Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Herrn Hannsickes Wiedergeburt, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Последна корекция
NomaD (2011)

Издание:

Сън с флейта. Антология

Немски разказвачи от XX век

 

Идея, съставителство и превод: Венцеслав Константинов

 

ISBN-10: 954-304-270-5

ISBN-13: 978-954-304-270-8

 

Източник: Антология. Сън с флейта. Немски разказвачи от XX век (http://darl.eu/dichter/dichter.htm#x)

Източник: Антология. Сън с флейта. 130 немски разказа от XX век (http://liternet.bg/ebook/syn_s_fleita/index.html)

История

  1. — Добавяне

Франц Г. Ханзике, млад и малко измършавял човек с тясно пъпчиво лице и възпалени очи зад очилата, стоеше през една декемврийска вечер в своята квартира на „Борсигщрасе“ в Берлин. Стаята беше боядисана в зелено и в нея имаше креват, маса, два стола — най-евтината продукция на мебелната фабрика „Давидсон и синове“, освен това малка, разклатена полица с книги, радиоприемник и кафез, чийто обитател обаче вече беше умрял.

Франц Г. Ханзике изпитваше раздразнение и умора. Той беше привърженик на витаминозната храна, беше последовател на учението за подбора на най-добрите и на учението за свръхчовека. Членуваше в радикална политическа партия, която пропагандираше диктатура, а също и в едно дружество на приятелите на рационалната обувка. По професия беше книжарски помощник. Неговата работа му доставяше малко радости, защото хората не желаеха да купуват предпочитаните от него автори. Когато предлагаше спомените на някой герой от войната или Ницшевия „Заратустра“, клиентите му отвръщаха, че търсят книга, чието действие да се развива в Източна Прусия, да е със зелена подвързия и да не струва повече от три марки и половина. Той бе разочарован от своята работа и недоволен от отказа за повишение на заплатата му, което би му дало възможност да си купи нов костюм и така да го изберат в ръководството на неговото дружество. Разстроен бе и от отказа на приятелката си, която поради липса на пари три пъти подред трябваше да кани на разходка, а не в някой локал. Ядосан най-сетне и поради недостатъчното отопление на стаята, когато дори при запалването на газената лампа клечката му изгасна, Франц Г. Ханзике реши да не предприема повече опити, а да пусне газта, за да отлети неговият пропилян живот.

С тихо свистене газта заизлиза през отвореното кранче, което Франц Г. Ханзике добре виждаше в широкия сноп светлина, нахлуващ в стаята косо и неприятно ярко от уличния фенер. В началото у Франц Г. Ханзике възникна чувството на гордо и тържествуващо превъзходство. Това беше първата решителна стъпка в живота му. Той не позволяваше повече на съдбата да издевателства над него. Помисли си какво ли ще каже хазайката, с която всеки ден влизаше в пререкание заради тънко намазаните филии, и какво ли ще си помисли собственикът на книжарницата, който му бе отказал повишението на заплатата. Вдишваше засилващата се сладникава миризма и се опитваше да пресметне колко време още му остава, погледна към часовника, като за тази цел пристъпи в снопа светлина. След това започна да разсъждава, че е много жалко за него — толкова млад човек, настроен философски, талантлив и с добри намерения, а трябва да умре. За всичко е виновно лошото обществено устройство и липсата на диктатор. Интересно, как ли ще мине погребението му? Той си представи обявите във вестниците. „Анцайгер“ ще напечата съобщението с дребен шрифт, навярно дори без да посочи името. Усети лека замаяност, навярно бе само игра на въображението, но пред него изникнаха мъже с противогази. Свали си очилата, струваше му се, че е по-достойно да умре без очила. Мърмореше пред себе си: „Страната, откъдето никой пътник се не връща“ и се запита дали да легне на кревата или е по-прилично, седнал на стола, да се пренесе в тази страна. Спомни си заглавието „Глупакът и смъртта“. От тази книга бе продал няколко екземпляра. Заради един екземпляр, който купувачът настояваше непременно да върне, а той не искаше да го приеме, между него и шефа му се стигна до остро стълкновение. След това Ханзике съобрази, че поради отворения кран на газта сметката за месеца значително ще се повиши и хазайката сигурно ще сложи ръка на вещите му като обезщетение. Стана му жал за самия него, че трябваше да умре съвсем сам. Искаше му се да зърне поне едно човешко лице. Отиде до прозореца вече с несигурна стъпка, както му се струваше, а хората долу на улицата се движеха в дълбокия сняг беззвучно и призрачно, сякаш бяха вече на оня свят. От радиоприемника се раздаде неясен шум. Той тръгна към него, но му се струваше, че вече се влачи и постави слушалките върху щръкналите си уши.

От радиопарата добродушен, провлачен глас разказваше на баварски диалект за костенурките. Не беше ли странно, че някакви си подробности за живота на костенурките се оказваха за Франц Г. Ханзике последните известия от този свят? Но все пак бе по-добре да си отиде под звуците на човешка реч, отколкото да издъхне в тишина. „Много малката черепна кутия — разказваше гласът — е изпълнена с мозък, чиято маса съвсем не съответства на тялото.“ Четридесеткилограмови костенурки имали мозък, който не тежал и четири грама. Костенурките принадлежали към най-старите обитатели на нашата планета. Способни били да издържат на голяма жега и на засуха, но не понасяли силния студ. Удивителна била тяхната мускулна сила. Дори средноголямата сухоземна костенурка издържала тежестта на момче, седнало върху гърба й, а гигантската костенурка можела без усилие да пренесе неколцина мъже на далечно разстояние. Те съумявали да живеят невероятно дълго време без храна и дори без да дишат. Месеци след най-ужасни осакатявания те изпълнявали жизнените си функции като невредими. Тяхната жизнеспособност била толкова голяма, че в Парижката зоологическа градина една блатна костенурка преживяла цели шест години, без да приема храна.

Дишайки тежко през носа, със залитаща крачка и със слушалките върху щръкналите си уши, като дърпаше след себе си радиоприемника, книжарският помощник Франц Г. Ханзике отиде до прозореца, поривисто го отвори, пое дълбоко въздух, върна се в стаята и затвори кранчето на газта. Малко му се повдигаше, но той изпитваше невероятен подем и силен апетит. В стаята още се чувстваше леката сладникава миризма, а гласът в радиото продължаваше да разказва. Франц Г. Ханзике облече износеното си леко палто. Сега той ще отиде да изпие чаша бира, а може би дори и вино. Сетне ще влезе в някой танцов локал да си потърси приятелка.

Когато излизаше от квартирата, неговата хазайка тъкмо се връщаше.

— Знаете ли — викна й той весело, — че една костенурка може да понесе върху себе си няколко мъже?

Жената сметна, че й е направил неприличен намек и го наруга.

В това време добродушният, провлачен глас от радиоапарата завършваше своето съобщение. „Хората — заяви гласът на баварски диалект — имат да изкупуват много грехове спрямо костенурките. Смята се погрешно, че издръжливостта им е признак на крепко здраве. Но костенурката е дори крайно чувствителна към привидно незначителни въздействия. Само че тя се мъчи бавно. И това подвежда към лъжливата увереност, че костенурката може да понесе всичко.“

 

1934

Край