Ян Фридегорд
Дидриксон се завръща в родния край

Не се случва често ратай да си купи собствена къщурка на стари години. Това би било възможно, ако той няма деца, ако е трезвеник и пестелив и ако се задържи по-дълго на едно работно място. След като съпрузите Дидриксон бяха слугували четиридесет години и винаги бяха цепили косъма на две, те успяха да спастрят пари за къщурка и за парче земя, малко по-голямо от нейната площ. И то, въпреки че Дидриксон редовно веднаж в месеца си позволяваше един гуляй.

— Искам да се завърна в своя роден край — каза Дидриксон, малко поразнежен. — Ще е хубаво отново да видя местата, свързани със спомени от дните, когато бях съвсем млад.

— Кой знае дали твоите близки от онова време са още живи — отговори жена му, която бе по природа доста ревнива. — Защо да не останем тук, където живеем от толкова много години по божия милост? Да не би да мислиш, че някой там още те помни!

— Юхан Дидриксон не се забравя толкова лесно, ще видиш — рече старецът. — Там живеят истински хора от старото време. Тукашните са почти всички полуидиоти.

— Щом като сме живели четиридесет години сред полуидиоти, то разликата между тях и нас двамата не ще да е толкова голяма — отвърна старицата, но вече по-уклончиво. Може би пък, в крайна сметка, би било хубаво да прекарат последните си години в друг край на страната. Там вероятно тя би могла да се сдружи със селските стопанки и да бъде на равна нога с тях. Никой няма да им натяква постоянно, че цял живот не са били нищо друго освен ратаи.

Общинското ръководство, което бе съвсем доволно, че може да се отърве от двама старци, подпомогна Дидриксонови и в началото на есента те си купиха къщурка с малко земя в местността, където той бе роден. Някогашна войнишка хижа, с вишняк наоколо, с кладенец, похлупен с голям воденичен камък. Къщичката бе порутена, нуждаеше се от основно преустройство. През цялата есен на Дидриксон не му остана време да потърси някого от познатите си, да ги открие — живи или мъртви. Оставаха само няколко дни до Коледа, когато той реши, че може да си позволи една малка обиколка из селото.

— Добре ще е да пъхнеш в джоба си нещо за хапване — каза навъсено старицата. — За обед едва ли ще успееш да се прибереш.

— Хич не си мисли, че мога да мина край нечий дом, без да ме повикат и нагостят — отговори Дидриксон. — Сигурно се е разчуло, че съм се завърнал и че имам собствен покрив.

— Добре де, само гледай да не преядеш — сопна се кисело старицата. За всеки случай на прага на къщата тя пъхна в джоба на дрехата му два сандвича и малко шише с ракия.

— Идния път ще дойдеш и ти, за да се запознаеш с тукашните стопанки — обеща Дидриксон, когато тръгваше, и това донякъде я поразведри.

Тяхната къщурка бе доста навътре в гората. Когато той излезе от нея, пред очите му се разстла половината село, разположено в откритата равнина. Времето бе меко, земята гола, слънцето топлеше, макар и да се подаваше над гората само за малко време по обед.

Накъде да тръгне най-напред? Варъхела бе разположена току по окрайнината на гората, той можеше да иде там, въпреки че тамошните хора никога не са били особено големи приятели с родителите на Дидриксон. Но за четиридесет години хората все пак успяват да забравят разправии и неприятности, спомнят си само хубавите и весели неща от съвместния живот.

Местният стопанин бе може би пет-шест години по-възрастен от самия Дидриксон. Вероятно бе той, дето режеше дърва на рида, приведен и с побелели косми около устата.

— Добър ден — поздрави Дидриксон и подаде ръка, която другият пое с недоверчив поглед. — Не ме ли познаваш?

— Не, доколкото виждам.

— Юхан Дидриксон.

— Аха, да, да, такива хора човек не може да забрави. Ти хвърли една снежна топка в нашия комин. Майка ми, застанала край откритото огнище, вареше млечна каша. Топката цопна в котлето и кашата обгори двете й ръце. Хубав пердах заслужаваш, макар това да бе толкова отдавна.

