Артур Лундквист
Възкръсналият

Селянинът Готфрид бе необикновено як мъж и продължаваше да бъде невероятно силен, въпреки че навлизаше вече във възраст. Ревниво пазеше своята слава на голям здравеняк и не му се искаше да признае никакво коварно отслабване на силата си. При всеки подходящ случай се стараеше да я покаже.

Да вдигне цяла голяма свиня и да я пренесе на ръце от кочината до мястото за колене, не му струваше никакви усилия, той дори не се задъхваше. С лекота качваше сто килограмови чували с ръж на гръб по стълбата на хамбара. Малко по-тежко бе за него, когато в съревнование с млад здравеняк трябваше да се изкачи по стълбата, опряна на покрива, с чувала ръж на гърба, чак до стряхата, да се обърне и да се спусне отново надолу, без въобще да спре, за да си поеме дъх.

Готфрид имаше и обичая да се надпреварва с работниците си в стопанството, когато сечаха дървета, копаеха канавки, събираха сено или жънеха. Не искаше те да бъдат на равна нога с него, дори им даваше преднина и ги поставяше в по-изгодно положение, за да ги поощри и предизвика. Тогава той не винаги надвиваше, но се вземаха пред вид неравните условия. Най-често обаче излизаше победител и запазваше позицията си на най-силен мъж, при това имаше и полза, дето хората извършваха повече работа.

Готфрид изглеждаше намусен с широката си, вдлъбната брадичка и с отпуснатите надолу краища на устните си. Усмихваше се леко, почти тъжно, и то най-вече след някоя победа при поредното премерване на сили, и тази едва доловима усмивка бе най-многото, което си позволяваше. Той бе по-едър от повечето хора, макар малко гърбав, сякаш през младежките си години не е имал достатъчно място да расте право нагоре поради схлупения таван. Но човек получаваше впечатлението, че и в приведения му гръб се съдържа сила, също като вода в гърбицата на камила.

Той се бръснеше с нож всяка неделна сутрин. Тогава космите на брадата бяха като тънки, блестящи стоманени игли и напомняха за лъснал от употреба дарак. Един от обичайните му жестове бе да търка брадата си с ръка и тогава се чуваше остър, стържещ звук. Единствените случаи, при които се поглеждаше в огледало, сигурно бяха по време на неделното бръснене и тогава кривеше лице в ужасни гримаси, сякаш тази гледка бе за него мъчение, по-голямо, отколкото самото бръснене.

Но в гордостта си от своята необикновена сила Готфрид в крайна сметка отиде твърде далече. Беше в един много горещ летен ден по време на жътвата, зрялата зимна ръж бе достигнала човешки бой и се люлееше от време на време под лекия ветрец, класове и стъбла се триеха помежду си и сякаш ножове се наточват един в друг или ножица прерязва хартия. Косите пък свистяха протяжно, когато минаваха през стъблата с някакво остро „сссвввииич“, когато се извиваха в полукръг през ръжта, близо до земята, към корена, където стъблата са малко червеникави, и в откоса се примесва малко зеленина, понякога отделни стръкове мак или синчец, които никога не са успявали да вирнат глава над избуялото стъбло и поради това останали доста крехки и бледи стръкове.

След всяко замахване на косата отрязаните стъбла образуваха плътен сноп над светлата бариера на ръжта. Стъблата се прерязваха малко косо, останалите недокоснати упорствуваха с острите си върхове, които се огъваха под тъпчещите отгоре им дървени обуща, но болезнено биха уболи гол крак, стъпил върху им. Всеки стрък бе малка тръбичка, внезапно отворена и взряна нагоре към светлосиния летен небосклон, но едва ли човек би я забелязал, ако не се наведеше и не я погледнеше отблизо.

След мъжете с косите вървяха жени и невръстни момчета, които вдигаха пожънатите класове, събираха ги на купчинки в ръцете си и ги привързваха. Повечето имаха наръкавници, ушити от стари ризи, изтеглени чак до дланите, които ги предпазваха от остро убождане на ръжения клас и от силно протриване. Без тях китките и мишниците скоро се покриваха изцяло с червени точки и малки ранички, сякаш са били нападнати от хищни дървеници.

