Сара Лидман
Птицата и лицето

Беше най-малкият от цял рояк братчета и сестричета и му дадоха името на един от по-младите негови чичовци; когато го кръщаваха по християнски, получи още едно име — библейско или европейско, но нито едното, нито другото му прилягаха и никой не го викаше с тях, защото той не растеше като другите деца. Дълго време за всички беше само Сакатото или Кекавото — тъй го наричаха, ако изобщо станеше дума за него. Когато Вамбура навърши девет години, дадоха й да го бави и тя го обсипваше с гальовни обръщения: Ниага гакуа (Щраусово пухче), Хлапенце и прочие, неподходящи за случая названия.

Отпуснат върху безпомощните си кости, той наблюдаваше как другите се движат, разхождат, рипат, играят, лудуват, падат, но се изправят, припкат, топуркат, гонят се, тичат, коленичат, идват и си отиват. Целият този вихър от движения врязваше дълбоката следа на болката на неговото лице, хубавите неща го отминаваха. И тъй като самият нямаше особени други грижи, попиваше неволите на цялото село в душата си, така те получаваха по-ясни и чисти контури, отколкото биха могли да им придадат самите страдащи, застигнати от всевъзможни беди, дето преследват всеки, който има здрави нозе. С течение на времето лицето му придоби израз, толкова многозначителен и символичен за жителите на селото, че те го нарекоха Утхио, Лицето.

Научи го да чете Вамбура, която бе ходила на училище две години. И понеже на много ученици пътят им минаваше покрай него, те го караха да ги препитва, тъй че в края на краищата запамети от кора до кора учебниците от първо до четвърто отделение. Ала съвсем не изпитваше жажда за знания и рядко питаше за каквото и да е, сякаш не му подобаваше да проявява любопитство. Не се унижаваше.

Всички момчета, дето можеха да ходят, известно време си играеха с хамелеони, които разнасяха върху пръчки — сякаш се тренираха за следващото си забавление — за транзистора, който щяха да си купят веднага, щом получеха работа в автомобилната работилница и да човъркат ненаситно, за да слушат всички възможни станции. На Утхио предлагаха от време на време хамелеон, като му показваха как да го гъделичка по тила, та животното да променя цвета си.

Наблюдаваше го, следеше неговата сдържаност и предпазливи движения. Когато усетеше, че хамелеонът се уморява да пълзи по пръчката, Утхио протягаше двата си притиснати един към друг пестника — те приличаха на пъпка на края на тънко клонче. Тогава хамелеонът с охота се преместваше на новата си опора, която очевидно предпочиташе пред голата, люлееща се пръчка.

Уплашеше ли се, ставаше прозрачен, така че се очертаваха костиците му.

— Не намираш ли, че е забавен?

— Той не обича да му обръщат внимание — отговаряше Утхио.

— Никога ли не ти е скучно?

— Не. Оставете хамелеона на дървото му.

Майката на Вахира, която отначало бе на мнение, че не е прилично дъщерята на Муго да бави такова голямо дете, след като има вече собствено от годеника си, не след дълго бе пленена от личността на Утхио. Съзряла бе в него широка душа, схващаше каква полза би могло да принесе момчето за нейното паство — почти лишено от тяло, в което да се загнезди грях, не изкушено от дъвка и обрязване. И тъй като работите в духовната й общност не вървяха, тя чувствуваше, че е крайно време за нов тласък. А освен това, ако Утхио би пожелал да разгърне особения си талант в един живот, изпълнен с настойчиви молитви, които да диктува тя, нейното ежедневие би намерило опора и истински смисъл.

Затова взе библията и седна край момчето, сгушено на обичайното си място, извън колибата, сред пилци и оглозгани царевични кочани, с поглед, впит към Кере-Ниага. Прочете му за онази вяра, дето има сила да мести планини, и запита дали той не би искал да я сподели.

— Планината е съвършена там, където е — каза Утхио.

Майката на Вахира отговори, че според прадедите бог живеел в Кере-Ниага, но че не било така и че Утхио трябва да се опита да преодолее подобно заблуждение. Утхио не отговори. Той нито отстояваше вярата на католиците, нито бе покорен от тъмата на езичниците, така че тя просто не знаеше от какво да го спасява.

Друг път му прочете притчата за недъгавия, който се дигнал от одъра си и проходил. Не трябваше ли поне това чудо да превърне мълчанието му в поток от сълзи, които да сложат началото на техния нов живот, изпълнен с молитви? Не смята ли той, че тази притча е извънредно трогателна?

— Не, това е непристойна история — отсече Утхио. И майката на Вахира заряза всякакви опити да пробуди душата му, безпрекословно уверена, че момчето принадлежи към непоправимите безверници, макар да е бил топнат в светена вода на най-крехка възраст.

Тайно идеха при него, когато Вамбура и майката на Вахира бяха по полето или в гората, жени най-вече, за да се разтоварят от такива кахъри, дето не върви да споделят нито с фелдшера, нито с други жени, нито със свещеника, защото въпросите им все водят до извода, че грижата е неуместна и колкото и приятелски да те разпитват, винаги откриват грях в човешките тревоги. Има почтена болка, но има и срамна. Утхио не раняваше никого с недоумение, в това се състоеше облекчението да говориш с момчето. От негови съвети нямаше нужда, тъй като в крайна сметка всеки постъпва тъй, както го принуждават обстоятелствата.

