Георги Папанчев
Томас Харди — майстор на „характери и обстоятелства“

Към края на миналия век, в разцвета на творческите си сили и на върха на славата си като романист, Томас. Харди взема решение да не пише повече романи. Той продължава да живее и твори над тридесет години след това, но никога вече не се връща към романа, а посвещава останалата част от живота си на поезията. Причината — яростната кампания срещу последния му роман „НЕВЗРАЧНИЯТ ДЖУД“ (1895) в английската преса. Пък и не само в английската. Авторката на един от първите отзиви за романа в американския печат се възмущава: „Какво се е случило с Томас Харди?… Аз съм потресена и ужасена!… Мислех си, че «ТЕС» е достатъчно лоша книга, но тя е като мляко за бебета в сравнение с «ДЖУД»… Когато завърших четенето, отворих прозореца, за да влезе чист въздух, погледнах рафтовете на библиотеката и си казах: «Слава богу, че имаме Киплинг, Стивънсън, Бари и мисис Уорд! Ето четирима велики писатели, които никога не са оставяли таланта си да се погубва в праха.»“

Този пасаж е доста умерен по тон в сравнение с останалите невъздържани нападки срещу Харди, но все пак е достатъчно показателен. И то не само за реакцията срещу „ТЕС ОТ РОДА Д’ЪРБЪРВИЛ“ и „НЕВЗРАЧНИЯТ ДЖУД“. В него се поставят и въпросите за мястото на писателя сред съвременниците му, за неговата личност и за същността на творчеството му. Времето вече е казало думата си по въпроса за ролята на Харди и сравнението с Киплинг, Стивънсън, Бари и Уорд може да предизвика само недоумение или насмешка, защото първите двама са безспорно много добри писатели за деца, но едва ли днес някой би ги нарекъл „велики“, а последните двама са напълно забравени и представляват интерес само за специалистите, докато Харди е признат за класик на английската литература. Значително по-любопитни са останалите два въпроса.

„Какво се е случило с Томас Харди?“ Този привидно невинен реторичен въпрос има за цел да сведе всичко, което е неприятно или неприемливо в творчеството на автора, до някои лични качества или обстоятелства. Та нали по подобен начин проблемът за страдащите деца в романите на Дикенс се обяснява с горчивото му детство и унизителния труд в склада за вакса, а страстният протест в романите на Шарлот Бронте с несподелената й любов към нейния преподавател К. Егер. Впрочем склонността на буржоазните журналисти, критици и биографи да се ровят в „кошовете с мръсно бельо“ е известна доста отдавна и неслучайно Текери и Мередит, запознати много добре с журналистическата и издателската практика от онова време, завещават на децата си да не допускат никакви биографии за тях.

Но Харди не е писател, в чийто личен живот могат да се открият скрити доказателства за някои страни на творчеството му. Той не е болезнено чувствителна душа, осакатена от нещастни обстоятелства; в живота му няма трагични периоди, оставили своя отпечатък върху романите му, нито пък тайнствени фактори, позволяващи да се правят романтични догадки като тези за ролята на „смуглата дама“ в сонетите на Шекспир. Напротив, без да е лишен от драматични или кризисни моменти, животът му е сравнително беден на събития и никое от личните му преживявания не може да служи като ключ за разбиране на мрачното и трагичното в произведенията му. Роден на 2 юни 1840 год. в с. Ъпър Брокхямптън, близо до гр. Дорчестър, Харди прекарва по-голямата част от живота си в своя роден край. Може би това е една от причините за малко снизходителното отношение на критиците към него (Хенри Джеймс го нарича „добрият малък Томас Харди“, а Честъртън — „селският атеист“), които нерядко го представят като малко ограничен, самоук провинциалист, който не се отличава нито с големи познания, нито с широки житейски възгледи. Такава опростена преценка за него доминира дълго време в английската литература и по този начин се създава малко изопачена представа за човека и твореца Томас Харди, променени едва в наши дни. Син на майстор строител и реставратор и (подобно на Тес) потомък на старинен благороднически род, Харди получава образование и знания, които са доста солидни за онова време. Слаб и болнав като дете, той тръгва на училище на осемгодишна възраст, но се научава да чете и пише още на пет години. Отначало посещава местното училище, но след година се прехвърля в Дорчестър, като всеки ден ходи на училище и се връща оттам пеша. Напуска училище на шестнадесет години. Родителите му го готвят за свещеник, но той постъпва на работа в кантората на архитекта Джон Хикс в Дорчестър. Това е много важен период от живота му. Въпреки че работи в града, той продължава да живее с родителите си на село и да ходи на работа и се връща оттам пеша. Ранните утринни и късните вечерни разходки, както и честите му професионални пътувания до различни места в родния му край (основната работа на фирмата е реставриране на църкви) са източник на много впечатления, пресъздадени по-късно като художествен материал в произведенията му. Страстен читател още от ранно детство, той използува всяка свободна минута за самообразование — научава френски и латински, учи и старогръцки. Приблизително по това време започва да пише и стихове — увлечение, в което той упорствува през целия си живот, дори когато се занимава с архитектура или пише романи. Любовта му към литературата и езиците е толкова голяма, че през 1860 год. постъпва като студент по съвременни езици в Лондонския университет („Кингс колидж“), като същевременно продължава да изучава готическа архитектура под ръководството на известния по онова време лондонски архитект сър Артър Бломфийлд. През 1863 г. получава наградата и медала на Института на британските архитекти за студията си „Цветна тухлена и теракотна архитектура“, както и наградата „Тайт“ за архитектурен проект. Но бедността, напрегнатата работа, непрекъснатото четене и задушаващата атмосфера на големия град, с който Харди изобщо не успява да свикне, подкопават здравето му и той се завръща отново в Дорчестър, за да продължи работата си като архитект и реставратор при Джон Хикс. Скоро след това се запознава с Ема Джифърд, за която се оженва през 1874 г. Литературните му амбиции постепенно надделяват и той се отдава на литературата, но продължава (с малки прекъсвания) да живее в околностите на Дорчестър до смъртта си през 1928 г.

