Ларш Гюстафсон
Ендшпил в Уофингтън

(Последна глава от въображаем роман)

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от шведски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
kill_u (2011)

Издание:

Съвременни шведски разкази

Съставител: Вера Ганчева

Издателство „Народна култура“, 1972


Два, може би три, откъде да зная!

Корпусът на пътническия параход „Льо Авр“ се заклатушка леко, докато се придвижваше по устието на реката, обкичен с бисерните нанизи на осветените си илюминатори. Нетърпеливите малки фериботи, дето щъкат от бряг на бряг дадоха сигнали с остри, сякаш вайкащи се сирени и в нощната тъма на тревожните им призиви отговори по-плътният глас на големия параход.

Свеж морски бриз ни посрещна край най-отдалечените от сушата плитчини, които, огрени от лунната светлина, приличаха на огромни гърбове на китове, тъй като отливът бе извънредно силен.

Скоро щяха да изчезнат и последните светлини, неясните, мъждукащи проблясъци, които още ни търсеха откъм брега.

 

 

Всъщност трябваше да минат повече от петнадесет години, преди отново да посетя град Уорфингтън. Беше ясен и топъл юнски ден. Този път пристигнах при значително по-тривиални обстоятелства, просто слязох от влака и се отправих към задимената, тясна зала на гарата. Туристическите афиши и рекламите за различни, отдавна несъществуващи марки цигари, които все още украсяваха стените, й, комай бяха все същите. Аз, изглежда, бях единственият пътник, слязъл тук.

Когато зърнах през мръсното прозорче на купето добре познатите очертания на града да изникват на хоризонта, изпитах дълбоко безпокойство, Но то след миг напълно се разсея.

Както ме посъветва моят приятел Даниел Х., този път отседнах в благопристоен, стар хотел, разположен в самия център на града, съвсем близо до средновековната крепост. Поради сезона в хотела имаше малко гости: възрастен господин, който киснеше по цял ден в читалнята и пищеше писма, две кльощави учителки по на около трийсе години, един студент.

След като оставих багажа си в стаята с овехтяла обстановка, от която обаче лъхаше домашен уют, аз пак слязох във фоайето. Първото, което направих, бе да поискам местния телефонен указател. Желанието ми не предизвика никакво учудване.

Седнах с хартия и писалка в ръка. Тежкият звън на църковните камбани проникна през открехнатия прозорец, лекият аромат на ябълковите цветчета се примесваше с невероятно душната атмосфера в пушалнята.

Какво особено чувство! По нищо не личеше, че е минало толкова време! Ябълковият аромат, църковната камбана, всичко си бе тъй, както през онова далечно лято, преди повече от петнадесет години.

Изтръпнал, аз се оглеждам наоколо, сякаш да се уверя, че никой не ме е познал. Такава нелепа тревога!

Д-р Алберстейн, изглежда, още живее тук, ако наистина помня с точност адреса му. Във всеки случай улицата му имаше някакво подобно название. И не можах да сдържа тънката си усмивка, когато видях името му, притиснато от двама други Алберстейновци — офталмолог и застрахователен агент. Дали изобщо бе разбрал каква ценна помощ ми оказа тогава, когато ми зае овехтелия и изпоцапан екземпляр на „Евридика“ от Адолф Брох? Съмнявам се.

За момент изпитах сантименталното желание да го потърся, да се отпусна отново в дълбокото кресло в библиотеката му и да подновя нашите мудни, унесени беседи за „тъканта“, „трите ключалки“ и „общият показател“, когато внезапно забелязах, че този Алберстейн има инициали Т. Х., докато старият филантроп се казваше Теодор Б.

Възможно ли бе в телефонния указател да има печатна грешка? И защо пък точно в неговото име? Да не би това да е някой негов роднина? Син?

Заобръщах страниците. Как бързо летят годините! Едва ли ще намеря още някое познато име! Роланд Берт явно е продължил учението си, в указателя бе посочено, че е директор на специален изследователски институт. Значи, по една чиста случайност не си е бил у дома оная вечер, когато тъй настойчиво го търсех по телефона. От Бетсина фон Беер и нейния екстравагантен съпруг нямаше и следа. Толкова много имена имам да търся, а най-важните липсват.

С известна неохота — а всъщност това безпосочно прелистване на указателя бе може би средство да отложа решението си — аз в крайна сметка се осмелих да ида най-напред при Грийнууд. Дори на прага му бях обзет от някакво детинско нежелание, подобно на чувството, което изпитва едно малко момче, съзнаващо, че се е посрамило пред човек, чието мнение е от значение за неговото самочувствие.

 

 

Когато вратата се отвори и той застана пред мен, аз не можах да забележа някаква друга промяна освен това, че с дясната си ръка се подпираше на бастун и през цялото време, докато траеше посещението ми, държеше този бастун близо до себе си. Не можах да забележа дали куца, или изобщо каква бе причината за наличието на бастуна.