Завършеха ли цяла бразда, те отдъхваха няколко минути край синура на нивата и триеха потта от челата си. Мъжете наточваха косите на точиларското острило, което приличаше на къс дървен меч, поръсен със светлочервен метален прах, смазан с овча мас. Дръжката на косата държаха здраво между коленете, докато точилото се плъзгаше нагоре и надолу по острието на косата ту от едната страна, ту от другата, равномерно, ритмично. Тогава се разнасяше своеобразно хлопане и ако човек го слушаше със завързани очи, би могъл да си представи цялата сцена по време на жътва.

В този именно ден Готфрид прекали. Не искаше да признае, че горещината го изтощава или че не се чувствува особено добре. Потеше се като другите, но се правеше, че това е без значение за него. Може би му се струваше, че темпът на работа е намалял и искаше да подтикне хората. Тогава заяви, че обявява състезание на всички мъже и че ще изкара цяла бразда, облечен в кожух.

Другите се позасмяха подигравателно: с кожух в тази жега, виж, това е вече наистина нелепо. Но не им се изпускаше такава гледка: Готфрид в кожух сред избуялата ръж!

Предложението бе прието и Готфрид изпрати едно момче за кожуха. Това бе неговият зимен овчи кожух, с вълната, обърната навътре, солиден и тежък, като самата зима. Той не се задоволи да го наметне, ами го облече и закопча догоре. Не приличаше на човек, а по-скоро на животно, когато безформен и сгърбен грабна косата и захвана да жъне из нивата.

Работата продължи при обичайната тишина, хората бяха стиснали устни. Понякога някой хвърляше поглед към Готфрид в кожуха и се подсмихваше под мустак. Изглеждаше, че Готфрид ще успее, той вървеше напред и влагаше обичайната си сила при всяко замахване. Не личеше особено да се задъхва, но лицето му бе огненочервено, цяло обляно в пот.

Наближаваха вече края на нивата, когато Готфрид изведнаж се строполи. Той не падна, а се свлече със свистене, като че ли изпускаше въздуха си, и остана така, в кожуха, като безформена купчина. Изпусна косата, тя падна на земята, тъкмо при замахването, когато щеше да направи откоса. Готфрид бе притиснал ръце към гърдите си, като че ли в последния момент се бе опитал да разтвори кожуха. Лицето му не бе вече червено, а странно бледо, сякаш кръвта се бе оттеглила от него.

Другите мъже внимателно го вдигнаха и го изнесоха до пътя през нивите. Там го проснаха на тревата, без тялото му да оказва някаква забележима съпротива. Разтвориха дрехите и опипаха лявата страна на гърдите, където трябваше да бъде сърцето. Не усетиха никакво туптене. За всеки случай някой реши да опипа и дясната страна, да не би сърцето му по погрешка да е там или да не би в паниката да са объркали лявата и дясната страна. И там не се усещаше нищо.

Мъжете свалиха шапки. Готфрид май бе умрял.

Отнесоха го у дома му в кола за снопи, положен върху разстлания кожух. Жътвата продължи след това прекъсване, но с двама души по-малко, тъй като и жената на Готфрид остави нивата, за да бъде у дома си край мъртвеца. Някой вдигна падналата коса, изнесе я от нивата и я окачи на една брезичка. После подеха работа на същото място, където бяха изненадани от внезапната смърт.

Не приказваха много по случилото се, но през остатъка от деня доста размисляха по това. Всички мислеха, че Готфрид наистина се бе пресилил, бе надценил силите си и бе предизвикал съдбата. И това накрая трябваше да стане, щом като той не желаеше да се сдържа сам. Може пък да не е бил толкова силен или здрав, както се опитваше да се представя.

Готфрид лежеше прострян върху една врата, изкъртена и положена върху две греди на гумното, тялото му бе загърнато в чаршаф. Това се изискваше от обичая. Готфрид още бе в долните си дрехи, без да бъде подложено нещо под главата му, но с книгата с псалми под брада, за да не се отпусне долната челюст, та устата да се отвори. Клепачите бяха спуснати, ръцете скръстени върху гърдите, всичко бе направено така, както трябва да бъде.