Както се вижда, в живота му няма нищо, което би могло да обясни песимизма, фатализма и трагизма в романите му, а твърденията, че може би през злополучния лондонски период и той като Ейнджъл Клеър е имал някакво преживяване, изпълнило го с чувство за вина и отвращение от себе си и от другите, трябва да се приемат само като недоказани предположения. Що се отнася до личността му, известно е, че и най-върлите му противници не отричат, че неподкупната му честност, упоритостта и трудолюбието му са били пословични, а хуманизмът, демократизмът и атеизмът на Харди личат ясно във всичките му произведения. Освен това той получава сравнително високо образование за онова време и тъй като следи не само художествената, но и научната литература, познава доста добре както различните научни и философски теории и идеи, така и старинната архитектура, изобразителното изкуство, музиката и фолклора, към които проявява интерес през целия си живот.

Очевидно, за да разберем кое е „потресло и ужасило“ американската рецензентка, както и онова, което е направило от Харди класик на английската литература, необходимо е да проследим творческия път на писателя и да хвърлим поглед върху епохата, през която живее и твори. Литературната дейност на Харди започва в края на 60-те и началото на 70-те години на миналия век, когато създателите и най-ярките представители на английския критически реализъм — „блестящата плеяда“ романисти, включваща Дикенс, Текери, сестрите Бронте и Е. Гаскъл — вече са завършили творческия си път или са към края му. Това е началото на нов етап в развитието на английската литература, който се характеризира с ожесточени спорове за същността и функциите на изкуството, борба между привържениците на реализма и представителите на редица нови художествени течения и направления (декаданс, натурализъм, неоромантизъм, „литература на действието“ и т.н.), които нерядко са предшествувани от шумно прокламирани литературни манифести. Тогава се забелязват и някои признаци на криза в английския реалистичен роман — рязко засилване на интереса към сензационното, силно изразени ескейпистки тенденции, проникване на различни буржоазни теории и на първо място на позитивизма и детерминизма и т.н. В същност това е конкретно отражение на началото на общата криза в буржоазното общество от епохата на империализма, проявило се особено силно като криза на буржоазното съзнание, култура, изкуство и литература. Тъкмо тогава периодът на относителна икономическа стабилизация в Англия наближава своя край. Вярно, Англия все още продължава да бъде и „световна работилница“, и „владетелка на моретата“, и „империя, над която слънцето никога не залязва“, т.е. тя продължава своята промишлена, търговска и колониална експанзия. Но с навлизането в епохата на империализма и монополистичния капитализъм борбата за хегемония с двете й главни конкурентки — Германия и САЩ — приема нова фаза, която постепенно води до упадък, а след Първата световна война и до рухването на мита за „величието на добрата стара Англия“ и на всичко, което олицетворява Британската колониална империя. Бурното развитие на науката и особено епохалните открития от втората половина на XIX век оказват също огромно влияние върху умовете на хората. Дарвин и неговите последователи публикуват редица книги с нови идеи, които променят изцяло начина на мислене на съвременниците им. Научните открития, доказали несъстоятелността на религиозните представи за същността на природата и човека, подготвят почвата за социалистическите идеи, които постепенно разрушават традиционните представи за обществото, религията и морала. Естествено поетите са между първите, които попадат под влиянието на новите теории и идеи, като на свой ред им вдъхват нов живот в своето творчество. А Харди поглъща жадно както книгите на учените и мислителите, така и книгите на поетите и романистите. В тях той търси истината, която да му помогне да разбере същността на явленията и събитията от заобикалящата го действителност и да се ориентира правилно в сложната и противоречива картина на съвременния свят. Епохалните събития, на които той е жив свидетел, поставят и пред него, както и пред всеки друг художник въпроса за мястото му като творец в борбата между експлоатирани и експлоататори. Като мислещ човек и честен художник, той не може да приеме нито наивните утехи на християнската, религия, нито елементарните обяснения и готовите отговори на буржоазния конформизъм. И той като повечето истински творци отхвърля философията на утилитаризма, и той като тях се лута, въвлечен в процеса на постепенно разместване и поляризиране на позициите на писателите, когато едни се увличат от „социалния дарвинизъм“, т.е. учението за развитието на обществото по принципите на естествения подбор, други — от реакционните теории на Шопенхауер и Ницше, трети от социалистическите идеи. Харди също плаща данък на подобни увлечения и в творчеството му безспорно се чувствува влиянието както на някои идеи на позитивизма и детерминизма, така и на Ницше и Шопенхауер, но той търси свое решение и извървява дълъг и труден път до онова, което представлява истината за него. В един период обаче, когато се създават благоприятни условия за възникването и развитието на декаданса, натурализма, неоромантизма и буржоазно-апологетската „литература на действието“, което значително отслабва позициите на реализма, той стои неотстъпно на реалистични и демократични позиции.

Първото му отпечатано произведение е статията „Как си построих къща“, публикувано анонимно в сп. „Чеймбърс Магазин“ през 1865 г. Той все още продължава да пише стихове, но съзнава, че за да може да превърне литературата в своя професия, е необходимо да се изяви като романист. Интересна и многозначителна е творческата история на първия му роман „БЕДНЯКЪТ И ДАМАТА“, предложен за печат в издателство „Чапман и Хол“ през 1868 г. Консултант на издателството е известният английски писател Джордж Мередит. Той отхвърля предложения ръкопис, но наред със слабостите набитото му око открива и безспорните способности на талантливия млад автор. Поканва го на лична среща и го убеждава да оттегли ръкописа си, като същевременно го окуражава да предложи нещо друго и му дава конкретни съвети за онова, което би се приело за печат. Харди оттегля ръкописа си и от него оцелява само един фрагмент (отпечатан значително по-късно под заглавие „НЕБЛАГОРАЗУМИЕТО НА ЕДНА БОГАТА НАСЛЕДНИЦА“), от който трудно може да получим точна представа за самия роман или за причините, поради които той не е приет за издаване. И все пак, въпреки че ръкописът е унищожен при малко особени обстоятелства (по време на Общата стачка в Англия през 1926 г.) от самия Харди, а всички, които са го чели, се въздържат да говорят за него, съществуват достатъчно косвени доказателства, че първият роман на Харди е представлявал остра сатира от социалистически позиции. Очевидно опитният Мередит е бил достатъчно прозорлив, за да разбере, че публикуването на такъв „бунтарски роман“ би провалило литературната кариера на младия Харди, и достатъчно благороден, за да насърчи начеващия писател.

