Сивар Арнер
Обувката на воина

Най-напред чукът нанася добре премерен удар, после се спуска тежко, за да набие клечката, накрая следват леки, окончателни удари. След това Юел с треперещи ръце внимателно поема нова клечка и пак я набива. Другите обущари държат клечките в уста, но за Юел това е трудно. Неговият език още е безформен, въпреки че минаха вече петнадесет години, откакто палачът го прободе и разкъса. Ето защо клечките му са отгоре на тезгяха.

В специална халка на края на тезгяха е прикрепена димяща факла. Тя понякога припламва и голямата й безформена сянка играе върху струпаните встрани цепеници. Иначе старият сайвант за дърва е празен и пуст. На нара във вечерния здрач светлее овча кожа. От тавана е провиснал бял заек с тъмно петно на корема. Котелът над огнището проблясва: неотдавна Юел излъска медния съд.

Когато преди няколко часа се стъмни, Юел бе готов да започне поставянето на подметките. Сега завърши едната страна, оформи тока и се захвана с другата.

Графът сигурно ще иска да му плати за ботушите. Но той няма да вземе нищо. Графът е благодетел, даде му подслон в запустялата къща, когато го пуснаха от затвора. И в нея може да живее сносно.

Спомни си мизерното помещение в Карлскруна. Какво засягаше войниците, че затворниците мръзнели: та не бяха ли повечето руснаци от времето на войната. И веднъж, когато Юел бе поискал кълчища, за да уплътни стените, отговориха му, че държавата имала нужда от тези кълчища. Ако мръзнел, можел да запуши пролуките със собствените си изпражнения. Освен това нека се смести сред руснаците и така да се топли. Та той бе техен брат и щом не иска да иде на война и да се бие с тях, нека лежи до краката им.

Факлата пращи. Понякога обгорял въглен пада от нея в коритото, където той накисва кожите. На равни интервали набива нови клечки в направените с шилото дупки. А в къщата е тихо. И драсканиците по стените, оставени от Ян Андерш, мълчат. Има доста следи от брадвите и ножовете, които Ян Андерш забивал в дървените греди. Нанасял удари наляво и надясно около себе си, когато му помътнеел разсъдъкът. И приятелите, на които давал подслон, не били по-кротки. Те дълбаели по гредите еретичните си завъртулки и когато Юел бе уморен, мислеше, че това е проява на странно изкуство, което ги е успокоявало.

Би могъл да се страхува. Знаеше, че Ян Андерш сложил край на живота си, като се обесил на една греда в къщата. И след това домът му дълго време пустеел. Но Юел бе живял по много дупки-затвори. Не се плашеше от призраци, можеше да гледа издълбани от дърво дяволи и жени, без да се стресне. За четирите години, през които бе живял там, рисунките бяха загубили силата си. Сякаш и самите греди вече бяха съвсем безразлични към гравюрите по тях.

На дългия нар обаче до редицата калъпи стоят обущата на Тромел. Всеки път, когато Юел ги погледне, потръпва и изпитва страх, тъй като двете неща са свързани. Той трябва да поправи пробитите обувки, щом завърши ботушите. Когато му ги даде, по време на последната му обиколка из селото, Тромел заяви, че не би било зле да си вземат друг обущар, обущар от самото село. Човек, който да говори свястно и именно затова Юел искаше да сложи подметките колкото се може по-скоро.

Тромел не можеше да го търпи и Юел знаеше причината. Тромел не се интересуваше, че той е лежал десет години по затвори, загдето е проповядвал нечестиво учение. В този край на страната хората малко се интересуваха дали някой се отклонява от правата вяра и е поклонник на друго. Графът ги търпи всички и редом с него и другите стават снизходителни. А палачът усърдно върши работата си. Ако Юел реши да каже нещо и да проповядва, езикът му се подува и той пелтечи още повече. Невъзможно е тогава да не му се присмееш. Юел ясно разбира това. Не, той вече не е в състояние да разяснява богохулства.

По-лошо бе обаче по времето на краля, когато отказа да се яви на военна служба, както го бе надумал английският проповедник-квакерът. Това не ще му прости нито Тромел, нито който и да било друг. Те никога вече не го приеха долу в селото, в тяхната среда. Самият Тромел бе участвувал в сраженията при Нарва и Полтава. Познаваше и Сибир. Затова, когато срещнеше Юел, той налиташе да го бие.