После трябваше да дойдат жените, които се грижат за мъртъвците, за да направят останалото, да обръснат наболата брада, един-единствен път не в неделно утро, да измият тялото, да навлекат върху него бяла нощна риза. После трябваше да се направи ковчег и да се внимава той да не бъде тесен за Готфрид. Следваха грижите около погребението и всичко трябваше да бъде добре подредено. Бе средата на седмицата, сряда, и погребението можеше да стане в неделя, така че да не се губи работно време посред дните на жътвата.

За всичко това мислеше съпругата на Готфрид, докато разтребваше из стаята. Тя бе някак си вдървена и замаяна от внезапното произшествие, не бе успяла още да пролее сълзи, те щяха да рукнат по-късно. Вместо да плаче, обмисляше и планираше, сякаш някой друг действуваше на нейно място, тя инстинктивно поддържаше правилния ход на живота. Смяташе, че скърби, макар да не чувствуваше особено много тази скръб.

Изведнаж бе станало така, че тя не беше вече съпруга на Готфрид, а негова вдовица. Това бе дума, която се опитваше да смеле в мислите си: вдовица. Обръщаше думата, въртеше я и все пак тя не й ставаше напълно понятна. Не й звучеше като израз на онова, което е обичайно в такъв случай, някак си променяше се сега, когато ставаше дума за самата нея. Вдовица!

И как щеше да я кара без Готфрид? Ще задържи ли стопанството и ще го уреди ли по друг начин?

Не, сепна се тя самата, много рано е да мисли сега по тия неща. Мъртвецът трябва най-напред да бъде погребан.

„Защото той все пак бе наистина мъртвец, нали?“ — запита се изведнаж. Всичко бе станало толкова внезапно и по съвсем необикновен начин.

Беше слушала, че може да се провери с огледало дали някой действително е умрял. Влезе вътре и взе едно огледало, единственото в къщата, същото, което Готфрид откачваше от стената всяка неделна утрин, опираше го малко полегнало на една кана, когато сядаше край кухненската маса, за да се обръсне. Огледалото, не по-голямо от книга, в жълта дървена рамка, висеше на тенекиено пръстенче, пъхнато в кука. На някои места стъклото бе замъглено и даваше поизкривено отражение.

Вдовицата изтърка огледалото с престилката си. Стъклото бе сякаш посипано от светли петна от пръските на сапунена пяна. После тя самата се огледа в него, за да види дали е чисто, а може би и за да види себе си като вдовица, въпреки че това положение едва ли бе променило нещо в лицето й. Тя въртеше ту главата си, ту огледалото, за да може да види истинския си образ.

В хамбара поддържа огледалото пред лицето на Готфрид. След това изпитателно се вгледа в стъклото му, но не можа да открие ни най-малка следа от пара на дихание. Само видя собствения си образ, също така ясно, както преди малко.

Да, Готфрид бе умрял.

Погребението протече както обикновено. Почерненият със сажди ковчег бе отнесен в църквата в кола с ресори, окичена с борови клонки, отрупан бе с венци и букети цветя.

Когато под звуците на органа, които се разливаха неравномерно и на тласъци, ковчегът бе внесен в църквата, той изглеждаше чудновато малък, много малък, за да побира едрия Готфрид с необикновената физическа сила. Сякаш Готфрид се бе смалил, сякаш силите изцяло го бяха напуснали след смъртта. Но тези, които носеха ковчега, пристъпяха тежко, убедени, че Готфрид напълно е запазил теглото си.

Чувството за нещо недействително овладя вдовицата с нова сила и й попречи да плаче, както бе редно. Тя се преструваше, че ридае от известно чувство на срам, но хлипането не бе дълбокият порив, в който се излива скръб. Тя предпазливо плюнчеше носната си кърпа и триеше очите си, за да се позачервят.

Но въобще не осъзнаваше реално, че Готфрид лежи в тесния черен ковчег, че именно него внасят и изнасят от църквата, че него откарват към зиналия гроб, че го спущат полека в земята, за да потъне в тъмната дупка, изпроводен от венци и цветя, от слово на пастора и от три буци пръст, примесени с дребни камъчета, които тропнаха върху капака на ковчега.