Харди приема съветите му и прави опит да спечели благоразположението на тогавашната читателска публика, като задоволи вкуса й към сензационното с романа си „ОТЧАЯНИ СРЕДСТВА“ (1871), публикуван анонимно със собствени пари. Това е заплетена любовна история, изпълнена с тайнствени явления, неочаквани постъпки, много изненади и детективски разследвания в стила на Уилки Колинс. Но едва следващият му роман „ПОД ЗЕЛЕНОТО ДЪРВО“ (1872) — романтична любовна история, разгърната на пасторален фон — привлича вниманието на читателите и критиците. Тук заплетената интрига отстъпва място на пасторалната идилия, като трудностите, които трябва да преодолее фермерът Дик, за да спечели любовта на учителката Фанси Дей, са представени на фона на борбата на местния черковен хор срещу въвеждането на механичен орган, който ще измести хора от черквата. Подзаглавието „Селска картина от холандската школа“ определя доста точно същността на романа, но то трудно може да подскаже своеобразието на автора, което за първи път се проявява изцяло тук. Идиличната картина е съвсем безоблачна, но малко двусмисленият финал намеква, че може би някъде далеч вече се събират буреносните облаци, които ще доминират в повечето от останалите му романи. Дик успява да се ожени за учителката, ала тя скрива нещо от него; селският хор ще пее отново на празника в черквата, но… за последен път. „ДВЕ СИНИ ОЧИ“ (1873) третира отново темата за любовта на беден младеж към девойка с по-високо социално положение, но краят на романа, изпълнен с трагична ирония, звучи по-различно от щастливия финал на първите два. Въпреки че с романа си „РЪКАТА НА ЕТЕЛБЪРТА“ (1876) Харди прави опит да докаже, че умее да пише не само за селото, но и за града, и избира Лондон за място на действието, още в „ДАЛЕЧ ОТ ШУМНАТА ТЪЛПА“ (1874) той вече е намерил верния път към истинското си призвание: изобразяването на родния край и всичките му големи произведения са свързани с това. Самият той разделя своите 14 романа на три групи: „експериментални“ („ОТЧАЯНИ СРЕДСТВА“, „РЪКАТА НА ЕТЕЛБЪРТА“, „ЛАОДИКЕЕЦ“); „романтични и фантастични истории“ („ДВЕ СИНИ ОЧИ“, „СТАРШИ ТРЪБАЧЪТ“, „ДВАМА НА КУЛАТА“, „ЛЮБИМАТА“) и „романи за характери и обстоятелства“. В последната група влизат седем от най-хубавите му романи: „ПОД ЗЕЛЕНОТО ДЪРВО“ (1872), „ДАЛЕЧ ОТ ШУМНАТА ТЪЛПА“ (1874), „ЗАВРЪЩАНЕ В РОДНИЯ КРАЙ“ (1878), „КМЕТЪТ НА КАСТЪРБРИДЖ“ (1886), „ГОРСКИТЕ ЖИТЕЛИ“ (1887), „ТЕС ОТ РОДА Д’ЪРБЪРВИЛ“ (1891) и „НЕВЗРАЧНИЯТ ДЖУД“ (1895).

Въпреки че „ТЕС“ е най-популярният роман на Харди, а според мнозина и неговият шедьовър, смята се, че и някои от останалите „романи на характери и обстоятелства“ не му отстъпват по своите достойнства. Освен това „ТЕС“ не би трябвало да се противопоставя на останалите романи, а да бъде разглеждан като част от цикъл, в който сходната тематика и проблематика и единството на художествения метод на автора дават основания да бъде считан за цикъл от шедьоври. Този цикъл понякога наричат „Уесекски романи“. „Уесекс“ (т.е. „западни саксонци“) е поетичното име, което Харди дава на своя роден край. Така се е наричало едно от главните англосаксонски кралства, съществувало на територията на Дорест и части от съседните графства. Като избира това име, той подчертава живата връзка между минало и настояще, защото тучните поля и хълмистата пустош на този край са осеяни с паметници и руини от миналото. Тук се намират останките от древното светилище на друидите Стоунхендж; тук е бродил легендарният крал Лир; тук са оставили свои следи келтите, римляните, англосаксонците и нормандските нашественици. И може би именно тук трябва да търсим корените на песимизма и фатализма на Харди — на онзи трагизъм, който откриваме в най-добрите му романи. Естествено песимизмът му вероятно се дължи отчасти на някакво лично предразположение или на пуританския му произход, но това не може да бъде основна причина, защото как тогава да си обясним бликащата жизнерадостна обич към хората, свежия, сочен хумор и неизтощимата комична инвенция в романите му. Вероятно имат известно право и онези, които подчертават влиянието на Шопенхауер и Ницше, защото те, а и някои други философи наистина оказват известно въздействие върху него, но хуманистът Харди не може да приеме нито егоистичния индивидуализъм на Шопенхауер, нито циничния антихуманизъм на Ницше и неслучайно цялото му творчество е пропито с любов към хората и съчувствие към човешките страдания. Много по-вероятно е обаче мислите, породени от честите наблюдения върху останките от древни, а и по-нови цивилизации, народи, религии и култури — нагледни доказателства за преходността на човешките общества, — да са породили някои песимистични възгледи за бъдещето на човека и човечеството. А като се добави и разочарованието му от големия капиталистически град, считан от него за източник и символ на „злото“, както и впечатленията му от трагичните последици от навлизането на капиталистическите взаимоотношения в патриархалното селско общество, което той идеализира като символ на здравия морал и на истинските нравствени добродетели, не е трудно да разберем песимизма му. Защото за Харди Уесекс не е просто живописен фон или забулено в романтични легенди минало, а родна земя, с която го свързват здрави връзки — това е земята на дедите му, населена с хора, които той силно обича; това е един начин на живот, изпълнен с различни традиции, обичаи и ритуали, пред които той се прекланя; това е източник на гордост и вдъхновение, без който той би се чувствувал като дърво без корени. И пред очите на писателя, влюбен в своя роден край, се осъществява процесът на окончателното разоряване на селячеството, разпадането на патриархалния бит и семейство и пролетаризирането на селяните.