Дъщеря ми побягна от дома. Той наистина не е по-лош от мнозина други. Но неговото семейство не дойде да я поиска, не даде добитък, за да откупи булката. Мъжът ми и синовете ми са толкова разгневени, че възнамеряват да върнат насила момичето, а него да смажат от бой. Аз не искам това. Но докога ще мога да удържа мъжете си? Не смятай, че одобрявам постъпката на дъщеря си. Едва като даде скъпи дарове и добитък, честно наследен или припечелен с труд, човек показва, че желае да задържи една жена завинаги. Ако оня един ден напъди дъщеря ми, защото му е дотегнала, цялото това приключение не ще да му е струвало и една коза. А кой мъж сетне ще даде добитък, за да я вземе? Разбери, моите мъже наистина имат право да се гневят. Една здрава девойка има висока цена. Но не искам да ги пребиват.

Аз го обичах. Още го обичам. Всичко това с добитъка ни се струваше тъй чуждо, не ни засягаше. Важното бе да сме заедно. Не говорехме дори за женитба по това време. Мисля, че и той още ме обича. Но понякога зъл дух го обсебва. Тогава казва: време е за мен да си намеря почтена съпруга. Или: как мога да те уважавам. Пристана ми, без да съм дал нещо за теб, като някакво диво зверче.

Не зная дори как се казва. Всичко стана след бурни танци. Беше страшно и все пак — нищо особено. Месец след това видях този, когото за пръв път обикнах. Обича ме и той. Прочетох това в очите му. Търся го по всички пътища, но когато го зърна, трябва да се крия. Веднъж той ме извика. Веднъж. След няколко седмици ще съм така наедряла, че всички ще разберат какво се е случило. Можеш ли да си представиш какво е да обичаш някого, с когото не можеш да бъдеш. И всичко това — заради едни бурни танци.

Дъщеря ми, най-доброто момиче от всички други, ми донесе дете, което няма баща. Малкото е добре при мен, не търпи никакви лишения. Но дъщеря ми замина за Найроби. Чух, че там ходела с чужденци, ей така, когото и да било. Мъжът ми е убит от полицаи. Девер ми, който трябваше да оглави семейството и да вкара дъщеря ми в пътя, е хвърлен в затвора. Синовете ми са още невръстни. Кой ще върне дъщеря ми, кой ще я накаже заради мен и ще върне честта й? Ех, да знаеше само какво значи да имаш обезчестено дете!

Разминах се с любимия от моята младост. И ми се струваше, че никога не ще мога да обичам другиго. Не че не ми харесваше онзи, когото баща ми избра за мъж, но ми беше все едно. Мама каза, че ще го обикна, след като почнем да спим заедно, но аз бях ни жива, ни умряла. Исках той да си вземе друга жена, колкото се може по-скоро, и му избрах една от по-малките си сестри. А сега, без сама да проумея как стана, аз обичам моя мъж два пъти повече, отколкото оня младежки блян, по който бях копняла. Това е все една да възкръснеш. А сестра си, за която се грижех, докато бе дете, изпитвам желание да хвърля в огъня, когато мъжът ми я замоли да му приготви вечерята. Дали наистина я обича, или иска само да ме наказва заради, предишната ми студенина?

Влюбих се в Монене още в деня, когато той и сватът дойдоха да поискат сестра ми. Малко момиче бях тогава, неопитна, но вече горях. Сестра ми, хубава и; стройна, беше тъжна булка. Тя плачеше, че се разделя, с мен, а аз пък плачех, че именно тя ще живее с него. Щом станах на определената възраст, сестра ми нареди нещата така, че Монене ме взе за жена, та да бъдела с мен през деня и да имала покой през нощта, както сама се изрази. А аз го обиквам все повече с всеки изминат ден. Дълго време бяхме щастливи. Но започна да се промъква нещо недобро. Когато сега вечер ме моли да му приготвя вечерята, той поглежда към сестра ми, не сваля очи от лицето й. И ме напуска, преди да се зазори. Сякаш за сестра ми аз не съм голяма жена и майка, а си оставам изкупителната жертва, която е принесла. И казва на Монене, когато знае, че съм наблизо и ще я чуя: малката ми сестра изглежда огорчена. Трябва да бъдем мили с нея. Нищо ли не правиш за нея призори, съпруже мой? Не забравяй, че е пораснала на ръцете ми.

Никога не съм разбирала от друг вид любов. Дали той идва, или си отива, ми е все едно. Обичам само едно нещо на тоя свят — децата. За мен всички са мои, независимо дали аз съм ги раждала, или не. Иска ми се да бъдат винаги около мен, в скута ми. И другите жени знаят, че с мен на малките им е най-добре и винаги ми ги оставят в нощите, които прекарват с мъжете си. Моята колиба бе най-лелеяното убежище за децата от цялото ни стопанство. Бях майка за всички. А сега дойде нова съпруга. Тя е мършава. Няма меко и топло тяло, в което да се сгуши дете. Но пък е сладкодумна. И вече виждам как детското ято отлита край огъня в нейната колиба, без най-малките дечица, които още не разбират приказките. Така ги омагьосва, че те дори ме упрекват: защо ти никога не ни разказваш интересни неща? И то упрекват мен, чиято колиба бе най-лелеяното им убежище.

Мъжът ми вече не ме обича. Отдавна не ме бие. Презира ме. Не искам да живея.

Момчетата от селото бяха направили дървен велосипед и предложиха на Утхио да го повозят до Кирима, където никога не бе ходил. На една витрина там щял да види препариран лъв с толкова зли очи, че и жив звяр не можел да гледа по-свирепо, а пък не можел и да си представи с каква скорост лети велосипедът по пътя.