„Ще говоря с кожаря Кнут, каза Тромел, да не ти дава кожи.“ Но Юел иска да покаже, че е добър обущар и че е достоен да купува кожи. Както Тромел, така и графът ще бъдат доволни от него. Юел не може да работи бързо. Увеличи ли темпа на работа, започва да трепери, втриса го. Но затова пък може да седи дълго до тезгяха. Има достатъчно факли, а селяните понякога му плащат с лой. Лятно време не му е нужна светлина откъм огнището и тогава, очите не го болят толкова.

От тавана капе, той никога не успя да стегне напълно комина. Снегът се топи на покрива от топлината в жилището. Но капките са винаги дружелюбни и когато човек живее усамотено в далечното торфище, трябва да го задоволява общуването с тях. Те се стичат с лек плясък на пода, непосредствено до пирустията на огнището. Преди малко плясъкът бе по-остър. Ясно е, че сега подът се е размекнал от падащите капки. Но нищо от това. Като разпали главните, локвата бързо ще изсъхне.

Разбира се, снегът се топи от топлината в жилището. Няма нищо особено в това, че снегът се топи, когато пада върху затоплен покрив. И то най-вече около комина. Но все пак — когато човек слуша капките, които се отцеждат, изпитва някакво странно чувство. Чува се как те се отделят от покрива. В полумрака светят като дирята на падащи звезди. После пляскат на пода с лек стон, сякаш искат да навеят някаква мисъл, да проповядват. Ако човек наистина се вслуша в тях, когато е погълнат от работата си, ще разбере, че не биха могли да се отцеждат, ако нямаше бог.

На другия ден към обед един лакей от замъка дойде при Юел. Бе изпратен още предишната вечер, но не бе посмял да тръгне по тъмно. Сега слънцето все пак се виждаше като светъл диск сред облаците и мъглата и лакеят бавно газеше в дълбокия сняг. Мундирът му имаше двадесет копчета, пръстите на ръкавиците му бяха нарочно по-дълги.

Още отдалеч се чуваше как старецът чука. Лакеят плюеше все по-често, колкото повече приближаваше колибата. След това отвори, прекрачи прага и влезе вътре. В полумрака седеше обущарят.

— Можеш ли да направиш още един чифт ботуши? — каза бързо лакеят.

Той се озърташе неспокойно в това свърталище на привидения и се разкашля от дима и възкиселата воня на кожи.

— Графът ти праща хабер, че неговият чифт може да чака. С този обаче се бърза.

Юел внимателно остави чука. Вторачи в лакея зачервените си, подути очи и цялото му тяло се разтрепера, както винаги, когато някой го заговореше.

— Колко големи трябва да бъдат?

Лакеят се засмя на неговото пелтечене. Никога не беше чувал Юел да говори, но имаше представа, защото една прислужница често го имитираше. И вече не го бе страх.

— Трябва да бъдат по-големи от тия на графа. Половин пръст по-големи.

Той се поколеба. Но после погледна палеца си, поразмисли се и потвърди казаното.

— И да не бъдат много дълбоки. Кожата да бъде извънредно здрава. Разбираш ли?

Юел изсумтя и кимна в отговор. Естествено той се радваше, че е получил нова поръчка.

Лакеят го огледа по-отблизо. Бялата си коса старецът сам подрязваше с нож: на места стърчаха по-дълги кичури. Лицето му бе виолетово, на буци, поради измръзвания, чак до веждите, брадата му бе рядка и не прикриваше един дълбок белег на бузата. Дрехата му обгръщаше измършавели рамене, сякаш бе окачена на прът за съхнене, по нея личаха груби кръпки и замрежвания с черна прежда по сивия плат. Така изглеждаше човекът, когото някога наричаха Исус.

Изведнъж Юел се сети: на лавицата лежаха непоправените обуща на Тромел.

Лакеят махна с ръка, както правеше графът:

— Няма значение! Всъщност Тромел вчера идва в кухнята и каза, че не бърза с обущата си. Щом като трябва да се направи чифт ботуши за барона…

Той повтори за себе си думата барон.

— Имай пред вид, че е знатен мъж. Гост е в замъка.