Тази драма — с всичките й аспекти и измерения — се превръща постепенно в централна тема за Харди. Тя присъствува в една или друга степен в цялото му творчество, но получава най-силно и цялостно изображение в романа му „ТЕС ОТ РОДА Д’ЪРБЪРВИЛ“. Посветил изцяло творчеството си на изобразяването на различните страни на тази голяма тема, Харди се стреми не само да я превъплъти художествено, но и да намери някакво обяснение за нея. И именно тук е драмата му като художник. Неспособен да разбере сложността на икономическите закони през епохата на империализма, той абсолютизира значението на гибелните последици от буржоазния прогрес и вижда в това доказателство за безсилието на човека пред някакви невидими и необясними сили. По този начин за него трагедията на селячеството от родния му край се превръща в трагедия за цялото човечество. Трагедията на една класа придобива космически размери и за да я предаде най-ярко и убедително, той се обръща към античната драма и Шекспир. Това разкрива и най-главните особености на творчеството му: Харди е първият голям писател в Англия, който създава трагични романи, но наред с това той е първият английски регионален романист. Би могло да се спори, че регионализъм откриваме още в романите на Уолтър Скот и Мария Еджуърт, но при тях става дума по-скоро за отделна страна — съответно за Шотландия и Ирландия, — а не за определен район на Англия. По същия начин, макар че трагичното играе важна роля в „Клариса“ на Ричардсън, в някои от „готическите романи“ на Ан Радклиф, М. Г. Луис и Ч. Матюрин, в някои от романите на Дикенс и сестрите Бронте това са само аспекти или елементи, а не цялостна художествена концепция, както в романите на Харди. Харди следва примера на Шекспир и нерядко романите му или отделни епизоди от тях са били сравнявани с пиесите на Шекспир. Харди черпи вдъхновение и от античната трагедия, като понякога буквално имитира някои нейни елементи. Така например в структурно композиционно отношение повечето от зрелите му романи приличат на старогръцки трагедии, а голяма част от селяните изпълняват ролята на своеобразен „хор“. Често се отбелязва и близостта му със Софокъл: и двамата допускат съществуването на неизвестна сила, настроена враждебно към хората, и двамата признават, че е безсмислено да се бориш срещу, съдбата. Но ако Софокъл вярва в непогрешимостта на боговете и съдбата, проповядвайки в последна сметка благоговейно покорство, Харди е изпълнен със страстен протест, който звучи дори и в трагичния финал на „ТЕС“. Така че, ако по силата на въображението си, по мащабността на произведенията си и по универсалността на третираните от него проблеми Харди наистина се доближава до Софокъл и Шекспир, той съвсем не е техен сляп подражател. През един период, когато общата тенденция в литературата на Англия е постепенно намаляване на обхвата на романа, намаляване на мащабите и стесняването на тематиката и проблематиката, Харди се отличава с мащабността на представените стихийни или вечни сили и със смелия замах, с който отразява крайностите на човешките страсти. Защото, ако в центъра на всеки от големите му романи стои неизменно някоя трагична история, всяка от тях винаги се разиграва на огромен фон, достигащ нерядко епични размери, както в „ТЕС“. И ако, за разлика от Софокъл и Шекспир, Харди въвежда неизвестни и простички, обикновени хора, откъснати от бурната житейска сцена на големия свят, той успява да ги надари с достатъчно силни страсти и душевно благородство, за да се превърнат като Тес и Джуд в наистина героични личности, изправени пред вечните проблеми за живота и смъртта, за силата на човешките страсти и ролята на природата. Именно тук проличава цялата му художествена сила, превърнала ограничената провинциална сцена и нейните „малки хора“ в огромна драма с общочовешко значение. Така обикновената девойка Тес чрез личната си трагедия се извисява като символ и на съдбата на своята класа, и на човешката драма в условията на едно несправедливо общество. Тук реализмът на Харди, независимо от всички неправдоподобни съвпадения и целия фаталистичен арсенал се свързва пряко с проблема за народността в творчеството му. Народността на Харди се изразява не само във външните атрибути — честото използуване на фолклорни елементи, на народни обичаи и ритуали, изобразяването на хора от народа и т.н., — но и в дълбокото му уважение към народа, голямата му любов към неговите представители и непоколебимата вяра в нравствените му добродетели и моралното превъзходство над представителите на управляващите класи. Нещо повече — Харди е един от малцината, които пишат за народа от позициите на народа.