Вамбура намери голяма картонена кутия и я застла с клонки и парцали, като предупреди момчетата да карат предпазливо по дългия стръмен път. Картонената кутия с Утхио бе поставена върху дървената рамка. Момчетата подтичваха от двете страни, придържаха Утхио, за да пази равновесие, и възхваляваха велосипеда, който можел да върши толкова полезна работа, па макар и без педали. Е, Утхио, не ти ли е приятно да се носиш с такава шеметна скорост!

Спряха пред живия плет, с който бе заграден хотелът. Погледаха големия кафез с птици, също като ония, дето хвърчаха в гората, и фонтана с танцуващата във водата топка, какъвто надали има другаде, а после автомобилите, за които щяха да мечтаят, след като се наситеха един ден на транзистора. За тяхна радост и страх се появи дори просякът Ирио сиа Мутхиа, Оглозгания от мравки, както сам се наричаше.

Някои твърдяха, че бил столетник, други — че бил още по-стар, но просто времето престанало да го жили. Преди много, много години, когато според обичая мъртвите били изнасяни в гората, Оглозгания от мравки, умрял, оплакван от синовете си, жените си, внуците си и съседите си, и също бил оставен в гората. След няколко дни се пробудил, станал и пак заживял. Хиените и лешоядите го пощадили, но цял мравуняк червени мравки го нападнал и оглозгал до кост лявата половина на тялото му. Върнал се в селото си и предизвикал там страшна уплаха. Преди да бъде изнесен в гората като мъртвец, той не се отличавал с нищо от другите, обичал близките си и се спречквал с тях съвсем умерено, никой не можел да допусне, че има поводи за мъст. Той не потърсил семейството си. Обикалял селото и разправял на всички с все по-широка усмивка: те го изхвърлили, за да го ръфат мравките.

Отначало, след това възкресение, синовете му казвали на старците и на съседите, които тогава вървели с траурното шествие: Нима не помните, че той бе студен и вдървен, че бе започнал да вони? Но никой не им отговарял. Убийци можеха да бъдат пускани на свобода и да бъдат отново приемани в селската общност, след като бъдат по съответен начин очистени от греха. Но да се оплаква мним мъртвец, когото никой не е убил, бе тежко и непростимо провинение. Следователно траурът на близките бе незаконен. Те се страхуваха да идат на пазара или на църква, защото рискуваха да срещнат Оглозгания си тате, а какво щяха да му кажат. Постепенно никой не искаше да говори с тях. Не искаха да вземат младите от рода им за съпрузи и съпруги — стане ли член на такова семейство, човек се излага на опасността един ден да бъде хвърлен на мравките. Нямаше вече живот за тези хора и те изсъхваха, обкръжени от непроницаемо мълчание.

Възкръсналият пък се наливаше с все повече сила, някои дори твърдяха, че постоянно извишавал ръст, че бил много по-дребен, преди да умре. Спеше в горска хралупа, „заедно с моите приятели мравките“, както сам казваше, през деня бродеше надлъж и нашир, загърнат в дрипаво одеяло, с просешка тояга и торба. Даваха му всичко, което поискаше, дори най-бедните. — Искаш ли да видиш моите рани! — казваше той — и откриваше оглозганата половина на тялото си. И вдовици, и сираци хвърляха последния си цент в краката му. Неговите връстници гаснеха, старееха и измираха, но Оглозгания от мравките укрепваше все повече благодарение на страшните си язви. Плашеше дори дивите зверове, прокуждаше обикновените недъгави просяци; при появата му на някое тържище всичко замираше.

Само от едно място се осмеляваха да го пъдят — от „Бялото фламинго“. Още преди да успееше да изрече своето „Искаш ли да видиш моите рани?“ и да отметне одеялото, някое пиколо се впускаше по насипаната с пясък пътека и го обсипваше с ругатни: „Махай се, докато не сме насъскали кучетата по теб, изнудвачо!“ Тогава той се оттегляше към пътя и размахваше тоягата си: „Мравките ще подпалят и твоята плът!“ Дори забравяше да си изпроси по нещо от жените, насядали край ъгъла, които плетяха кошници за туристите.

Момчешкият рояк се пръсна извън живия плет — да срещнеш Оглозгания от мравките, беше събитие, но да станеш очевидец на поражението му, граничеше с невероятното. Значи, има нещо по-силно и от оня, дето е надвил смъртта: и това бе хотел „Бялото фламинго“ в Кирима.

Един стар бял човек, предпочел сладостното усамотение пред трескавата суетня навън, се бе разположил на верандата, със загърнати в пухкаво одеяло нозе, с чаша чай и димяща лула. Край него трепкаше птица и пееше. Кацаше на ръката му, отпускаше се на рамото му, ровеше се в косата му и пееше ли, пееше, но старецът като че не й обръщаше повече внимание, отколкото на дима от лулата си. И сред целия тукашен разкош и блясък, сред красивите цветни лехи и елегантните дамски пантофки край тях, нищо не порази Утхио тъй, както гледката на стария господин и Птицата, които ясно можеше да види през един процеп в плета.

Но най-вече Птицата. Да, Птицата. Ниони. Те бяха Птицата и Лицето, разделени от един бял старец, като от ненужен, случаен клон. Крилата, премного къси, за да може да лети. Белотата — сякаш сливаща се с белите коси на стареца, но която след като се вгледаш по-добре, се открояваше със съвсем друг нюанс. Тъмночервените пера на опашката — само оня, който бе наблюдавал Кере-Ниага по всяко време на деня, можеше да разбере смисъла на тия пера, на техния пурпур. И на песента.

