Стиг Класон
Коледен мир и покой

Бе по времето, когато никой не се наричаше Кристер, когато никой не носеше името Кент.

Всички изоставащи ученици учеха в „Б“ паралелките.

Бащите имаха книжка с талони, срещу които месечно имаха право да получат от Държавния монопол еднолитрова бутилка ракия.

По онова време не съществуваха големи предградия на Стокхолм. Бедните люде живееха в Юртхаген, Хагалунд и Грьондал. А също и в Стария град, в Южната част и около парка Крунуберг.

Но тогава за бедните се полагаха грижи, та да имат те своя коледен мир и покой.

Историята започваше на 13 декември, в така нареченото утро на Лусия, празника на светлината. Четирима души, облечени като Дядо Коледа, заставаха пред къщната врата и запяваха коледна песен.

След това се вмъкваха вътре в жилището и съобщаваха следното: „От този квартал подбрахме двадесет и три момчета, които ще получат ново облекло. Вашият син е между тях. Дошли сме тук, за да му вземем мярка и да проверим кой номер обувки носи. Единственото, което се иска от вас, е да идете в големия универсален магазин ЕНКО — два дни преди Бъдни вечер. Там ще получите дрехите и по този случай ще има малко празненство. По-късно същия ден се устройва голямо тържество в залата Ийлет. На него са поканени всички от Стокхолм, които са получили дрехи. Има само един въпрос, който трябва да уредим сега. Това дарение е проява на грижа за бедните. Условието да го получите, което трябва да изпълните сега, е да ни предадете книжката с талоните за алкохол.“

— Но нали вече взеха книжката на моя мъж?

— О, не, госпожо Андершон, нас не ще измамите.

Опитът на госпожа Андершон да запази книжката на мъжа си бе продиктуван от стремеж да запази коледния мир и покой в семейството. Не заради това, че с този алкохол щяха да приготвят коледния пунш. Не заради жалкия и злощастен литър ракия, отпускан по Коледа. А заради това, че мъжът й досега бе изтърпял достатъчно унижения от обществото.

Мъжът на госпожа Андершон работеше в „Дженеръл Мотърз“. Но съвсем не постоянно. Всяка сутрин той отиваше във фабриката и чакаше там заедно с много други. Непосредствено преди започване на работния ден от един прозорец пускаха бели бележки и всички ония, които успееха да се докопат до такова листче, получаваха работа за този ден.

Мъжът на госпожа Андершон не бе измежду особено чевръстите и поради това четиримата дядо Коледовци се бяха спрели тъкмо на неговия син за своя коледна жертва.

И така, взеха мярка за дрехите на момчето, а книжката за алкохола бе извадена от мястото, където бе укрита, и предадена.

Два дни преди Бъдни вечер госпожа Андершон пристигна със сина си в ЕНКО.

На най-горния етаж в магазина са подредени масички и се поднася чай. Издигната е и ниска естрада. Пианист е заел мястото си пред рояла.

Салонът е пълен с дами, които пият чай.

Госпожа Андоршон и синът й биват отведени в една стая зад естрадата.

Там са събрани всички коледни жертви.

Извикват името на сина на госпожа Андершон. Той се изкачва на естрадата. Стои там достатъчно дълго, така че всички, дето пият чай, да го разгледат.

След това го водят зад естрадата, карат го да се съблече и после да се облече отново. Нови гащи, нова долна фланелка, нови чорапи, нов костюм и нови обуща.

После отново го извеждат на естрадата, след като старателно приглаждат косата му с гребен и вода в новите дрехи.

Сега всички, които пият чай, ръкопляскат.

Синът на госпожа Андершон благодари. Казали са му, че дамите, които пият чай, са платили дрехите. И затова следва да им благодари.

Синът на госпожа Андершон започва да мрази. Както тия, които пият чай, така и дрехите, които е получил.

Мрази дрехите затова, че всички, дошли заедно с него, са сега еднакво облечени и обути.

Знае, че всички ще го зяпат, загдето е получил тези дрехи.

Но знае и че всички други, получили дрехи като него, изпитват същото чувство: омраза.

Синът на госпожа Андершон е на дванадесет години.

Синът на госпожа Андершон получи дрехи и когато бе на единадесет години. Съзнава, че ще му дадат дрехи и когато стане на тринадесет. Не му е ясно кога ще свърши всичко това.

По-късно същия ден е устроено тържеството в заелата Ийлет. Там пък госпожа Андершон ще пие чай.

И сега госпожа Андершон започва да мрази.

Децата ще бъдат фотографирани. Ще се уведомят вестниците.

Момчетата — на една снимка, момичетата — на друга.

Стотина еднакво облечени момчета на дванадесетгодишна възраст представляват странна гледка, особено когато всички те се опитват да прикрият лицата си.

Стотина еднакво облечени девойчета са още по-странна гледка.

Снимките са предназначени за вестниците.

Може би е уместно вече да се посочи защо е толкова голяма неблагодарността. Тя се дължи на завистта, която се ширеше тъкмо в кварталите, където живеят децата с новите дрехи.

В многодетните семейства например.

Такива семейства, по усмотрение на разни дарители и благотворителни дружества, живееха в един и същи дом. Защото така било най-добре.

Днес е по-трудно да населиш един голям дом със семейства, които имат повече от осем деца. Вземат се пред вид и други обстоятелства освен броя на децата.

Например дали родителите са болни.

Дали всички деца се учат в „б“ паралелки.

Дали книжката за алкохол вече е иззета.

Така в един такъв дом най-богати са ония, които имат най-много деца. Наемът се изчислява по съответен начин.

Ето защо богатите откъм деца семейства в един такъв дом стоят на по-високо обществено стъпало.

А тия, които получават дрехи за Коледа, живеят зле по някаква друга причина, а не поради това, че им е тясно.

И никой не иска да се види на снимка във вестниците.

Синът на госпожа Андершон поради това открадна звездата от коледната елха в Ийлет. Звезда, направена от стъклен памук.

Ако пъхнеш такава звезда във вътрешния джоб на един нов зелен костюм и след това се впуснеш в буйни танци, влакното й се начупва и прониква в целия костюм. Частици от нея стигат чак до тялото, проникват в кожата и бързо предават оня, който е откраднал коледната звезда.

Когато залавят сина на госпожа Андершон и публично го показват като пример за неблагодарност, госпожа Андершон намразва сина си.

Тя мрази вече своя съпруг, който не е способен дори да запази своята книжка за алкохол. Тя мрази себе си, защото не може да облече сина си без чужда помощ, а сина си мрази, защото краде тъкмо по Коледа.

Единственото, което може да направи, е да го набие колкото може по-жестоко.

И в крайна сметка излиза, че обречено на провал е всяко начинание да помогнеш някому. И че неблагодарността е наградата за благотворителността.

Колко малко всъщност значи коледният мир и покой.