Големите проблеми за реализма и народността на Харди, за регионализма и трагизма в романите му придобиват конкретен смисъл само когато значимостта на тематиката и проблематиката, на идейно-естетическата основа на романите му се свърже с въпроса за художественото му майсторство. Въпреки противоречивостта и ограничеността на някои от възгледите му (мирогледът му е определено еклектичен), той успява да преодолее много от слабостите, характеризиращи произведенията на съвременниците му, благодарение на своя хуманизъм и демократизъм и на отличното познаване на действителността, която описва. Харди е пряк приемник на демократичните тенденции, заложени в творчеството на неговите по-далечни или непосредствени предшественици в английската литература — Шекспир, Дефо, Фийлдинг, Смолет, Скот, Байрон, Шели, Дикенс, Текери, сестрите Бронте и Дж. Елиът. Като следва примера на най-добрите реалистични традиции в тяхното творчество, той се учи от тях на умението да поставя важни и интересни проблеми, да разказва увлекателно, да изобразява правдиво както различни характери, така и заобикалящата ги среда, да съчетава хумор и патос. Неговото изкуство се развива по възходяща линия, въпреки че понякога и по-късните му романи не са лишени от някои слабости. Така например той отделя прекалено внимание на сюжета, но тъй като за него „добър сюжет“ означава изобилие от необикновени или вълнуващи случки — неполучени писма, подслушани разговори, объркана самоличност и т.н., — разказът често е обременен и логичното му развитие накърнено. Освен това и най-добрите му романи не са лишени от натуралистични или псевдоромантични елементи. Но независимо от подобни слабости Харди си остава един от най-ярките представители на английския критически реализъм от края на XIX и началото на XX век, неговото майсторство се увеличава с всеки нов роман, за да достигне шедьоври като „ТЕС“ и „ДЖУД“. Един от показателите за развитието му като художник-реалист е постепенното изоставяне на „драматичната форма“, т.е. разкриването на взаимоотношенията между група характери (това се проявява за първи път в „ДАЛЕЧ ОТ ШУМНАТА ТЪЛПА“) и въвеждането на „епичната“, хроникираната история на определена личност (Хенчард, Тес, Джуд и др.). Това е продиктувано от желанието му да изобрази по-пълно проблема за съдбата на човека в капиталистическото общество, за неговото място „във вселената“, което пък му позволява да изяви най-силната си страна — умението да проследява всестранната връзка между човека и заобикалящата го среда. За тази цел той използува и някои доста своеобразни похвати като „скъсяването на перспективата при изобразяване на реалното чрез зловещи или мелодраматични елементи“. Специално трябва да се подчертае, че Харди е и първият истински художник на природата, която е изобразена само частично в романите на неговите предшественици и съвременници. Освен това, за разлика от тях той използува природата не само като фон, а и като участник в човешката драма, придавайки й качества на живо същество (Егдънската пустош в „ЗАВРЪЩАНЕ В РОДНИЯ КРАЙ“). Харди е не само голям романист, но и добър поет и това личи особено ясно във великолепните пейзажни описания. Той има изключителната способност да представя визуално дори и незримото: нерядко описанията му са така наситени със сетивни впечатления, че те сякаш постепенно се превръщат в своеобразни „вътрешни пейзажи“ — доколкото психиката, душевното състояние на героя, се проектира във външното. А художествените му дарби и професията му на архитект обясняват до голяма степен симетричността на много от сюжетите му и почти архитектурната структура, която му позволява да използува всяко обстоятелство и детайл в разказа за постигането на един-единствен акумулиран ефект. Именно тази способност да намери най-адекватно художествено решение на задачите, които си поставя, го прави един от големите майстори на художественото слово.