция, Германия, Русия, Америка и Япония преминаваха през глиненожълто море от извити покриви, ленти с лозунги, непроницаеми лица и дебнещо мълчание. Но веднага го причислиха към един взвод на германския морски батальон, който имаше за задача да охранява намиращата се в строеж железопътна линия от Тиендзин до Пекин, докато беше в ръцете на съюзниците. Понякога завързваха престрелки с отреди на организацията за борба с чужденците, но, общо взето, китайците, спокойни и приветливи хора, ги приемаха любезно, тъй че Йохан Бенедикт, като се замислеше как е попаднал в тази страна, не стигаше до никакъв задоволителен отговор. В сравнение с жителите на Балканите, които според опита му изобщо не можеха да си представят спор, без да приключи с юмручен удар или изваден нож, тези търпеливи, отглеждащи ориз селяни с дълги лъскави одеяния бяха идеални партньори за безкрайни дипломатически преговори, за игри със скрити карти, за разговори и безшумни маневри, каквито мосю Перо умееше да провежда. Тук нещо се върши погрешно, мислеше си Йохан Бенедикт.

Нощем патрулираха на малки отреди край линиите на железопътното трасе, за да осуетят нападенията. Една нощ доловиха в далечината подозрителни шумове на железопътното платно. Долепиха уши до релсите. Накрая изпратиха напред Йохан Бенедикт и един друг войник, за да разузнаят и предотвратят да не попадне целият патрул в клопка. Нощта бе тъмна, а мъглата прииждаше на влажни валма от полята към железопътното платно. След известно време забелязаха някакъв човек, проснат върху релсите. Лежеше възнак, ръцете му бяха отметнати над главата и вкопчени в пръстта. Наведоха се над него. Тъкмо когато Йохан Бенедикт установи, че гърлото на човека е прерязано, чу до себе си съскащ вик и стон и преди още да се изправи, получи страхотен удар по тила. Олюля се назад, видя другаря си паднал върху мъртвия, а пред себе си призрачната фигура на огромен китаец, който замахваше за нов удар. Халосал го бе с острието на грамаден старинен меч и в матовия блясък на метала Йохан Бенедикт съзря набръчкано първобитно лице над развяната широка селска дреха. Но щикът, който носеше откопчан на колана си, бе по-бърз от сабята на стареца и Йохан Бенедикт го улучи по голия череп с такава сила, че го разцепи до корена на носа. Поток от кръв обля моряшката му яка, а мечът на великана, който в смъртта си сякаш искаше да го прегърне, падна зад гърба му на земята. Строполи се, а старецът се просна върху него и това беше късметът на Йохан Бенедикт, защото могъщото тяло го покри точно когато в мрака започнаха да стрелят партизаните. Но тогава пристигнаха другарите му и откриха огън. Те бяха предимно изкусни стрелци, които мигновено се прицелваха там, където блясваше пламъкът от дулото на някоя допотопна кремъклийка. И понеже китайците още не се бяха научили след всеки изстрел да се претъркулват на няколко метра встрани, пехотинците преброиха в утринния здрач, когато призраците се разнесоха, двадесет и два трупа, проснати в храсталаците и рововете на околността. Те самите бяха дали само един-единствен убит, войника, който придружаваше Йохан Бенедикт, улучен от сабята на стареца, която при втория удар се бе приплъзнала по дебелия, мек плат на Йохановата синя моряшка шапка откъм плоската си страна, тъй че той се отърва с една наистина огромна, набъбваща цицина. Разгледаха гигантското туловище и се учудиха на масивните, издути гърди на стареца и на нещо меко, което в смъртта му бе покрило тялото. Когато прегледаха трупа, откриха, че пред себе си имат исполинска старица. Занемяха и сведоха очи към великанката. Просната така, тя изглеждаше сякаш на хиляда години.

