Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от шведски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
kill_u (2011)

Издание:

Съвременни шведски разкази

Съставител: Вера Ганчева

Издателство „Народна култура“, 1972


По време на пребиваването си в района на Южното море попаднах на остров Малекула, който е разположен съвсем близо до Еспириту Санто и е част от Новите Хебриди. След корабокрушение и кратък престой на един необитаем атол бях спасен от шхуна за копра, с която именно се добрах до мисионерската служба на Малекула. Тя се ръководеше по онова време от мистър и мисиз Грегъри, и двамата от Англия.

Най-напред няколко думи за Малекула. Това е доста голям остров, покрит изцяло от непроходима джунгла. Никъде на територията му няма равен терен или площадка, където да кацне самолет, и единственият начин да се проникне до селищата на туземците е ходенето пешком. Промъкването през джунглата до най-близкото по-значително селище, където живеят тъй наречените големи намба, трае около седмица. От стари времена островът е известен с канибализма на населението си, макар властите да уверяват, че с тога уж било ликвидирано. Смешни твърдения, тъй като бели пришълци посещават вътрешната част на острова твърде рядко, и то веднъж на много години. Кой може да знае на какво са способни тъмнокожите туземци по време на племенните си войни, които водят зад зелените сводове? Единствените бели жители тук бяха двамата мисионери.

Мистър Грегъри бе тъмнокос, представителен мъж на около четиридесет години, с хубави бели зъби, които охотно показваше в широка усмивка. Според капитана на шхуната Мюлер Грегъри бил син на един плантатор от Пентикост и на жена от местното население. Учил в протестантското мисионерско училище в Луау и там се влюбил в сегашната си съпруга, която преподавала английски. По онова време тя била типично английска крехка хубавица, пристигнала от Кеймбридж право в тукашния зной. Оженили се — той на осемнадесет, а тя на двадесет и пет години. Двамата били дълбоко религиозни и незабавно след като Джон Грегъри свършил училище, изявили желание да отидат мисионери в наскоро учредената мисионерска служба на Малекула. Живеели на острова вече двадесет и четири години, опитвайки се да променят вярата на „бушиз“ и дори притежавали скромна кокосова плантация. Както вече казах, Джон Грегъри беше запазил младежката си свежест, но мисис Етел Грегъри бе подпухнала неимоверно. Извънредно пълна, огромна, разплута и шишкава, тя все още имаше красиви черти на лицето и дълга, вълниста коса, която тъкмо разресваше на верандата на бунгалото, когато се зададохме по пътеката откъм залива, където бе закотвена шхуната.

Двамата се зарадваха много на посещението ни. Капитан Мюлер и аз бяхме приети с разтворени обятия и пред чаша с разхладително питие бях помолен да разкажа за преживяванията си на Баубау. По-късно мисис Грегъри поднесе великолепна вечеря, която за, почна с раци и добре изстудено бяло бургундско. Сякаш никога досега не бях се чувствувал тъй превъзходно. Изкъпан и избръснат, облечен в чистите бели ленени дрехи, които ми зае мистър Грегъри. Подремнах няколко часа на люлка от сплетени палмови листа, а един малък едроок прислужник в набедреник ми вееше с ветрило. Бях пил и джин с лимон и се чувствувах чудесно. Просто чудесно. През тънките завеси, поставени за защита от комарите, изгледът към палмите и залеза бе сякаш взет от рекламен туристически филм. Мълчаливи тъмнокожи прислужници бяха застанали зад стола на всеки от нас и пълнеха чашите и чиниите при най-малкия знак. На масата бяхме стопаните, капитанът, аз и двама много симпатични господа по ризи и набедреници, които ни бяха представени като Жак и Мгори, високопоставени вождове на двете големи островни племена — големите намба и малките намба. По време на предястието теми на разговора бяха изкуството, музиката, политиката и накрая — религията. Аз изказах мнението, че сигурно е трудно да се накарат тези народи да приемат християнските канони, без същевременно да се накърнят техните изконни културни и битови потребности. Могат да се приведат най-различни примери — особено в района на Тихия океан — за това как мисионерите успешно громят изключително богати художествени традиции и подменят здравословния живот, който водят туземците, с лицемерно подражание на викториански норми. Разсъжденията ми не срещнаха никаква съпротива от страна на мисионерите. Те изведнъж станаха много сериозни и напълно се съгласиха с мен. После мисиз Грегъри каза:

— Скъпи господин Семелман, ние пристигнахме тук преди много, много години. Изпълнени бяхме с увереност, че протестантското учение е най-правото. Ненавиждахме незрелите, от наша гледна точка, религиозни ритуали на тъй наречените примитивни хора и най-вече обичая да се яде човешко месо при тържествени случаи. Не разбирахме местните жители и първите години, които прекарахме на острова, бяха твърде трудно време за нас. Обикаляхме безспир всички краища на страната. Проповядвахме, тълкувахме свещените книги и постепенно събрахме паство от трийсетина души.

Дори построихме малка църквица. Можете да я видите през прозореца. Сдружихме се с мнозина от най-изтъкнатите личности на острова, макар те да отказваха да се отрекат от вярата на прадедите си. Минаха две години и около Коледа, в една ужасна жега, при нас дотича някакво момче, което покани Джон и мен на голям празник в главното селище. Приехме поканата и се отправихме на път.

Стигнахме дотам с големи мъки, по-тежки от когато и да било, защото Джон стъпи на един отровен храст и убоде крака си. Бе полумъртъв от треска, когато най-сетне, след седемдневно ходене, се добрахме до селището. Но Жак, който тази вечер е наш гост, доведе изкусен лечител и Джон бе излекуван за два часа. Същата вечер започна празненството. Имаше чудесни танци във фантастични костюми, декламации, пееха се прастари песни и се даде голям пир. Основното ястие бе месото на враг — предател на племето, убит по ритуален начин. Това научихме едва на следващата сутрин.

 

 

Джон държа пламенна проповед против варварското жертвоприношение на човешки същества. Върховният жрец на селището, днес почиващият в мир Гуригури, се усмихна и тихичко произнесе много мъдро слово, в което основно поясни образния свят, породил този зловещ обичай. Не бяхме в състояние да му отговорим, но незабавно поехме обратния път към мисионерската служба. Месец по-късно бяхме посетени от Гуригуря и съпругата му, които пристигнаха тук и се настаниха в една колиба край брега. Щели да ловят риба, обясниха те. Но след време забелязахме, че посещението в нашата църквица намалява, докато една неделя се озовахме съвсем сами сред варосаните й стени. Вечерта при нас дойде Гуригури, който ни обясни причините. Опитите ни да разгръщаме мисионерска дейност му направили силно впечатление и той с ентусиазъм прегърнал тази идея: да мисионерства. Затова и посетил малкото ни паство. Всеки ден енергично проповядвал своето учение.

И точно на днешния ден преди двадесет години ние бяхме спасени! Приехме нова вяра. Същата вечер устроихме голямо пиршество, на което бяха сервирани двама крадливи мошеници от Киликили. Много сме щастливи, че сте с нас тъкмо на този тържествен възпоменателен празник.

Всички край масата се усмихнаха и заръкопляскаха. С изключение на капитан Мюлер и мен. Не дочакахме месното блюдо, а напуснахме трапезата и се втурнахме надолу към шхуната. Мисиз Грегъри се понацупи, но Джон Грегъри, Жак и Мгори се разсмяха и ни изпроводиха чак до кораба. Като прощален подарък получихме чаша, украсена с резба.

Край