Постепенно лакеят се отпускаше все повече и повече. Забрави резките си жестове на благородник и приседна на нара пред Юел, за да му разкаже за барона. Баронът сякаш бе образ на човека с меч в ръка. Участвувал в походите на краля, след това се бил в Испания и Полша. Гръдният му кош бил като планина. И все пак бил много елегантен, истински французин, фин човек. Ако човек се вгледал в графинята, можел да забележи, че тя вече е влюбена в него. И макар графът да си е граф, той само слушал, когато баронът вземал думата.

Да не говорим за хората. Те се надпреварвали да услужват на барона, особено след като научили, че го пращат в чужбина с важна мисия. Лакеят дочул доста неща при сервирането, но те били тайни работи. И затова трябвало да мълчи. Във всеки случай целият замък се запретнал да се грижи за барона, с изключение на коняря, който бил непоправим идиот.

Но баронът го турил на мястото му. Готвачът сложил билка в яденето на барона, така поне казвал. И самият лакей правел каквото може, по-право казано, един от свитата го подсетил: сутрин, когато четкал дрехата на барона, той, лакеят, правел кръстове с четката.

— Ако ти, Юел, можеш да направиш нещо и с ботушите, не би било толкова лошо.

Лакеят сбърчи чело и се размисли.

— Каква да бъде кожата? — запелтечи Юел, без да мисли за магия.

— От хубава кожа, каза баронът. Но, разбира се, би могло да кажем…

Лакеят обаче не намери нищо подходящо, което да предложи. Юел се изтътра до своя куп с кожи, зарови из тях, сравняваше ги и мереше, сякаш бе готов да започне работата тутакси.

Но лакеят желаеше да поразправи нещо от тайните, които бе дочул. Въпросът бе, че идната седмица баронът щял да замине за Стокхолм. Но там той щял да остане за малко време, след това щял да продължи за Турция. Руснаците били във война с турците, дошъл вече сгодният момент да бъдат притиснати в тил. Съюзът от времето на краля трябвало да бъде подновен. Тъкмо за това щял да се погрижи баронът. И тогава руснаците щели да бъдат смлени като брашно.

Лакеят се засмя с пълно гърло и разтвори ръце. Говореше за силата на руснаците, за руската войска. Знаеше колко голям бил гарнизонът в Петербург, дочул това, когато бил край масата. Той дори спомена какви щели да бъдат условията за мир.

Накрая обиколи колибата, поразгледа я, подигна някои неща, размести други. Когато видя една библия, той се сепна и опули телешките си очи към Юел:

— Хей, да не си намислил някоя нова дяволия? Юел се сепна с парче кожа в ръка, един истински хубав къс кожа. Но той вече не мереше, а се вторачи в лакея.

— Трябва да знаеш, че те държим под око, негодник такъв! Известно ни е какво вършиш!

Лакеят упорито клатеше глава, като кълвач, и белият му камшик в ръката изплющя. Той продължаваше да стои пред Юел.

— Чу ли какво казах?

Юел издаде някакви неясни звуци. Езикът му се мъчеше да достигне небцето, слепите му очи се издуха, тежкият език образуваше цяло кълбо под бузите и брадата му. Най-комично бе как обръщаше очите си. Лакеят се смееше от цяло сърце, после се съвзе и възвърна достойнството си. Най-долното копче на дрехата, която бе разгърнал, закопча бързо отново. Ръката му се бе изцапала от сажди, той плю и я изчисти.

— Казах ли кога трябва да бъдат готови ботушите? — запита той. — Е, да, в събота! Нито ден по-късно!

Когато лакеят затръшна вратата след себе си, така че димът в стаята се разкъса от нахлулия студен въздух, Юел бавно остави кожата на лавицата. Той сложи ред в стаята, дето бе тършувал лакеят, вдигна библията от пода. Постепенно редът в колибата бе възстановен и отново се възцари тишина.

Сега вече няма защо да бърза с ботушите на графа, така бе казал лакеят. Но Юел знае, че му остава още малко работа по тях, иска да ги завърши. Юел се свива на пода, прикляква, раздухва главните в огъня. Стопля остатъка от супа, омесва няколко черни топки тесто за хляб. После трябва да се заеме с ботушите на барона, има на разположение само четири дена. Ляга на своя нар, завива се с кожата и наблюдава как огънят гасне.

На стената още се вижда червената змия на Ян-Андерш, която прилича на развяващ се камшик.