Утхио я гледаше и с всяка фибра на сакатото си тяло дебнеше всяко нейно движение, попиваше песента й, предназначена само за него. И колко бе изобретателна: най-напред подвикваше на Утхио, чакаше миг, после звънливо повтаряше отговора на момчето. Наистина всеки можеше да се вслуша в тази песен, но значението й си оставаше тайна между Птицата и Лицето.

Другите момчета се редуваха да карат дървения велосипед по пътя, който бе пуст в неделен ден. Освен лъва, който винаги предизвикваше страх, а сетне залпове от смях, виждаше се и Оглозгания от мравките, поел надолу към автобусната спирка. Можеха да профучат с велосипеда край него от другата страна на пътя, а следващата неделя сигурно щяха да се престрашат и да минат съвсем близо до него, ако съберат необходимия кураж през седмицата и ако Оглозгания от мравките дръзне да се мерне отново — така щяха да сложат похлупак на всички възрастни, които той плашеше до смърт. Някой ден пък ще го докоснат — може би страхът, който сееше, се дължеше единствено на самовнушение у околните.

Ами авторемонтната работилница! Да наблюдаваш как свещенодействува някой мъж с омаслен комбинезон, легнал по гръб под туловището на „Морис 1100“ — какво преживяване!

Хайде сега да се върнат при Лицето в картонената кутия: може би и той иска да види по-отблизо лъва, Оглозгания от мравките и работилницата? Не, той иска да остане край плета.

Пред хотела спря голям черен автомобил, от него излязоха неколцина, една дама се приближи до момчето. Размениха си погледи, но Птицата поде песента си и Утхио притвори клепачи, та непознатата да не долови това, което си казваха. Дамата отвори чантичката си, наведе се и пъхна една банкнота в ръката му. Лицето на момчето се изкриви, тялото му се затресе и той я помоли горещо с очи да не го смущава. Тя обаче продължи да го наблюдава и Утхио се просълзи. Помилва го по главата, затвори в шепата му банкнотата и промълви: „Клетото“.

Присъедини се към другите на входа на хотела, хвана под ръка един господин и му каза:

— Да беше видял лицето му! И какви очи, сякаш проникваш в душата на Африка!

Момчетата, наобиколили Утхио, взеха банкнотата и я заразглеждаха. Най-големите можаха да прочетат, че е на стойност 100 шилинга и насмалко не я скъсаха от възбуда. Настояваха веднага да си тръгнат обратно за дома, но Утхио отказа и те нерешително тъпчеха край него. Да не би да смята, че ще получи още пари? Той е водач на групата, те ще му се подчиняват, ще го довеждат тук всяка неделя, стига да иска. Утхио обаче остана прилепен към процепа в плета и гледаше как Птицата шепне нещо на белия старец. Но тя всъщност нищо не му казваше, своите истински послания Птицата бе предназначила за оня, който ги разбираше.

Старият човек стана, прислужникът избърза към него, взе одеялото, подаде му бастуна, протегна една пръчка на Птицата, която напусна рамото на стопанина си, а той тръгна бавно и с мъка, последван от прислужника, понесъл пръчката с Птицата.

Сега вече Утхио загуби интерес към града и момчетата го настаниха на рамката на велосипеда. Не би ли искал да види лъва? Не, иска да се върне в къщи. Най-голямото момче подаде банкнотата на Вамбура и разказа за непознатата дама. Вамбура вдигна брат си на ръце и не й се искаше да го остави, толкова много се бе тревожила през деня и каза, че вече не би го пуснала сам на такъв дълъг път. Момчетата неохотно се разотидоха, като се чудеха има ли смисъл да се вършат добрини — та те не получиха и цент за трепането си, никой не похвали изобретението им, а пък на Утхио му паднаха сто шилинга ей така, от небето.

На следния ден Утхио запита Вамбура дали не иска да слезе долу до хотела и да плете там кошници, като го остави да „ползува наследството“. Изразът бе възникнал в далечното детство; когато баба им умря, остави на Вамбура в наследство една мека и протъркана кожена престилка, която тя преправи на седло за Утхио и така го носеше. Той никога не надмина по тегло петгодишните деца, бабината престилка продължаваше да се използува и изразът все още бе запазил значението си на шеговита подкачка. Тя винаги бе готова да го носи така, но нали бе обременена с други свои деца и ежедневни грижи. Но после размисли, минало бе доста време, откакто той й бе казал за последен път: „Нека се поразходим, за да ползувам наследството.“ Да не би да се чувствува пренебрегнат? Тя вече ще го носи по-често, но не до хотела.

Аз обаче искам тъкмо там да ползувам наследството.

Не, отсече Вамбура. Брат й разбира много неща, но не подозира срама, който им навлече със стошилинговата банкнота. А тя имаше такава нужда от десет пъти по-голяма сума, такава нужда, че от тази банкнота просто нямаше никаква полза.

Но на третото утро изразът на очите му я срази. Взе го на гръб в престилката на баба им, завързана с ремък през темето й, а на гърдите си прикрепяше кърмачето, повито в парче платно, чиито краища бе вързала на тила си. Тионго плачеше, че майка му го оставя, но Мери обеща, че ще го носи на гърба си през целия ден, Ана и Карунгари щяха да бавят другите малки, пак ще ми излезе душата, каза майката на Вахира на Утхио. А той, в изблик на непривична закачливост, й подметна: „Вече зная къде е отишъл оня с одъра, дето проходил…“

Те тръгнаха заедно към хотела с други жени, които не губеха времето си в шеги и приказки, а плетяха, крачейки по пътя. Вамбура обаче не свали кошничарското плетиво от раменете си, за да може да потупва галено крачетата на Утхио.