Историята имаше неприятен край, понеже ги смъмриха, че въпреки съществуващата заповед не са докарали саботьорите живи. Отказаха се от групово обвинение, но някакъв английски военен прокурор се заинати заради „случая“ Йохан Бенедикт, защото се оказа, че старата китайка била прочута и отдавна търсена главатарка на банда. По това време експедиционният корпус се събра отново край Дагу-Баре, за да се подготви за прочутия поход към Пекин. В това състояние на припряно чакане въздухът сякаш от само себе си се зареди с национално честолюбие и интернационални прения. Така един ден Йохан Бенедикт се озова пред първата инстанция на един съставен предимно от англичани военен съд, който го осъди да изтърпи осемнадесет часа „на колело“. Това, естествено, предизвика протест от страна на германците. Второто разглеждане на делото се състоя пред смесен трибунал, а на един нисичък японски адвокат бе възложена защитата на обвиняемия. Той произнесе тричасова пледоария. Йохан Бенедикт седеше безмълвно на подсъдимата скамейка и отговаряше едносрично на въпросите, които му задаваха. Широкото му, спокойно, макар и не съвсем добродушно лице се взираше недоумяващо в униформите на висшите офицери, които с интерес следяха хода на делото. Смекчиха присъдата до наказание с продължителност четири часа и след това съдебно решение Йохан Бенедикт се завърна в бараковия лагер, където бе настанен корпусът. Тази вечер в немските квартири цареше глухо недоволство. Английските военни полицаи, които се появиха на сутринта, за да конвоират Йохан Бенедикт, трябваше да си пробият път сред вълна от открити заплахи. Отведоха го до едно оръдие, което бяха изкарали в средата на лагера, и с ремъци го привързаха за едно от колелата. И ето че неволният околосветски пътешественик застана там и се загледа в лицата на проходящите, които почти до един бяха неприятно засегнати от случилото се или дори, ако бяха немци, свиваха юмрук в джоба. Германски офицери се приближаваха до Йохан Бенедикт и с предизвикателна любезност разговаряха с него. Така всичко щеше да бъде по-поносимо за него, ако за свое собствено удивление не се улавяше постоянно, че мисли за старата китайка, която бе убил. В тези часове нейните черти се врязаха неизличимо в паметта му. Тя му изглеждаше като прамайка на целия китайски род, като жена от старо предание, чието убийство представляваше някакво светотатство. „И точно на мене ли трябваше да се случи“, си мислеше Йохан Бенедикт и усещаше спиците на колелото, които почти приятно се впиваха в гърба му, като начало на покаянието за някаква неведома вина. Светът ставаше все по-загадъчен за него.

Ето защо остана мълчалив сред шумната тълпа германски моряци и войници, които го заобиколиха, след като изтекоха четирите часа на позорния стълб. Триумфално потеглиха с него към една от най-големите чайни в околността, за която знаеха, че е посещавана най-вече от английски наемници. Завзеха заведението и веднага присвоиха всички момичета, които бяха още свободни. Въздухът се изпълни с напрежение. Момичетата възбудено шепнеха, а кимоната им шумоляха като хартия. Тогава един нисичък, набит немски моряк, който не си беше намерил момиче, се приближи до един британец, потупа го по рамото и улови ръката на дребното, пъстроцветно създание, което този Томи, грамаден шотландски планинец, държеше през кръста. Шотландецът замахна и стовари юмрука си в лицето на моряка. Това беше сигналът. С мощен яростен вик се разрази германското възмущение от унижението на Йохан Бенедикт и всички се заловиха систематично да изхвърлят от чайната с бой оказалите се в малцинство британци. Те се отбраняваха смело, но накрая и последният от тях, облян в кръв, трябваше да напусне полесражението, последван впрочем от германците, които добре съзнаваха, че всеки миг ще пристигне военната полиция, за да предприеме арести. Боязливото вайкане на една малка китайка, чиято изкусно изградена фризура бе пострадала, остана да виси още известно време във въздуха над това средище на нежна, но сега опорочена наслада, над тази нарушена идилия от изящни порцеланови купички и фини облачета оризова пудра, които в по-мирни часове обикновено се издигаха като някакъв жертвен дим.