След това хората се упътиха към дома на покойния, образува се шествие от коли, които дигнаха по пътя облаци от бял летен прахоляк. Гърлата бяха сухи, ветрецът хвърляше прах и в очите, така че носните кърпи отново влязоха в употреба. Слънцето приличаше, всичко наоколо бе притихнало в зрялата пищност и великолепие на летните дни. Купчините снопове се редуваха с още неожънати ниви. Бе неделен ден, тихо, никой не работеше на къра. Сенките започнаха забележимо да се удължават, вечерта постепенно се спускаше.

Погребалната вечеря започна в пълна тишина, понякога само се долавяха сподавени гласове. Дългата маса посред стаята бе цялата отрупана с ястия. Гостите се нареждаха на опашка пред блюдата и си сипваха в чиниите от различните гостби, като бавно и с достойнство вкусваха от тях. Постепенно обаче се отпуснаха, насядаха край малките масички до стените. Никой не остана прав, това би било крайно неудобно, пък и не беше нужно, тъй като всички можеха да се разположат край масичките.

Дори имаше място за още един сътрапезник. Но никой не бе го забелязал, явно още не беше дошъл.

Първите чашки с ракия бяха вдигнати тържествено, с размяна на погледи и кимания. Бяха изпити мълчаливо, никой не се изкашля, никой не изрази с доволна гримаса колко е приятно силното питие. Лицата останаха още известно време спокойни, с безразличен поглед, сякаш бяха по-тъмно продължение на нагръдниците на ризите. После цветът им се промени, надигна се глъчка от гласове, и то тъй оживена, че нищо вече не отличаваше погребалната гощавка от празничен, весел гуляй.

Нямаше музика, но чашите, порцелановите съдове и приборите звънтяха и увеличаваха врявата. Дори някой да бе намислил да държи слово за покойния, нямаше да му се удаде може би защото щеше да е неприлично да се разваля доброто настроение, пък и до слово не се стигна, понеже стана друго нещо. Вдовицата седеше до пастора не с така зачервено лице като него. Пасторът ядеше, пиеше и бъбреше непрекъснато, без едното да пречеше на другото. Гласът му бе мощен и кънтеше, без специално да се обръща към някого.

Вдовицата чувствуваше как главата й се замайва и как откъм краката й пропълзява слабост, а тялото й се сгрява, при това не неприятно. Сигурно това се дължеше на ракията, с която не бе свикнала, тя пареше кожата й, щипеше я и я гъделичкаше, сякаш лежеше на постеля от много тънки хвойнови клонки. Понякога дори забравяше, че е имало погребение, че седи като вдовица на вечерята, давана по случай смъртта на собствения й мъж. Сякаш празнуваше нова своя венчавка, може би предусещаше неща, които щяха да станат — такива мисли се въртяха в главата й.

Тогава именно някои, а почти едновременно с тях и всички други, забелязаха, че на края, в ъгъла до вратата, седи нов гост. Никой не бе го видял да влиза, но изведнаж той се бе озовал там. И ако не бе самият покойник, то поне беше неговото привидение, толкова много приличаше на Готфрид, и все пак бе различен.

Седеше с шапка, дълбоко нахлупена над очите, които сякаш гледаха вторачено пред себе си, без да виждат никого. От вдлъбнатата брадичка стърчаха познатите избуяли побеляващи косми, но лицето, общо взето, бе необикновено бледо. Облечен бе в черно като другите гости, дошли на погребение, ала дрехите му изглеждаха окъсани и износени, като че е ходил с тях в буря и дъжд и се е промъквал през шубраци. Краката му бяха боси, без обувки, но не се белееха особено.

Всички глави се обърнаха към него, всички го разглеждаха, вкаменени от смут. Не бе проявена нито изненада, нито уплаха, цареше неподвижна тишина. Когато вцепенението премина, наново се дигна врява от недоизречени въпроси и възклицания. Погледите на мнозина шареха нерешително от човека край вратата до пастора: та той трябваше да се намеси, да каже това, което е нужно, да пропъди привидението, ако наистина бе такова.

Пасторът чувствуваше какво се иска от него. Той се подготви, изпъна лице, изправи се край масата.

— Кой си ти? — викна той с присъщия си гръмък глас. — Кажи кой си, в името на Христа!