Конярят не оседлал навреме коня за барона, бе казал лакеят. И баронът се разгневил и го ритнал. Ударът попаднал в лицето му. Конярят бил още момче, с тънка кожа. И сега лицето му е подуто, сякаш е от дамгосаните, от ония, които биват подминавани, когато се събират истинските мъже, приближените на барона.

Юел знае как изглежда баронът, лакеят му го описа. Баронът има крака, които са половин палец по-дълги от тия на графа. А краката на графа не са малки. Баронът има плоскостъпие и при обикновените хора това е дефект, но у барона плоският крак е присъщ на гиганта. Баронът има гръден кош като планина. Баронът тропа с юмрук по масата, когато говори. Баронът е убил петима неприятели и ще убие още петнадесет. Врагът се страхува от барона, но шведите му се удивляват. Графът му се възхищава, прислугата се жертвува за барона, графинята, добрата и пряма графиня се е влюбила в него.

Ще го обикне ли и Юел?

А ако не направи това, трябва да си спомни, че баронът има зараснала рана от удар със сабя на лявата буза, рана, която е виолетова на цвят. И ударът е отнесъл толкова много от мускулите, че се образува бразда, вдлъбнатина, която преминава през цялата буза и завършва със синкаво-черен възел. Такава е раната на барона, Юел я знае, без да я е виждал. Така изглеждаше най-злият пазач в Карскруна, и той бе такъв на вид.

Юел обаче разбира, че лакеят лъже. Лакеят казва, че баронът ще замине за Турция с ботушите, които Юел трябва да направи. Но един пратеник до султана трябва да има фини ботуши, а не от груб мешин, украсени с християнски кръстове, от марокен, с червени реели, спускащи се отгоре. Той не може да тръгне на път в прости ботуши, направени от селски обущар. Ботушите, поръчани при Юел, ще му служат за пътя до Стокхолм и из неговото имение в Сконе, Южна Швеция. Ще ги носи, когато обикаля по нивите, из имота си. Те са му нужни за родната страна. Дълг на Юел е да му направи такива ботуши.

Нека само съмне, и той веднага ще почне да ги крои.

Нощта напредва. Понякога лисица пролайва навън. Свраки стъпват тежко по покрива, за да опитат идва ли още топлина по комина на огнището. Програкват. След това идва гарван, и той грачи, по-остро. Към полунощ започва отново да се сипе сняг. Юел има достатъчно добър слух, за да чуе падането на снега, на едрите, сипещи се меки парцали, които се стелят по покрива и по разкопаната навън земя, където той лете отглежда зеле. Снегът се сипе по навените преспи.

Но баронът, макар и да тъпче шведска земя с новите ботуши, не спира обиколките си, шета из страната и подготвя война. Кроят горе в замъка планове заедно с графа; щели да пристигнат и други високопоставени господа, бе казал лакеят. Той щял да отиде в Стокхолм и да говори в полза на войната — да иде там, с новите ботуши. Ще преминава от един човек към друг и ще ги увещава и убеждава. Не ще се щади, ще ходи много и ще обикаля. Ще минава по стълби, ще протрива подметки при тия, които се колебаят. Ще ходи по съвещания. Ще удря с крак по пода, когато му се възразява. И когато похаби ботушите по тази подготовка, ще навлече фините ботуши и тогава ще замине за Турция.

Но щом е така, Юел не ще му направи ботушите. Съвсем не смята да допринася за нови мъки и теглила — нито с една клечица по подметките. Защото вие сте чули какво е било казано едно време: „Не убивай.“ Но аз ще ви кажа, че ако някой ви удари по едната страна, тогава му обърнете и другата. Оня, който вади нож, от нож умира.

Но ако откаже да направи ботушите, ще го бият с камшик и някой друг ще изпълни поръчката вместо него. И при това на драго сърце поради оказаната му чест и щедрото заплащане. Грехът, който Юел не иска да извърши, ще се прехвърли на другия. Ще остави ли той друг да бъде грешникът? Не може ли той да бъде грешникът, сам да поеме греха върху себе си?

И не е ли негов занаят да направи ботуши за онези, които имат нужда от тях? Ако трябва да знае за какво ще служат тия ботуши, би ли могъл въобще да направи ботуши някому? Откаже ли да обува други освен тия, които вървят по правия път, колко чифта ботуши би могъл въобще да направи? Фарисей ли е той, та да прави ботуши само на този или онзи, който е достоен да ги носи? Не е ли греховно недоверие да мисли и премисля по това къде ще ходи баронът с ботушите? Юел трябва да изпълни дълга си като обущар, а бог сетне да се грижи за останалото.