Като стигнаха, жените подредиха няколко кошници, направени както в старо време, а редом с тях поставиха подложки за тенджери, които се бяха научили да плетат на един курс, организиран от мисионери, и след това се заеха да изработват нови кошници, докато децата щапукаха наоколо или висеха на гърдите им.

Утхио посочи на Вамбура къде да го сложи, а именно от другата страна на посипаната с пясък пътечка, до пролуката в живия плет. Една бяла жена се зададе и Утхио трепна, тя го погледна, после каза на Вамбура: „Предполагам, знаете, че е забранено да се проси. Ние правим всичко възможно, да държим такива хора настрана от хотела. Но аз ще направя едно изключение за това момче. Зная, че в неделя го хареса една от нашите гостенки. Може да седи тук при условие, че не проявява нахалство.“

Утхио вече диреше с очи стареца и Птицата, но те не се виждаха. Бялата жена се прибра в хотела, а Вамбура се наведе и го хвана за крачетата, както правеше, когато искаше да му каже нещо важно. Ако получиш някакви пари днес, крий ги, докато се приберем.

Появи се Птицата на своята пръчка, прислужникът изчака господарят му да се намести, зави краката му, после опря пръчката до облегалото на стола и Птицата се покатери по рамото на стареца, плесна с подрязаните си крила, кацна на облегалката на стола и запя. Как бе копняла през тия дни и нощи от неделя насам, а и много време преди това, още от самото начало, да поговори с Утхио. Птицата никога не се бе съмнявала, че пак ще се видят и ще си бъбрят, сега изпитваше щастие и блаженство, че живее и че знае за съществуването на Утхио.

Птицата бе обърната към стареца, не гледаше към Лицето, оня бе неин приятел, така както можеш да бъдеш приятел с едно момче, което една година се забавлява с хамелеон, а на следващата тайно пуши саморъчно направена лула, нямаше нищо лошо в тяхната връзка. Старецът можеше да долавя само обикновеното й цвърчене. Моя малка, казваше й той, но обръщаше повече внимание на лулата и чая си. Птицата подскачаше по парапета на верандата, обръщаше главичка в посока към Утхио — никой освен теб не знае, че пея за теб и че те гледам — но, тихо, — не казвай никому — това, което знаем — то си е за нас — за Птицата и Лицето, които се обичат — завинаги, амин!

Птицата замлъкна и отново се обърна; как невинно можеше да подскача, да се преструва, че разговаряла с живия плет. Пак кацна на облегалката на стола, загука на стареца, който не помръдна. Двамата представляваха забавна гледка — хоп, обзета от пристъп на игрива закачливост, Птицата го клъвна по ухото, а след това потри човка в скулите му. Не бе нужно да отива толкова далеч, за да прикрива тяхната тайна, старият бял човек, все едно, не разбираше песента й, не подозираше нейното значение, затова не беше необходимо тя да го теши за нещо, от което не е бил лишен, от нещо, което не му се полагаше. Старият поглади Птицата по главичката, после я отпъди: „Ей, Поли, какво те прихваща, та се глезиш толкова.“ Птицата отново се върна на парапета на верандата, с нови трели за Утхио. Но момчето се скри. Срамуваше се. Давеше го плач. Сякаш човката бе пронизала кожата му, сякаш бе стигнала до вените му, сякаш пиеше кръвта му — и сякаш усещаше студенината й.

През дните, когато Вамбура нямаше време да слиза до хотела и Утхио трябваше по неволя да клечи навън пред колибата, той се дразнеше от кокошките и пилците.

Преди ги обичаше, хранеше ги, чудеше се Вамбура.

Това кудкудякане може да умори човек, мърмореше Утхио.

Започна да става раздразнителен и спрямо самата Вамбура.

От две тикви тя бе направила един вид тасове за миене и след като той постоеше в единия, тя го вдигаше и прехвърляше, в другия, а после го изтриваше с листа от майгоя. Това миене правеше години наред всяка сутрин и вечер, но сега то го дразнеше и ядосваше. Вамбура не е достатъчно деликатна, не погледна дали няма някой наблизо до колибата. Освен това би могла да изчака навън, докато той я повика.

Скара се и с едно голямо момче, което можеше да ходи, едно от ония, дето го закараха в града с велосипеда през оня неделен ден. Заради едно червено перо, забодено в косата му. Аленееше като жар на фона на черната, къдрава коса. Утхио онемя, когато видя перото.

— Откъде си го откраднал?

— Съвсем не съм го крал — каза момчето. — Намерих го.

— Намерил си го, а! Къде? — изсъска Утхио.

— Какво те засяга — сопна се момчето и приятелите му го обкръжиха.

— Признай, откъде си го откраднал?

— Да не би пък от тебе?

Утхио го погледна със зачервени очи.

— Какво ще бъде наказанието ми? — изсмя се момчето с перото.

— Когато умра, ще възкръсна и тогава ще си загубиш ума от ужас.

— Как ще възкръснеш, щом не можеш да ходиш! — Останалите момчета се изсмяха, подигравката бе на място.

— След като умра, ще мога да летя. Пази се! Смехът на момчето секна при тази заплаха, щом обикновен човек можеше след смъртта си да стане толкова опасен като Оглозгания от мравки, какво ли оставаше до Утхио, ако рече да си отмъсти. И то призна, че е намерило перото в гората, дори предложи да го подари на Утхио, ако толкова го иска.