Човекът край вратата не отговори, не помръдна, сякаш нищо не бе чул.

Пасторът викна отново:

— Кажи ни, кой си ти? Ти ли си мъртвият Готфрид Юнсон? Или си злочест дух? Или двойник на покойния? Заклинам те: разкрий се в името на бога отца, сина и светия дух!

Но човекът край вратата, изглежда, продължаваше да не чува нищо.

Ледена тръпка премина сред гостите на погребалната вечеря, мнозина пребледняха и затрепераха, опитаха се да станат, отново се отпускаха на столовете с подкосени колене.

Пасторът разбираше, че какво друго се иска от него. Отново набра сили и бавно, но твърдо се промъкна до мъртвеца или до непознатия пришълец, седнал на онова място. Вдигна високо бялата си ръка като за заклинание и я спусна бавно на рамото му.

С въздишка на облекчение всички забелязаха, че непознатият, дето толкова приличаше на Готфрид, не бе привидение, не бе безплътен призрак. Ръката на пастора почиваше на рамото му като върху телесна твърдина.

Пасторът се опита да погледне оня в очите и да срещне погледа му.

— Ти ли си, Готфрид? — каза той с по-приветлив тон на гласа, сякаш двамата се срещаха пак.

Човекът, който може би все пак бе Готфрид, не отговори, но май леко кимна.

И всички изведнаж разбраха, че това бе той, мъртвият Готфрид, който по непонятен начин се бе върнал от царството на мъртвите не като призрак, за да ги заплашва или наказва, а като жив човек, възкръснал подобно на библейския Лазар.

И те вкупом се втурнаха към него, крещяха, олекнало им бе, чудеха се, бяха в същото време любопитни, макар все още дълбоко смутени и уплашени.

Много ръце се насочиха към него, опипваха го и виждаха, че е човек от плът, с месо и кости. Викаха името му, смееха се и дори отрониха по някоя и друга сълза.

Станало бе чудо! Истинско чудо! Да не повярваш! Никога не се бе случвало подобно нещо, откак се помни светът! Това трябва да е предзнаменование за нещо особено! Той, Готфрид, бе избраник! Победил самата смърт!

Те крещяха един през друг, всички бяха единодушни.

И го изнесоха или почти го извлякоха на най-близката маса, поставиха пред него много блюда едно до друго, като че ли той бе гладувал дълго време и бе страшно изгладнял. Подаваха му чашки ракия, много чашки се вдигаха към него и искаха да го накарат да пие.

Бавно, отчуждено и някак неохотно той започна да яде и пие. Всички го гледаха като някакво чудо. Той дълго време яде, пи, без да наруши мълчанието си с една-единствена дума. Все още бе странник, недостъпен, непознат.

И отново събраните хора бяха обзети от вледеняващо съмнение: наистина ли това е Готфрид? И в такъв случай наистина ли е жив? Не е ли някой друг човек, някой или нещо, което мами зрението и обърква сетивата?

Въпросът не получи задоволителен отговор тази вечер. Продължаваха да се примесват сигурността и съмнението, удивлението и страхът.

Завърналият се покойник седеше сред тях, ядеше и пиеше като жив човек и все пак от него лъхаше нещо далечно и чуждо като смъртта.

И непрекъснатото му мълчание не им позволяваше да разберат истината.

Дните след неделята, когато бе извършено погребението, протичаха както обикновено, навсякъде и в стопанството на Готфрид, с жътвата и неотложната лятна работа.

В цялата околност много се говореше за случилото се, правеха се разни догадки. Но въпросите, поставяни вечерта след погребението, останаха, без отговор, съмнението глождеше хората и те се мятаха между всевъзможни предположения.

По този въпрос най-малко се говореше в стопанството на Готфрид. Той си бе все така ням, бе стопанинът, и все пак Готфрид не бе вече Готфрид, мъртвецът оживя, но в него нямаше истински живот. Седеше най-вече неподвижен, вторачил поглед пред себе си. Излезеше ли навън, бе все така чужд и далечен, изглеждаше, че не вижда нищо, че не проявява никакъв интерес към каквото и да било. Готфрид, който се славеше като отличен работник, сега не похващаше нищо, не се докосваше до сечиво.