Той не прояви никаква изненада, като ме видя, нито пък изрази пренебрежение, каквото аз тревожно дирех да открия в интонацията му. Влязохме в претрупаната с мебели стая, същата стая, където аз разгневен се блъсках в тъмнината между столовете и масата, и седнахме в малката столова. „Лодките край Перт“ на Хастингз все още си висеше там усамотено и величаво, на фона на същите тапети, които с годините може би бяха поизбледнели.

Очаквах, че разговорът ще потръгне някак от само себе си, че той ще го подхване с множество въпроси, зададени с характерната за него поривиста припряност. Куп обстоятелства до днес би трябвало да са му неизвестни и считах, че може би е разбрал съдбоносната си роля в странните, поразяващи събития от последните дни.

Наместо това обаче като че ли той очакваше аз да поведа. С удоволствие бих го направил, дори за момент ми се стори, че долавям почти незабележима умоляваща нотка в държането му, сякаш именно на това се надяваше. Но как бих могъл да започна? Какво знаеше той и какво не знаеше?

Всъщност той изглеждаше, поне така реших, когато впоследствие мислено възстановявах срещата ни, изцяло безразличен към моето пребиваване в Уорфингтън преди петнадесет години.

Съвършено хладнокръвно се впуснахме в диалог, който през цялото време засягаше съвсем странични теми: промените в градското планиране, новите самолетостроителни заводи в Афт на два километра извън града, безобразния мост, загрозил стария, красив булевард, където някога трескаво бях грабнал свитата на топка носна кърпичка на Елизабет Уид.

„Сега по моста се точи — заяви той — непрекъснато движение от тежки камиони, мотоциклети и автомобилисти-излетници. Вече не се чува как пеят славеите, в храсталаците край развалините.“

Разделихме се учтиво, но някак вяло: миналото като че не бе оставило никаква диря у него, по време на разговора изпитах за момент тревога, когато той косвено намекна за някакво „лично бедствие“, сполетяло го тогава, но бързо се успокоих, когато разбрах, че има пред вид пожара, унищожил резултатите от тригодишен усилен труд.

За този пожар бях чул да се говори още преди да го срещна първия път на полето край Афт. Всички в града знаеха в подробности това произшествие.

 

 

Минаха няколко дни. Все същото превъзходно юнско време. Разхождах се, подновявах познанствата си със стари местности и околности, вниквах в преобразованията, настъпили през тези години. Отново минах по стария мост над Рее и се запитах за съдбата на датския теолог Сьондертофт и за неизяснените му подбуди, когато ми услужи с разнебитения си вехт велосипед в деня, когато Елизабет изчезна. Нито един човек от онези, с които говорих, не си спомняше за него. За тях той може би дори никога не бе съществувал.

Естествено срещнах и Елизабет Уид. Всъщност стана съвсем случайно. Тя отиваше към училището под тежките, уханни тополи и носеше куп непоправени тетрадки под мишница. Походката й бе все така гъвкава, косата й — все така антрацитено черна, само профилът се бе поизострил. Дълго ме разглежда с умните си, късогледи очи. Не мога да отрека, че останах разочарован, когато не ме позна. Не реагира даже на името ми и едва когато загатнах за общото ни познанство с Грийнууд, лицето й просветна.

„О — възкликна тя с неописуема, лъчезарна усмивка, — значи, тогава вие сте оня весел чужденец, който искаше да ме разходи с велосипед до Афт? Тогава много дружахте с д-р Алберстейн. Как сте сега? Живеете в друга страна, нали? Не намирате ли, че градът доста се е променил?“

Кимнах, занемял.

„Като сега си спомням — продължаваше тя с любезната си, сияйна усмивка — нашата ужасна препирня за оня ветропоказател горе на кулата, помните ли?“

Не смеех да отговоря. Съзнавах, че разговорът ни е стигнал до решителна фаза. Че това, което тя сега щеше да каже, означаваше за мен сборът от тези години и в крайна сметка отново щеше да придаде на „тъканта“, на страшната, необозримата, безсмислената „тъкан“ значение, което някога е имала.

Докато чаках отговора на това, който най-сетне, независимо от всичко, трябваше да сложи края, аз наблюдавах нейното все още красиво лице, поразен, че с течение на времето то е станало по-приветливо и в същото време по-учителско, и се почудих какво ли би станало, ако в онази дъждовна априлска вечер не бях нахлул тъй брутално и завинаги в живота й.

„… проверих. Вие всъщност бяхте прав. Някога е бил железен, но сетне заменен с бронзов. Това се е случило вероятно след отпътуването ви.“

Кимах любезно.

„А вие, Елизабет, сте станали още по-красива през тези години.“

 

 

Дните, които ми оставаха в Уорфингтън, не издълбаха особени следи в паметта ми. Спомням си смайващо синьо небе, слънчева светлина, безлюдни улици, полупразни кафенета, където сънени келнери забърсваха бирените лекета по масите и тихо си тананикаха някаква мелодия, която би могла да бъде и „Песен за Анриет“.

Спомням си също една безподобна пустота, сякаш градът внезапно бе напуснат от жителите си, както и усещането, че вече не се чувствувам като у дома си в своя живот, че всъщност никога не съм се чувствувал в него като у дома си.

На десетия ден заминах за Бристол. Оттогава не съм стъпил отново в Уорфингтън.

Край