Та има ли птици с червени пера в гората? Момчетата се изсмяха, клетият, никога не е бил в гората и не е виждал пъстрата птича премяна. Но кой ли щеше да го заведе там? Момчето издърпа перото от косата си и го премяташе в ръце. Не му се искаше да го даде, но не искаше и да се среща някой ден с духа на Утхио.

Лицето сведе поглед и се размисли, а после каза с надменна усмивка:

— Вярвам ти, това е перо от някоя горска кокошка, задръж си го.

Момчетата се оттеглиха, изпълнени с разочарование, също както когато някога убиваха хамелеоните, щом излизаха от възрастта, в която можеха да им се радват.

— Та той дори не може да ходи!

— Ама хвалипръцко, нали!

— Да, защото е сакат. Инак нищо не представлява.

— И такъв човек сме возили с велосипеда и сме се потили за него!

Утхио стана тираничен спрямо Вамбура, караше я да го носи долу и през дните, когато тя нямаше време да плете кошници. Туристи и чиновници минаваха край него, повечето се спираха, поразени от лицето му, често му подхвърляха някоя монета от десет цента. Утхио не обръщаше внимание на парите, Вамбура трябваше да търси монетите в тревата, когато идваше да го прибере. Другите жени отбягваха да го гледат. Някакво тъмно чувство им подсказваше, че момчето черпи странната си сила от тях, от тяхната мъка, да, че той е лицето им и че извършва предателство спрямо тях, като го показва за пари. Те клечаха край пътя, но уж на шега, подвикваха и се присмиваха на плетените подложки — нима чужденците не могат да слагат тенджерите си направо на земята, както правят всички хора! Бършеха задничетата на малките си пред очите на белите, подкачаха се една друга и се кикотеха: „Бъдете екзотични, не забравяйте, че туризмът е един от най-важните и доходни клонове на стопанството на нашата страна, с фауна и етнически особености, ненадминати в света — ти, дето можеше да имитираш министъра на туризма, какво точно бе казал той…“ — така си убиваха времето в безобидно бърборене. Утхио оставаше сериозен, всеки можеше да прочете тъгата в очите му и те се срамуваха.

За други неща говореха обаче по обратния път към дома, оплакваха се от горчилката на ежедневието, която нямаше защо да пазят в тайна. Тогава момчето разбираше какво значение имат за тях парите. Човек не може да облича децата си с царевични листа, бирникът не приема картофи за плащане на данъците, от училището искаха таксата в брой, а и едно парче месо трябва да купиш, не можеш да го получиш срещу зеленчук. Всичко струва пари. Скоро може да обложат с данък и въздуха. А на пазара има всичко, само дето е недостъпно.

Вамбура вървеше последна и носеше своето Хлапенце. Сякаш никога досега жените не мърмореха толкова много за пари, както през тоя неделен ден. И как лукаво подмятаха, че нямало смисъл да се бъхтят шест дни върху една кошница и да се мъчат цяла седмица да я продадат за шест шилинга — макар да не се доизказа, намекът им беше ясен: а за едно лице, в което уж била отразена душата на Африка, се плащат цели сто! Да не би те самите да нямат душа, дето се блъскат толкова. Не питаха Вамбура колко е събрал вече Утхио, но май не се съмняваха, че сумата е около стотина на ден. А една вечер, докато, сипеха жалбите си, направо казаха: „Трябва да имаш край себе си изродче, за да си осигуриш живота!“

Утхио бе скътал в сърцето си една птица и друго не го интересуваше. Не слушаше никакви думи освен тези, които можеше да свърже с Птицата.

Всичко, което искаш, струва пари, а те липсват.

Дрезгав шепот в тъмните нощи:

— Птицо моя, с нежна перушина, с росни крилца, ела при мен.

Опита да свири с уста, но не успя. Гласът му бе секнал, трудно му бе да изрече и една думичка дори, от гърлото му излизаха груби, чужди хрипове. Стори му се, че се обади Птицата. Говореше с човешки глас и това терзаеше Утхио, но тя каза само: „Бая сана Сой“ — много лошо момче. Легнал, Утхио повтаряше израза с нараненото си гърло и звуците, които издаваше, поразително приличаха на тези на Птицата. Това сходство го зарадва и в него намери обяснение на това, защо Птицата казваше точно тия думи. Можеше ли да очаква, че Птицата ще бъде толкова нетактична, та да го хвали пред стария бял господин или пред когото и да било другиго, например да каже: „Мисури сана бой“ — или някоя друга любезност по негов адрес, та нали знаеше, че Птицата не е тъй коварна и лековерна? Каква любов се криеше всъщност в обидните думи, как болезнено и прекрасно доказваха те нейната обич към него, изразена в песента й.

Един ден старият бял господин излезе на пътя, подкрепян от Мунгаи, момче от Горна Кирима. Птицата не беше с тях. Когато минаха покрай Утхио, старият се поспря и го загледа, запита го за неговото име и възраст. Момчето не каза, че името му е осакатено като краката, че е столетник на шестнадесет години, та нали не седеше там, за да отговаря на въпроси. Само рязко каза:

— Искам Птицата!

Старецът отговори с морна усмивка:

— Да, мила е моята Поли. Но ние сме вече стари, тя и аз, не можеш да ми я отнемеш. Ти си млад и сигурно ще намериш своята птица.

Извади един шилинг, подаде го на Мунгаи, за да го пусне на недъгавото. Те повървяха малко нататък, но скоро се върнаха. Утхио дишаше тежко, челото му бе оросено в пот. Когато, старият се изравни с него, попита:

— Колко струва Птицата?