През нощта наваля голям сняг. Когато Юел сутринта отваря вратата, тя цялата скърца и в стаята се срива голяма пряспа, навята по каменния праг. Дърветата наоколо са израснали от насипания по тях сняг, на всеки клон се е образувала висока бяла ивица. Долу в селото къщурките са изчезнали под дълбокия сняг, а замъкът на хоризонта издига мрачния си ръст, като на ъгловите кули снегът е надянал бели шапки. Над снега се чува ясно тракането на свраки, по оградата още не е стъпил животински крак, нищо още не е омърсено. Човек не бива да потъва в разсъждения, а трябва да действува така, както смята, че трябва.

И Юел се захваща да изреже една подметка за обущата на Тромел.

Целия ден работи по тия обуща и с всеки изминат час става ясно, че не ще успее с ботушите за събота. Но истинско щастие е, че при него сега са обущата на Тромел. Те заемат мисълта му, разсейват страха. Обущата на Тромел мъчно се поправят. Той е човек с поизкривени крака, войник, ездач, краищата на подметките са напълно протрити. Юел трябва най-напред да слага подметките. Токата също се е счупила. На Тромел подхожда да има тока за стягане на обущата, а не връзки. И, разбира се, токата е особено пищна, ако е от месинг, който да се лъска от време на време. Но връзките държат по-здраво. Тромел обаче не иска връзки. На един войник подхожда повече да има и шпори. Приличат на металната топка, която са носели на щита си рицарите в старите времена.

Полека и внимателно Юел изрязва гьона, в такт със своето сподавено дишане. Като стар човек, той диша по-бавно, пулсът е по-спокоен, Юел мери и реже в същия спокоен такт, с който сърцето му изтегля кръв и гърдите поемат въздух. Следобед слънцето проблясва, капките от гредите на покрива се отцеждат сега по-бързо и пляскат по пода. Юел отваря вратата: навън снежните покривки по клоните на брезата тръпнат, люшкат се и падат с едва доловим пукот, а клоните искрят с мократа си, влажна кора.

А конярят, дето не оседлал коня за барона! В Карлскруна имаше един дързък руснак, който получи удар с бич през лицето. Металът, огънат в края на бича, попадна в окото и го разряза. Той виеше от болка ден и нощ. Накрая дори обръгналите на всичко войници не издържаха да го слушат и един ден го изведоха извън тъмницата.

Юел се задъхва, почва да изрязва неправилно и вижда, че трябва да бракува една изрезка. Колибата почва да става опасна, сякаш е строена върху затворническа дупка и подът й е вече прогнил. Някогашното съществование отново се е стоварило върху му. Сега не ще му помогне животът на тих, скромен, усамотен човек. Не ще му помогне кротостта, с която борави с шилото, иглата и чука върху тезгяха. Не ще му помогне вече мисълта за библията и молитвите, тя се пресича, накъсва се от спомени за ругатни и воня: споменът от лежането в килията-гробница, преди екзекуцията. Езикът му тогава бе подут от мъка и страх, той се обръщаше в устата му, мяташе се из нея, сякаш искаше да литне, за да избегне предстоящото изпълнение на присъдата. А накрая облеченият в червено палач влезе в килията с шилото си, заедно със своите двама помощници, които щяха да държат разтворена устата.

Постепенно той се съвзема и почва да начуква клечки по подметките. Димът в стаята задушава, сълзи текат от очите, но той продължава работата по обущата на Тромел. Те ще бъдат готови много време преди да ги е очаквал самият Тромел. Но сега той не работи само за да учуди Тромел. Иска винаги да седи на трикракото си столче, да не става от него, да не бъде вече никога уморен и съсипан, да отбегне прекъсването на работата. Иска да начуква клечки по една обувка, която се простира от неговата колиба чак до Ерусалим. Ще я притегля към себе си, стъпка по стъпка, лакът по лакът, никога не ще има нужда да бърза и да се трепе, работата, никога не ще приключи, той ще седи тук и ще прави само обуща. До безкрайност. Само тогава ще е защитен от злините, които го дебнат. Само във вечното, непроменливо еднообразие би могъл да остане настрана, чист и запазен.