— Хлапаците са си хлапаци и не си струва да си спомняме за това — отвърна Дидриксон сконфузено, но оня го стрелна ядовито с очи и сложи нова цепеница на магарето.

— Дяволът си остава мръсен дявол — отвърна селянинът смръщено и на Дидриксон не му оставаше друго, освен да продължи пътя си.

„Проклет старец, ей — мислеше си той. — Да помни цял живот такива дреболии. Но е забравил, разбира се, че му подадох греда, по която да се измъкне от реката, където бе паднал. Ама че хора са тия от Варъхела. Затова сега ще ида у съдебния заседател Валин, у когото съм работил като ратай; там са по-други.“

Черната сграда в чифлика си бе същата, доколкото можеше да забележи на пръв поглед. Потропа на кухненската врата и нечий глас го покани да влезе.

Млада жена бе застанала край огнището, а до масата седеше един мъж. Съвсем непознати хора.

— Нали това е домът на семейство Валин? — запита Дидриксон и си помисли, че може би младите хора го знаят по име.

— Валинови ли? Не, никой от тях не е вече тук — отвърна жената, учудена, че среща човек, който да не знае това. — Никой от тях не остана, старите умряха, а децата им се пръснаха.

Мъжът край масата кимна утвърдително, а Дидриксон тази новина облъхна като студен повей.

— Аха, значи, съм попаднал при чужди — каза той, без да помисли колко лошо звучат думите му. Отново си тръгна, изпроводен от два чифта учудени очи.

Струваше му се, че се е озовал на съвършено непознато място вместо в родния край. Поотърси се, закопча отново дрехата си и пресече пясъчната площадка пред къщата, когато излизаше от чифлика.

„Тук стопаните ме имаха за свое момче — мислеше си той. — Колибата, в която съм роден, бе част от чифлика. Нека ида да видя как изглежда тя сега. Разбира се, такава колибка сигурно вече е развалина.“

Пътеката, която водеше натам, бе обрасла с трева, но двата рида бяха протрити от цървулите на неговите деди. Там горе Дидриксоновци са живели още от, времето на Карл XII, му бе казал веднаж пасторът. Ето я трепетликовата горичка, а отвъд нея някога беше колибата. Но дивата пустош отново бе завладяла мястото, обитавано двеста години от неговите прадеди. Виждаха се смътните очертания на нивата, но синорът бе полузасипан и изцяло обрасъл. Останали бяха само няколко камъка от основите, купчина тухли и отронена мазилка там, дето е било зиданото огнище.

Дидриксон приседна на един от камъните и се огледа. Непосредствено до него някога беше прозорецът на стаята, а пред него растеше вишняк. Сега той бе покрил целия рид. Киселата ябълка си бе съвсем същата — стара, полегнала, стволеста. Под нея — цял килим от опадали ябълки.

Да, тук се бе родил той, тук е бил откърмен и май се бе върнал отново, за да умре. Беше си представял още дълги весели години със стари познати, а ето че никой не го знае. Мнозина си бяха отишли или се бяха променили. Чак до днешния ден си въобразяваше, че ще го посрещнат с отрупани трапези, с ракия и радостни приветствия, а сега седи самотен на камък, върху който някога е бил изграден родният му дом. Очите му май се понавлажниха.

Десният джоб на дрехата му натежа и той пъхна ръка в него, за да извади носната си кърпа. Но напипа нещо студено и твърдо. Я, шишенце с ракия! Ама че хубава изненада! Добре се е сетила старицата. Сякаш никога досега не бе изпитвал такава нужда от няколко глътки ракия, както сега.

И на земята на своите деди той отпи от шишенцето и нахапа сандвича с кисела краставичка. Тутакси му просветна и той почна да си възстановява мислено някогашната къщурка. Ей там бе огнището, дето майка му прекарваше по-голямата част от дните си. Тук бе разгъваемата маса, край която старият пиеше ракията си. А това правеше твърде често.