Мунгаи се опита със знак да го накара да млъкне, не биваше да говори със стареца по този начин. Но последният отговори:

— Значи, упорствуваш, приятелю, а? Добре, нека са хиляда шилинга.

Ръцете на Утхио не бяха парализирани, само безпомощни. Можеше да пъди с тях мухи, да ръси зърно на кокошките, дори напоследък да чупи клонките, които застрашаваха да закрият пролуката в плета. Цената на Птицата сега им определи жизненоважна задача. Започна да събира монетите от тревата. Дотътряше се чак до посипаната с пясък пътека заради един цент и галеше медената монета, сякаш бе меко перце.

Помоли Вамбура да му ушие торбичка, която да носи на гърдите си, под ризата, завързана с връв около врата и в която да събира монетите, получени през деня. Вечер ги предаваше на Вамбура, за да ги сложи при стошилинговата банкнота, тази срамна хартийка, за която по-рано въобще не го бе еня. Постоянно питаше Вамбура дали е скрила парите на надеждно място, дали не би могла да ги закопае „щом има толкова много крадци и изнудвачи като Оглозгания от мравките“! Тя крадешком го наблюдаваше и тръпнеше — о, защо го пусна оная неделя с дървения велосипед, сега бе покварен, брат й, нейният любимец с тъжното лице.

Преодоля ужаса си да гледа хората в очите, научи се да ги моли безмълвно, да протяга ръка. Не му подхвърляха по-едри пари сега, когато просеше, никой не се накланяше, за да се взре в душата на Африка. Погледите, които му хвърляха, бяха студени. Той мислеше за хилядата шилинга. Слушаше Птицата, но вече не се наслаждаваше на всяко нейно движение. Нямаше време. Трябваше да издебва автомобилите и пешеходците. Обвиняваше я в изневяра. Птицата си играеше, а Лицето се терзаеше, в стремежа си да събере хиляда шилинга. Птицата знаеше, че принадлежи на Утхио, че ще търка човка в бузата му и пееше, че ще бъдат заедно, пееше само за това. Но не й беше зле и при стареца, търпеше да бъде наричана папагалче, миличка Поли и кълвеше зоб от дланта на чужденеца.

Една вечер замоли Вамбура да му обясни стойността на хиляда шилинга. Тя извади стошилинговата банкнота и каза, че ако има толкова на всеки пръст на ръцете си, тогава сумата ще бъде хиляда шилинга. Не са обаче за простите хора тези цифри, само за белите, може би единствен Нйороге е виждал толкова много пари. Лицето запита колко от пръстите му ще бъдат покрити, ако събере всичко, получено след онзи неделен ден. Вамбура рече, че дори за два не стигат още, но затова пък с тях може да си купи една коза й ще останат тридесет шилинга.

За колко време ще събере хиляда шилинга? Никога не бе имал повод да обмисля и уточнява понятията време и пари. И Вамбура трябваше доста да пресмята: ако той не получи още една стошилингова банкнота, а му дават средно по петдесет цента дневно, ще му са нужни пет-шест години, за да събере хиляда шилинга.

— Колко дълго ще се нижат пет години?

— Когато се пренесохме тук и дядо умря — беше преди пет години.

Тогава Утхио избухна в плач.

Очите му понякога се пълнеха със сълзи, които въздействуваха пречистващо върху околните, но сухите ридания, които го разтърсваха сега, не бяха обичайни за него. Двамата се разбираха така, че всякакви „признания“ ставаха излишни. В най-тежките моменти на живота си Вамбура дори избягваше да погледне брат си, защото очите им говореха на страшен и откровен език. А сега той плачеше и тя започна да се оплаква. Знае ли той какъв е животът й и изобщо интересува ли го това? През тия дълги пет години Вадира трябваше да странствува по гурбет, за да събере сто и осемдесет шилинга и да купи козите за сватбения откуп. И до ден-днешен не бе успял да припечели достатъчно. А за пет месеца Утхио бе събрал повече, отколкото за четири кози. Та нали той не ще се жени! Е, тогава защо са му парите?

Утхио мълчеше.

Той никога не е мислил да даде на Вамбура дори цент за всичко… тя се сепна, какво се бе случило, та тя говореше на Хлапенцето, на своя любимец като на непознат. И все пак даде израз на огорчението си… ако Вахира бе поне наполовина пестелив като теб, щяхме да се оженим много отдавна! (Мое малко Щраусово Пухче, къде чезнеш ти, който бе толкова нежен, когато се грижех за теб през девическите си години…)

А Утхио я гледаше тъй, сякаш му бе все едно дали Вамбура ще се омъжи, или не. Риданията му бяха егоистични и непонятни.

Сега, преди сезона на големите дъждове, тя и другите жени трябваше да мъкнат до къщите си наръчи дърва, трябваше да прекопаят земята, да я подготвят за посев. По време на дъждовния период, след като сеитбата приключеше, работата щеше да намалее, но пък щеше да бъде прекалено студено и мокро, за да се седи навън. Освен това срамно е да се проси. Ако родителите им узнаят това, ако братята им разберат, че ходят до хотела, ще дойдат да я пребият!

— Затова ще останеш тук, както преди оная злощастна неделя, ще бавиш малките деца и ще храниш кокошките, вместо да киснеш в зной и студ пред хотела.

Той не я молеше, а я принуждаваше да го носи всяка сутрин там, преди да се отправи към гората за нов наръч дърва. Усмихваше се, когато тя тихичко го упрекваше, че е алчен скъперник, и не му бе мъчно, че вече не потупваше галено краката му.