Инцидентът щеше да има лоши последици, ако още същата нощ не бе пристигнала заповед за потегляне. Но раздразнението в английското главно командване от историята в чайната бе дълбоко и неизлечимо, а пък германските моряци и войници се смееха съучастнически всеки път, когато през следващите седмици правеха все по-печални и по-безнадеждни опити да си пробият път през един океан, чиито вълни, веднъж разделени, безшумно се сключваха зад гърба им — така че германското войнство се хилеше злобно и казваше „Аха!“, когато през тези дни на нарастващо злочестие от палатката на лорд Симор непрекъснато долиташе заповедта: „The Germans to the front!“^[1] Старшият флотски подофицер Петерсен, взводен командир на Йохан Бенедикт, превръщаше недоволството си от това съмнително и свързано с опасности благоволение в канонада от ругатни, която завършваше всеки път с думите: „Не можахте ли, похотливи пръчове, да оставите момичетата на тези Томита?“ Така с ругатни и смях те преминаваха през Китай, но постепенно настъплението се превърна в отстъпление и трябваше да сформират карета, за да се отбраняват срещу напиращите отреди на бандитите. Един ден вместо в Пекин те се озоваха отново на крайбрежието, където поведоха скучен гарнизонен живот. През юни трябваше да щурмуват фортовете при Дагу, а имаше и още една експедиция във вътрешността — тя протече малко по-успешно от първата и този път, предвождани от граф Валдерзее, действително стигнаха до Пекин. Но все пак това беше спокоен период. Междувременно Йохан Бенедикт бе повишен във флотски подофицер, понеже беше добър войник, спокоен и твърд; числеше се към една малка окупационна част в градчето Дзянлин. Нямаше никаква работа и той завърза отношения с едно момиче от единствената чайна в Дзянлин. Когато забеляза, че чаят го настройва мрачно, момичето го запозна с вкуса на тънката, горчива оризова ракия, която сервираха също в чаени купички. Но в действителност той копнееше за бутилка бадско вино, за кайзерщулско или синьо бургундско, което се отглеждаше по западните склонове на Шварцвалд. Жадно четеше писмата от Барбара, които пристигаха редовно всеки месец; те бяха изпълнени с равно, спокойно чувство и само рядко пронизвани от зов на нетърпение; самият той пращаше в Кенцинген нежни и топли слова и се радваше, че годината 1901-ва изтичаше и наближаваше денят на неговото уволнение.

И действително един ден в началото на 1902-ра пристигна заповед да се натоварят на кораби големи групи от стационираните в Китай германски войски. Сред тях се оказа и частта на Йохан Бенедикт. С чувство на страхотно облекчение той се покатери по подвижната стълба на транспортния кораб. Отплаваха обратно за Сингапур, но когато оставиха след себе си Малакския проток, поеха курс на юг-югозапад.

— В Дар ес-Салам ще ви прехвърлят на други кораби — обясняваха момчетата от екипажа. — Имаме заповед да се върнем оттам в Дзяоджоу, та и останалите да се приберат по-бързо вкъщи.

Така прекосиха Индийския океан, минаха покрай Сейшелите и се радваха, че гратис можеха да хвърлят поглед и в Черния континент. В рейда на Дар ес-Салам имаше цяла флота германски кораби и всички бяха издигнали отечествения вимпел. С два взвода на Първи морски батальон Йохан Бенедикт попадна на крайцера „Ястреб“. Вечерта им позволиха да слязат на сушата; останаха удивени от странния вид на негрите банту и от красотата на индийките, чиито светли саронги фосфоресцираха в сянката на палмите. Нощта прекараха на палубата, под трептящия от жегата мрак на африканския небосклон, в който леко се полюшваха бордовите фенери, раздвижени от ритъма на морето. Пробудиха се от странни сънища едва когато вече се намираха в открито море, и с учудване забелязаха, че носът на кораба все още сочи на юг. Внезапно Йохан Бенедикт и другите началници бяха повикани при капитана и зачислени на служба.