От него се разливаше странна тъга, вееше някакъв хлад, повей като от мазе или гроб. Хората си шушнеха, че пипнеш ли го, усещаш студ, студ като смъртта. Нещо не бе наред у него, това бе сигурно.

За вдовицата настъпиха тежки дни, мнозина я съжаляваха. Мислеха и говореха за нея като за вдовица, въпреки че вече не бе такава. Понеже Готфрид се бе завърнал дома, тя отново бе негова съпруга, след като е била вдовица няколко дни.

Скоро се отказа да го заговаря, тъй като той все мълчеше и изобщо не показваше по какъвто и да било начин, че чува какво му се казва. Тя отбягваше да седи близо до него, да го докосва, между двамата нямаше вече нищо. Боеше се, че нощем може да се приближи до леглото й, но и това не се случи. Изглежда, той не изпитваше нуждите на живия мъж и за нея това бе облекчение.

Тя много мислеше върху станалото. Значи, Готфрид е бил само привидно умрял. Сигурно се е пробудил чак в ковчега, вече спуснат в гроба. Тогава се е обърнал, събрал всичките си сили, е разчупил капака, а гърбицата му е послужила като стенобойна машина.

Оказа се, че гробокопачът не зарил веднага гроба, а отложил това за следната заран. Не за пръв път правел така. И когато на другия ден затрупал гроба, не забелязал нищо особено, понеже въобще не му дошло на ум да погледне по-внимателно долу в ямата. Сторило му се, че там си стои както обикновено ковчегът, а той вече достатъчно се бе нагледал на ковчези.

Готфрид трябва да се е измъкнал от гроба, като дребните камъни и корени по стените са му послужили за опора. Било е вече привечер, не е имало никой на гробищата, никой не го е видял как се промъква в дългата си бяла риза, изцапана от пръст и от какво ли не. Дрехите, с които бе вечерта на погребалната гощавка, бяха познати на вдовицата-съпруга: две години висяха на прът като плашило за птици, но някога това бяха дрехи на самия Готфрид. Гробокопачът по нейно искане бе разкопал гроба и бе изтеглил ковчега, чийто капак наистина бе строшен.

Дотук тя все пак можеше да проследи нещата, да схване какво е станало, но това нищо още не й говореше за случилото се с Готфрид. Бил ли е наистина в царството на мъртвите и оттам ли се е завърнал? Дали това преживяване е отнело способността му да говори? Дали е ням, или мълчи само от упорство? Ще се възстанови ли той постепенно, или ще продължи да живее така като чужденец, като странник, наполовина умрял?

Никой обаче — нито тя, нито който и да било друг, не узна тайната на Готфрид. В стопанството си той се движеше като сянка, безмълвен, бездеен. Не показа въобще с нищо, че продължава да има все още необикновената си сила. Не проявяваше чудатости, не изглеждаше побъркан, само се държеше настрана от хората, като човек, стоящ над всичко, чужд и съвсем далечен.

Дните минаваха без промяна, настъпи есен, след това зима, нова пролет, ново лято. Човекът-сянка, който продължаваше да носи името Готфрид, и сега се бръснеше в неделя сутрин като преди, това бе част от действията, които извършваше механично, като чужд, далечен човек. Но дори и да се порежеше с бръснача, не псуваше, нито от устните му се процеждаше звук.

През лятото, почти в деня на неговото първо умиране, тъкмо посред жътва, Готфрид умря за втори път. Никой не видя как стана това, само го намериха мъртъв, строполил се от стола.

Но този път, за да бъдат сигурни, повикаха лекар. Той установи, че Готфрид вече наистина е умрял. Отново го погребаха и този път той остана в гроба си.

В известен смисъл, сякаш му е било определено да изкара още една, допълнителна година, независимо от начина, по който я е изживял. Някои смятаха, че е бил толкова силен, та дори смъртта не е успяла да го победи с един удар. Други мислеха, че е направил облог със смъртта или може би с дявола за премерване на сили и че, както винаги, е победил. Но не бе получил нито повече от година, нито истински живот.

Преди вдовицата да се омъжи повторно, тя заръча голям, тежък камък, който поставиха над гроба на Готфрид.