Включено в книгите:
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)
Последна корекция
NomaD (2011 г.)

Източник: znam.bg

 

Издание:

Ангел Каралийчев

Български народни приказки

 

Издадена: 2006

Кн. 15 от поредица „Златни детски книги“

Размери: 12×21

Брой страници: 496

Корица: твърда

Националност: Българска

Цена: 14.99 лв.

ISBN: 9545286253


Имало някога една несвястна жена. Мъжът й се трудел от сутрин до вечер, а тя се щурала насам-натам из двора без работа.

— Жено — казал веднъж мъжът, — вземи да ми ушиеш риза, че оголях.

— Не една, а пет ще имаш — отвърнала жената.

Грабнала цял топ платно, дето го била тъкала майка й, излязла към гората, метнала платното върху една шипка и поръчала:

— Шипке, да ушиеш до утре на мъжа ми пет ризи!

Вятърът подухнал, вейките на шипката се навели надолу и изшумолели, като че отвърнали: „Хууубаво!“

Като се прибрала жената, по пътя край шипката минал пътник, видял бялото платно, взел го и си отишъл. На другия ден жената се изправила пред шипката:

— Шипко, готови ли са ризите?

Шипката мълчала.

— Къде ми дяна платното? — повторно попитала жената.

Шипката пак нищо не отговорила.

— Ще те науча аз тебе! — заканила се жената, грабнала една тояга и почнала да бие шипката.

Била я, каквото я била, след туй се затекла към къщи за търнокоп, че да я изкопае. Почнала да копае и както копала, попаднала на заровено гърне, пълно с жълтици. Навела се над гърнето, бръкнала, нагребала една шепа жълтици и си рекла:

— Брей, какво едро просо намерих!

Отнесла гърнето вкъщи и отдалече се провикнала:

— Мъжо, излез да видиш какво просо намерих — напролет ще храня с него пиленцата.

Мъжът излязъл и що да види — жълтици. Мигом решил да ги потули някъде, но не искал жена му да знае къде, защото се боял да не ги раздаде на съседите.

— Жено — рекъл й той, — виждаш ли оня облак? Той ще донесе град. Като почне градушката, може да те утрепе, затуй най-добре ще бъде да те скрия.

— Скрий ме, мъжо, защото много ме е страх от градушка — уплашила се жената. — Къде ще ме скриеш?

— Ще изкопая един трап. Ти ще влезеш вътре, а отгоре аз ще метна рогозката. Там ще стоиш, додето мине градушката.

— Хайде — съгласила се жената.

 

 

Изкопал мъжът един трап. Настанил вътре жена си, метнал рогозката отгоре, насипал половин кринче ечемик и прикъткал кокошките. Те захванали да кълват ечемичните зърна, затракали с човките си, а на жената й се струвало, че вали градушка.

— Брей, че силен град пада! — рекла си тя и надзърнала през една дупка да види колко едри са зърната.

Една от кокошките, като видяла лъскавото око, проточила шия и го клъвнала. Жената под рогозката останала с едно око. В туй време мъжът скрил гърнето с жълтиците в житницата.

Щом излязла от трапа, еднооката отишла на улицата и се похвалила:

— Изкопала съм едно просо — зърната му като колелца!

Съседите се досетили, че несвястната жена е намерила жълтици, отишли при съдията и му обадили. Съдията повикал мъжа и жената. Попитал най-напред жената:

— Какво е просото, дето си го намерила?

— А че жълто, зърната му като колелца.

Съдията извадил от кесията си една жълтица.

— Такива ли са?

— Същите.

— Ами кога ги намери?

— Когато падна големият град и изби твоето око и моето (съдията бил сляп с едното око).

— Видиш ли, съднико, колко й стига умът, никакви жълтици не е намерила — обадил се мъжът.

Съдията повярвал на мъжа и ги пуснал да си ходят.

На другия ден, когато мъжът отишъл на нивата, в селото влязъл грънчар с кола грънци и почнал да вика:

— Грънци продавам, грънци!

Излязла еднооката и попитала:

— Как ги даваш?

— Пълно за пълно.

Жената грабнала едно кринче и влязла в житницата да го напълни със зърно. Като гребяла, тя напипала заровеното гърне и си рекла:

— Ех, че съм късметлийка! Намерих си просото. Ще дам на грънчаря просо наместо жито.

Напълнила кринчето с жълтици и го отнесла. Като видял парите, на грънчаря му светнали очите, той поел кринчето, изсипал всичките жълтици в торбата си и побягнал, като оставил и колата, и биволите, и грънците.

— Брей, че глупав грънчар! — засмяла се еднооката и смъкнала от колата всичките грънци. Наредила ги по колците на плета. За всичките грънци имало място, само за едно пукнато гърне нямало.

— Сторете му място! — провикнала се жената към наредените грънци.

Грънците не мръднали.

— Сместете се да му сторите място — ядосала се еднооката — или ще ви изпотроша!

Но тъй като грънците пак не мръднали, тя грабнала една тояга и ги изпотрошила всичките. След туй набучила пукнатото гърне на най-високия кол, седнала на двора и запяла.

Край
Читателите на „Еднооката“ са прочели и: