Ангел Каралийчев
Овцете и кучето

Сговорили се овцете, отишли при своя стопанин овчаря и заблеяли пред кошарата му. Излязъл овчарят и ги попитал:

— Какво има? Защо блеете тъй жално?

— Стопанино — приближил се най-старият овен, — дошли сме да ти се оплачем.

— Кажете да чуя.

— Ти, стопанино, не си справедлив към стадото. Ние ти даваме мляко, от млякото правиш сирене, продаваш го и печелиш добри пари. С нашата вълна обличаш цялото си домочадие. Всяка овца през зимата ти ражда по едно агънце и умножава стадото. От година на година ти ставаш все по-богат, но за нас не мислиш. Сутрин ни изкарваш на поляната и казваш: „Хайде вървете да пасете трева!“, а кучето си гледаш като писано яйце. Когато съмне, му даваш една порязаница, а вечерно време — и хляб, и сирене. С какво е заслужило кучето твоето благоволение? Вълна и мляко ли ти дава? Или пък ти ражда агънца? Дошли сме да ти кажем, че отсега нататък не искаме да пасем трева, а ще ни даваш хляб да ядем. Ако не послушаш молбата ни, ще вдигнем бунт. Ще запалим кошарата и ще се разбягаме на всички страни. Прогони кучето, а хляба давай на нас!

— Добре! — съгласил се овчарят и като прогонил кучето си, омесил една пещ хляб за овцете.

Цял ден овцете яли хляб и не отишли на паша. Но ето че през нощта, когато заспали, дошъл вълкът. Почнал да се върти покрай кошарата и щом угадил, че няма куче, прехвърлил с един скок оградата. Тогава старият овен се втурнал към кошарата и събудил овчаря:

— Стопанино — викнал той, — загинахме! Къде е кучето?

— Нали поискахте да го прогоня и аз ви послушах.

— Ах, стопанино, никога вече да не се водиш по овчи ум — рекъл овенът.

В туй време вярното куче, което не било далеко от кошарата, усетило вълка и връхлетяло отгоре му. Завчас го свалило на земята и горският звяр с голяма мъка отървал кожата.

От него ден нататък овцете и кучето станали големи приятели.