— Подофицер Цимерман, вие отивате в муниционен склад номер едно — каза старшият офицер на Йохан Бенедикт.

Когато, клатейки глава, напуснаха офицерския стол, чуха на палубата вик:

— Всички на бойна позиция!

Йохан Бенедикт почувства, че някой го хвана за ръкава.

— Я виж там! — извика му един от неговите другари, като сочеше възбудено към мачтата.

Тогава всички видяха, че корабът на Негово величество „Ястреб“ е спуснал отечествения вимпел.

Пътуваха дълго и постепенно заобиколиха нос Добра надежда. Не видяха крайбрежието, но отгатнаха маршрута по това, че корабът все по-явно взимаше курс на север. Това странстване сякаш нямаше край! Завладяло ги бе дълбоко униние и втренчено гледаха във водната пустош. Когато питаха капитана или офицерите къде отиват, отговаряха им с вдигане на рамене — корабът пътувал със запечатана заповед. Сутрин Йохан Бенедикт се взираше с мъртви очи в изгрева на безмилостно пламтящото слънце от жълт разтопен пясък, а вечер — в тъмнопурпурното възлизане на нощта. След като бяха на път вече близо две седмици, една вечер в далечината пред носа на кораба изплува от вълните фина и равна крайбрежна ивица. Машините веднага спряха и се възцари дълбока тишина. „Людерицланд“, каза един офицер, който стоеше до Йохан Бенедикт при перилата на борда, и посочи напред. Не съществуваше нищо друго, освен тази тясна брегова линия далеч на изток, над която сега пълзеше нощта, равномерното дихание на прииждащото от океанската шир мъртво вълнение и бордовите стени на кораба, напомнящи скални откоси пред бездната на един континент, пред бездната на времето. С дрънчене котвата потъна в дълбините.

През нощта раздадоха пушки и муниции и определиха екипажите за десантните лодки. Когато мракът се изгуби на запад, видяха, че междувременно и другите кораби са пуснали котва право срещу брега. Точно в седем часа навсякъде спуснаха лодките и те бързо поеха към равната пясъчна ивица. Греблата биеха във водата, а малките кърмови флагове в черно, бяло и червено плющяха в насрещния вятър. С момчетата от групата, която водеше, Йохан Бенедикт стоеше в една от лодките и напрегнато се взираше към брега, където изплуваха няколко къщи. Изведнъж съзнанието му угасна сред свистящия вихър на куршумите, който ги връхлетя. Той инстинктивно се сниши зад тялото на един от гребящите моряци, който внезапно изпусна дървото и с тежка въздишка се просна върху бордовия ръб. Един от морските пехотинци, улучен от куршум, падна зад борда. Почти всички лодки започнаха да се въртят на място, понеже никой вече не обслужваше кормилото. Сред внезапно настъпилата тишина дочуха откъм брега триумфиращи викове. Йохан Бенедикт лежешком предпазливо напипа едно от греблата, други последваха примера му и така приведоха лодката отново в ход по посока на „Ястреб“. Имаха трима убити и неколцина ранени, а и Йохан Бенедикт започна войната срещу племето хереро с одраскване от изстрел над китката.

Към обяд канонерките и малкият крайцер се приближиха до брега и откриха огън с бордовите си батареи. Така им се удаде да направят втори опит за десант. Привечер бяха изкопали вече първите позиции в крайбрежния пясък на пустинята Намиб. Това беше първата нощ от много седмици, в която Йохан Бенедикт вече не си мислеше за възможното завръщане в родината. Криеше се зад бруствера, слушаше тътена на далечни бури и гледаше проблясванията на светкавиците, които падаха някъде навътре в страната, върху африканската земя.