Накрая си ляга и тялото му се отпуща. Чува тогава стъпки край къщата, някакво животно шумоли и души. Отначало опипва бавно, после тършува бързо насам-натам. И в същия миг дочува ехо от гласа на Тромел — същият Тромел, който по обичай крещи:

„В други ден руснакът ще почне да плаща сметката. Чакайте само: в други ден!“

Кой крещи навън, кой задавя ехото?

Но точно така е. Когато избухне войната, Тромел ще бъде измежду първите, дето ще тръгне в нови походи с обущата, които Юел сега му стъкмява. Ще възхвалява гръмко Юел, че прави добри и здрави обуща, с които така добре се воюва. Ще разправя из селото, че ако Юел прави обуща за селяците, тогава те сигурно ще тръгнат на война, защото с тези обуща ще могат да маршируват из улиците на Москва. Не сте ли виждали парцалите по руснаците? Навито около краката им изтравниче — това са техните обуща. С техните обущари войни не се печелят! Но вижте, ние, ние имаме Юел и ние ще спечелим!

А графът! Той ще навлече ботушите си и ще се понесе на коня си към своя полк. Той не е поръчвал ботуши, за да воюва с тях, сигурно е, че би му се искало да не воюва с тях. Тромел смята, че графът не е истински наследник на каролините, тоест на войниците на Карл XII. Но той не ще може да избира, да решава сам къде ще тъпчат неговите ботуши. Ето сега, сега те са там на лавицата и чакат само барабаните, тогава ще покажат какви са. Юел ги е направил здрави и гъвкави, те са годни да тъпчат. Да тъпчат по кървави пътеки. Стоят на лавицата и със зеещия си отвор се смеят: кроткият и благочестив човек е изричал молитви, когато ги е работил, но щом излязат от неговата колиба, те ще помагат в дяволско дело.

Пролуките почват да светлеят, зазорява се, но Юел лежи дълго време под кожата, в сеното. Никога не се осмелява да изпроси от селяните слама за своя нар, а реже трева в една блатиста ливада и я носи в хижата. И я размесва с папрат заради своята треска. Но той сега не ще остане още дълго на нара, защото сеното е твърде меко. Подпухнал и вдървен е, струва му се, че е на път да се вкамени и му се иска да се вкамени. Не, той не може повече да живее в тоя свят.

Към обед обаче е седнал и дялка клечки. Дялка ги от сухо дъбово дърво. Прави клечките си от дъб, въпреки че другите си служат с бор. Твърдят, че не е нужно толкова здраво дърво. Но дъбът е по-подходящ и затова Юел иска да има клечки от дъб. Той приготвя острото дръвче, дялка една след друга клечките, купът расте, той ги трупа все повече, сякаш подрежда дърва. Накрая купчината се срутва. Тогава събира клечките в една кутия, продължава да дялка нови, кутията скоро се препълва и той почва да трупа клечки по лавицата. Продължава да работи, за да издигне купчина и върху тезгяха. Накрая вече има клечки за четири-пет чифта обуща.

Вечерта излиза в гората към поставените от него капани. Вятърът се е засилил, духа откъм север, небето е сиво-синкаво, на запад са се раздвижили група леки облаци. Но снегът е неподвижен, преспите улягат. Юел мръзне. Наметнал е на раменете си кожата и я дърпа към гърдите си с вдървените от мраза възлести ръце, сълзите мръзнат по бузите, скреж има и по ноздрите.

Когато стига до примамката, вижда как една бяла яребица-лещарка блъска криле в един от клуповете. Тя е паднала чак на дъното в борбата си да се изскубне и е свлякла иглиците на бора в снега. Едното й крило е счупено, но тя отчаяно блъска с другото и издава задавено звуци. Той едва успява да я улови, навежда се трудно с вдървения си гръбнак.

Но след като се изправя с изстиналото тяло на птицата в ръка и главата й провисва надолу, той разбира, че не бива вече да ги лови. В Светото писание няма никаква забрана за лов, нищо не е казано за това и в Новия завет, но пък никъде не се споменава, че Христос и апостолите са убивали животни. Знае се, че са хвърляли мрежи и ловили риба, забивали са пръчици в хрилете, да, наистина са правили това. Но една бяла яребица-лещарка в гората е нещо повече от една риба. Тя живее сама, тия птици не си приличат една на друга. Те мътят малките си, имат два крака, с които ходят, кръвта им е червена като у човека, те примигват също като човек. Не, не бива да убиваме, нямаме право да убиваме такава птица.