Вече имаше врагове. Навъсените жени, които го обсипваха с укори, че не си седи в къщи и не изслушва и не облекчава техните неволи. Не бе останал свят и чист човек в селото, след като и той стана зъл и упорит като всички други.

Връстниците му се обрязаха тази година и насякоха дървения велосипед.

Най-често Мунгаи носеше Птицата на нейната пръчка. Дочул бе разговора на Утхио със стареца. Дали можеше да разчита на мълчанието му?

Оглозганият от мравките, който ту се появяваше, ту пак изчезваше, плюеше, когато минаваше край облагодетелствувания просяк: „И на теб ще ти подпалят плътта мравките!“

Тази враждебност го закриляше, пазеше тайната му, която сладостно пъплеше в черупката си.

Старият бял господин и Птицата не се виждаха, откакто бе започнал дългият дъждовен период. Мунгаи понякога слизаше до плета, където седеше Утхио. Момчето подозираше, че той идва, за да бъде запитан къде е Птицата, но си мълчеше и Мунгаи накрая не можа да се сдържи и сам съобщи, че капитанът заминал на брега, където било по-топло през сегашния сезон. Взел със себе си папагала — нали не се разделял с него.

— А защо те оставиха? — попита Утхио.

Друг ден Мунгаи отново се яви и за да го подкупи да изтърве нещо за намеренията си спрямо Птицата, му донесе сандвич. Утхио отказа, не, той винаги яде само сутрин и вечер, при това извънредно малко, и не е гладен през деня. По-трудно бе да намери благовиден предлог за отказ, когато Мунгаи дойде по време на пороен дъжд и му предложи да го отнесе под навес. Но и сега Утхио успя да се отърве. Мунгаи затича обратно към хотела, ругаейки, че се е измокрил до кости заради този просяк-нехранимайко.

Момчето обърна лице към дъжда, жадно поглъщаше струите му: „Птицо, моя Птицо, нима можеш да допуснеш, че ще позволя да откраднат тайната ни.“

Пороите свършиха през май, а сетне дойдоха юни и юли със своя студен ситен дъждец.

Утхио започна да кашля и Вамбура настоятелно го умоляваше да седи в къщи. Но той трябваше да излиза и да „ползува наследството“, не, не мръзнел, след някой и друг ден ще настъпи хубавото време, туристите ще избягат от знойния пек край брега и ще се върнат отново горе в Кирима, а това значи, че ще събере пак много пари. И Вамбура продължаваше да го носи на изтръпналия си гръб и да плете кошници, докато крачеше по пътя.

Хвърляха му по-голяма милостиня заради студа, макар сега да минаваха по-малко хора. Сигурен бе, че изчисленията на Вамбура са неточни, някоя вечер отново щяха да пресметнат събраното и да видят, че вече разполага с хиляда шилинга. На следното утро щеше да пристигне старият бял господин, Птицата щеше да се появи на верандата и Утхио щеше да им извика с пълен глас, който щеше да стресне всички.

— Атерере! Веднага ела тук!

Тогава Птицата щеше да скочи до него през тревата, през пролуката в плета, да кацне на гърдите му, да запее, щура от радост, а той ще притисне човката й до бузата си, току под ухото — но не, няма да направи това веднага край пътя, а ще стори това чак когато се приберат у дома и седнат заедно пред колибата, точно срещу Кере-Ниага. Птицата ще го замилва с крила и те вече никога, никога не ще се върнат долу в ненавистния хотел.

Как ще се доберат до в къщи, той не знае, Вамбура едва ли е заслужила да ги носи двамата, но сигурно ще й прости всичко заради радостта и щастието, които ще изпита, когато Птицата прехвръкне над тревата, пляскайки с късите си, подрязани крила…

 

 

Дните станаха душни, той изпадаше в някакъв унес. Усмихваше се и не обръщаше вече голямо внимание на хората и парите. Отново седеше пред плета, трябваше да разчиства пролуката от бодли, които изподираха пръстите му до кръв. Но тъй по-леко ще се процежда песента на Птицата, ще се лее спокойно в безкрая.

Дойде краят на август, цял ден грееше слънце, годината бе превалила, настъпваше новият сезон. Мунгаи дойде при Лицето. Размениха си, колебливи, снизходителни усмивки и похвалиха времето.

Утхио: — Скоро ще прииждат повече туристи, нали?

Мунгаи: — Имаш ли пред вид точно някой?

Утхио не отговори.

Мунгаи: — Господарката в хотела оня ден получи писмо от капитана. Той няма да се върне тук. Кръвното му налягане се повишило, а въздухът тук не му понасял. Така пише. Затова ще остане край брега. Със своята стара Поли.

А господарката от хотела привечер излезе навън при Вамбура и каза, че момчето не може повече да остане там. Та то е болно. Кашлицата му не се дължи на обикновена простуда. Ще трябва да го заведе на пункта на мисионерите, за да го прегледат. Може да е нещо заразително. Мъчно ми е, че съм принудена да ви пропъдя, но го правя за добро на момчето.

Вамбура галено потупваше краката му, когато го носеше по обратния път.

Утхио я утешаваше: — Нищо. Тази нощ ще преброим парите, а утре заминавам за брега.

 

 

Тя броеше шилингите и центовете, докато Утхио лежеше унесен и полузадушен от треска.

— Събуди ме, когато стигнеш до хиляда.

В един миг момчето само̀ се пробуди, Вамбура бе приключила с броенето и лицето й бе озарено от щастие.

— Шест кози, пет шилинга и четири цента — съобщи тя.