Нужно им бе време до есента на 1903-та, за да потушат въстанието на племето бонделцварт, а когато извършиха това, вождът Самуел Махереро от Окахандя, където бе и резиденцията му, изпрати срещу тях ордите на своите хереро. Отдавна бяха оставили зад себе си пустинята Намиб и бяха преминали през степта на север. Стадата антилопи гну в далечината вдигаха вихрено пясъка на пустинята Етоша. В сражения и походи премина цялата година до битката при Ватерберге. Отново настъпи дъждовен период с влажна жега и поройни бури. Йохан Бенедикт дочу в треска вестта за края на Махереро, но до 1905-та година трябваше да се бият против дивите пълчища на Хендрик Витбой; сред самотната, мъртва пустош от лава в планината Науклуфт вече не получаваха поща. И по време на целия следващ дъждовен период Йохан Бенедикт не чу нищо повече за Барбара. Сега той носеше лятна моряшка шапка, а около измършавялото му лице, върху което очите пламтяха дълбоко в орбитите, растеше буйна светла брада — брадата на човек, който някога е бил благ и спокоен. Когато прекосяваше някое от напълно безлюдните села, обземаше го страх от тишината в кръглите сводести колиби около празната кошара за добитъка. И със същото чувство, с което преди години в Китай бе разглеждал старата партизанка, сега се взираше в труповете на убитите хереро, които в смъртта си показваха между раздраните устни своите изпилени зъби, а пясъчноцветната вечерна светлина обливаше кожените им одеяния и железните им накити. Но най-после обкръжиха последните останки в планините Карас и край Великата рибна река и под командването на полковник фон Даймлинг ги прогониха от изворите, с изстрелите на далекобойни и скорострелни пушки ги пропъдиха от последните водоизточници, които притежаваха. И те избраха жадна смърт.

Навярно това беше причината, поради която лицето на Йохан Бенедикт не се изкриви в усмивка, макар около него да бушуваше шумна радост, когато един горещ юлски ден на 1906-та година той премина с отряда на завърналите се колониални войски по булеварда Юнгфернщиг в Хамбург. Това лице стоеше все още вцепенено под сянката на тамариксов храст и слушаше воплите на загиващия от жажда черен народ, които долитаха до него от безводната пясъчна равнина Омахехе. Взираше се в лицата, гледаше надолу по улицата и се чудеше, че светът не се е променил след 1899-та година. Все още от зданията се развяваха знамената в черно, бяло и червено, все още лицата на хората бяха румени и сити, а както винаги жените повдигаха грациозно полите си над уличния прах.

След като го уволниха и отчислиха от морска служба, той замина за Кенцинген, където Барбара го посрещна на гарата. Установи, че през седемте години и тя не е станала по-млада, но лицето и под нежните кестеняви коси бе все още красиво и добро, и той се почувства много доволен, че ласките й са станали заедно с нея на двадесет и пет години. Още в първата година на брака си те добиха дете, дъщеря, а в 1910-та година и син. Йохан Бенедикт стана управител на една изба за шампанско в Емендинген. Опитваше вината и наблюдаваше ферментацията в бутилките. От време на време се напиваше и тогава не се прибираше вкъщи, а лягаше на някоя поляна, гледаше звездите как кръжат над него и мислите му превръщаха нощния силует на Кайзерщул в очертанията на фортовете при Дагу. Несъзнателно се пазеше да не се разприказва пред хората. Затова ставаше все по-мълчалив, а Барбара казваше, че сега го обича още повече отпреди, защото знае, че не е ням, а само потаен. В неделни дни понякога правеха излети с децата. Разглеждаха катедралите в Щрасбург и Фрайбург, а от Брайзахското възвишение хвърляха поглед към Елзас и Горен Рейн. Безкрайно ясно и точно се очертаваше близката картина от лозова шума, тополи и светли южни къщи пред нежната омара на далечните Вогези.

Но Йохан Бенедикт най-много обичаше да броди из блатистите гори по брега на Рейн, където комарите пееха своята песен в жегата, а бръшлянът се виеше около акациите. Сред зелената пустош, седнал край някой от глиненокафявите пресушени ръкави на Рейн, той забравяше времето, като пушеше лулата си или си подсвиркваше някоя песен.

Така се нижеха дните на Йохан Бенедикт Цимерман, когато през август 1914-та година го застигна второто повиквателно в живота му.