Но той има нужда от своите примки и капани, за да живее. Той трябва да поддържа собствения си живот с яребици, глухари и зайци. Научил се е да прави примки от дръвчета и да поставя вътре клупове. Обмислял е къде трябва да поставя капана. А сам бог е изпратил дивеча в примката.

И бог е дал на руснака и поляка тяхната жестокост, казва винаги Тромел.

Ето защо Юел разбутва и унищожава примката, чупи колците, разкъсва мрежата. Вглежда се в преплетените въжета така, сякаш иска да върне от тях живота на една яребица. Той върти във въздуха настръхналото тяло, за да вдъхне живот на птицата, която все пак е вече мъртва. Юел бавно поема обратния път за дома и позатопля ръце в още неизстиналото съвсем тяло на птицата.

В колибата провисва лещарката на пръчка, до заека. И след това няма вече какво да върши. На пода има купчина сняг, който се топи бавно, с лек шум. Навят сняг от комина. В него има една жълта сламка, едно камъче. Водата оттича, сламката и камъчето остават на пода.

Той седи неподвижен на столчето си. От време на време по тялото му преминава тръпка. Няма ли да се втурне всеки момент баронът по мразовитата шир и да пристигне тук? Лакеят го е предупредил, той сам ще дойде да вземе ботушите си. Баронът ще изкърти едва прикрепената врата, леденият вихър ще бъде неговият камшик, който ще се впие в лицето на Юел, в гърдите, в краката му.

Но Юел се тресе от студ и забелязва, че има нужда от такъв камшик. Баронът обаче не ще успее да го принуди. Той, Юел, е стар и немощен, няма да е трудно с камшик да се секне последният му дъх, но, виж, да го накарат да върши грях, да набива клечки по ботуши, това властелинът не ще успее. Баронът може да забива шпори в кон, да го дресира и обуздава. Мелницата в неговото мнение ще се върти и меле, щом като той има нужда от брашно. Но на Юел не може да стори нищо друго, освен най-много да отнеме живота му.

Горящата вършина е към края си, пламъкът изцяло я обхваща и след това огънят бързо стихва. Въгленът пада на пода, изведнъж в колибата става страшно тъмно. Но Юел не се помръдва от столчето. В огнището не е запалил огън, продължава да си седи на столчето като птица в кафез, свит, без да усеща острия мраз. Гладен е, но това не го смущава. Нужно е само да разбереш, че е достатъчно да не се смущаваш от глада. Вместо това събира краищата на ръкавите си, издърпва ръцете си в тях, отпуща нозе около краката на столчето и все повече потъва в себе си.

От време на време пепелта в огнището изшумолява. Жаравата все повече изстива. Отгоре се чува как вятърът откъм комина блъска крилата на окачената птица и те пляскат в тялото на заека. Животът у стареца гасне бавно, но той не ще умре, защото животът на другите продължава. Ако самият той не упорствува, за да живее, тогава мъртвите ще могат да се пробудят. Мъртви или живи, разликата вече не ще бъде много голяма. Стените надвисват отгоре му, подът се надига. Столчето става само част от тялото му, дрехите дишат в такт с него. И всичко тръпне, диша и живее като него. Ето и лещарката също се съживи. Само да й даде малко от себе си, той ще я пробуди за нов живот, продължение на оня, който й отне с примката. Капките от тавана се оцеждат все по-рядко, на дълги интервали, но той не забелязва това. Преди малко се бе оттекла една, но това не бе ли много отдавна? Животът още не го напуща, ето той замира, секва, спира и това е съвсем достатъчно. По-нататък вече нищо не може да се случи. И всичко около него, и самият той са само част от нещо друго, и тогава всичко е все едно, всичко е добро.

В събота също бе студено и духаше вятър, но слънцето просветна и проточи светла ивица по замръзналото поле. Преди обед граф Юленсверд и барон Синклер излязоха из имението, за да разгледат една крепост от 1719 г. Двамата господа бяха в отлично настроение, баронът подсвиркваше и примигваше, обърнат към слънцето. Понякога хлътваше в пропукал се лед, понеже бе тежък, шеговито проклинаше, смееше се и изпускаше диханието си в кожуха от меча кожа.

На връщане към дома те минаха през землището, дето живееше обущарят, и тогава баронът пожела да види ботушите си.

— Якоб — нали така се казва оня, смешният?

— Да, лакеят.

— Е, Якоб твърди, че обущарят бил предател.

— Ах, толкова опасен…

— Разбира се, не. Смятам, че графът не търпи предатели в имението си. Но бил твърда, упорита глава, доколкото разбрах.

— Упоритост, която в еднаква степен е добродетел и порок.

— Според графинята той дори бил удивителен.

— Надявам се, че ботушите са готови — каза графът.

— И аз също. Защото иначе…

Вратата бе полуоткрехната, залостена в наново замръзнал разтопен сняг. Но баронът лесно я отвори. Той погледна в тъмната колиба и извика. Ала никой не му отговори.

Тогава той прекрачи прага и се огледа. Колибата бе студена, без никакъв дим, откъм отвора на комина бяха провиснали няколко ледени висулки, стигнали наполовина до пода. Зад пиростията лежеше сива купчина, човек. Седнал на столчето, почти килнал се встрани, с изпънати ръце и крака, прилепнали до тялото.

— Мъртъв, разбира се — каза баронът.

Той го бутна и раздруса. За всеки случай направи проверка, като стисна ноздрите и опита да събере устните му. После го дигна и го постави на нара.

— Дори не ще е възможно да го проснем. Ще трябва да се копае широк гроб.

Баронът се разтърси, сякаш му бе станало неприятно.

— Дори не бях си представял, когато чух за него, че е толкова недъгав. Гледай ти: графе, колко злощастни прави някои хора старостта.

После забеляза едни ботуши на лавицата.

— Ето ги, значи, все пак ги е завършил, преди да умре.

Той повдигна ботушите, разгледа ги и ги опря до краката си. Веднага забеляза, че не ще му станат.

— Какъв проклетник…

Спря се и погледна мъртвеца. Лицето на Юел бе неподвижно, с широко изцъклени очи на мъртвец, с угаснал поглед, вторачен в барона. Юел бе недостъпен за всякакви ругатни. Това раздразни барона и той побесня.

— Такъв проклет мошеник и негодяй! Не се е дори осмелил да откаже. Но ги е направил съвсем малки. Такива са те, нямат смелост да кажат „не“, но сетне се опъват!

Графът отиде до огнището, за да запали огъня. В къщата на мъртвеца трябва да има огън. И този обичай трябва да се спази от графа.

— Спомням си — каза той, — че бях поръчал един чифт ботуши, които още не бях минал да прибера.

— А, така, значи! Може би готовите ботуши са на графа. А моите дори още не е бил започнал. Цяла проклетия, задето сам не дойдох тук във вторник. Якоб имаше право, въпреки че е налудничав.

Сухата прахан засъска и след това пламна. Графът постави няколко сухи дървета отгоре. Скоро огънят лумна, с много малко дим. Коминът тегли добре през ясните зимни дни.

— Слушал съм за подобни саботьори — каза баронът. — Появяват се винаги щом се заговори за война. Но е абсурдно да се мисли по такъв начин!

— Да, разбира се, че е абсурдно — отвърна графът.

Той просна кожата върху мъртвеца, въпреки че това сега бе излишно. И се опита да поизправи трупа, но не успя.

— Това е против човешката природа — продължи баронът. — Съвсем странна и глупава мисъл. Някаква идея-фикс, недоразбиране. Дявол го взел, колко е глупаво!

— Какво мислите, бароне, от какво ли е умрял? — запита графът.

— Замръзнал е. Всъщност нужно ли е било това? При наличността на толкова много дърва тук. Имаше ли той разрешение да сече дърва?

— Добър обущар бе тоя Юел — каза графът.

— Може да е така. Но все пак аз съм доволен, че не ми е направил ботуши. Имам в Стокхолм обущар, който е безупречен. Сега той…

Баронът седеше широко разкрачен на нара и чупеше клечиците с пръсти. А после грубо се изсмя:

— Толкова е подло! Във Франция разстрелват такива типове. Но това не е достатъчно. Другояче трябва да постъпват с тях. Толкова е немъжествено поведението им. Дявол го взел, колко е глупаво! Наистина, безобразно глупаво!