Дидриксон следваше примера на блаженопочиващия си баща и си мислеше, че днешният ден не е, в края на краищата, толкова нещастен. Ех, случайна липса на късмет. На връщане пак ще обиколи още няколко къщи, може би повече ще му провърви. О, не, още не е свършено с Юхан Дидриксон!

Нещо проблесна във високата трева и той се наведе да го вдигне. Парче син порцелан на цветчета. Позна го, майка му имаше такива чаши за кафе. Ще го прибере, за да го покаже на старицата. Освен това ще я доведе тук, за да види мястото, дето някога се е родил.

Но хайде да поема обратния път. Най-добре е да гаврътне и остатъка в шишенцето и да го хвърли, та да няма нищо в джоба му. Е, наздраве, татко, наздраве, майко, ако сте някъде наблизо, вижте, че родът не е пропаднал, хе, хе!

Дигна се от камъка и доста се поолюля на несигурните си крака. Но пък толкова му бе приятно и хубаво на камъка и не съжаляваше, че бе дошъл тук. Сякаш видя да се отваря вратата, майка му да надниква навън в раираната си престилка и да вика:

„Юхан, идвай да ядеш, докато яденето е топло!“

Сега обаче е избуяла висока трева там, дето бяха дъските на пода, а родителите му си почиват, почиват. Заслужили са това. Исусе Христе, колко се блъскаха някога хората в труд. Когато излезе на селския друм, Дидриксон пое право към дома. Нямаше вече желание да обикаля из къщите.

Наближи църквата и старопиталището, защо пък да не ги види отново.

Току пред старопиталището срещна посивяла старица, която се тътреше, подпряна на тояга. На гушата си имаше голяма брадавица. Такава брадавица в целия свят имаше само Крунюхана. Сигурно сега е потомка в старопиталището. Тя, разбира се, бе няколко години по-стара от него.

— Добър ден, Юхана — каза той и старицата се спря. След като порови в паметта си, тя си спомни за него и се прекръсти.

— Сигурно всички питомци на старопиталището от онова време са вече измрели? — запита Дидриксон. — От преди четиридесет години, а?

— Всички освен, разбира се, Лота — отвърна Йохана. Смъркащата енфие Лота, ако си спомняш. Тя въобще не умира. Не може естествено да ходи и едва говори, но продължава да живее. Иди при нея да видиш дали ще те познае.

— На колко е години сега?

— На около деветдесет и пет.

Съществото с кожа, изсъхнала като пергамент, от което лъхаше миризма на подправки, обърна празния си поглед от леглото си към него и замърда устни, като се напрягаше да си спомни кой е този човек. После искрица проблесна в очите й и тя изсъска:

— Ти… ти… със саждите в енфието… ти стори това.

Дидриксон си тръгна към дома, сепнат от хората. Поне стотина пъти като малко момче бе тичал до бакалина за енфие на Лота, но само един-единствен път примеси в него сажди за печка. Тя цялата се почерпи като въглен и всички после й се смяха, защото вече отказваше да смърка енфие. Само веднаж се беше пошегувал с нея и тя помнеше този случай, а стотиците услуги отдавна бе забравила.

Всъщност той нямаше никакво основание да се чувствува огорчен — така си мислеше, докато крачеше нагоре през гората. Собствена къщурка, прилична и мила жена, здраве и малко скътани пари, останали в пощенската спестовна книжка, пък и самият още не бе рухнал старец. А наскоро идваше Коледа, с хубаво ядене, със сръбване, а отгоре на всичко и с малко горещ пунш — както му беше редът.

Постепенно ще се сдобие и с познати. Не че чувствуваше липсата им, но ей така, за да може да се види понякога с друг човек освен със старицата.

Да, бе доволен от съдбата си въпреки всичко. На връщане бе видял най-важното, от което можеше да бъде щастлив.

Сега камъните от основите на стария роден дом бяха затрупани от сняг, но напролет, когато снегът се стопи, той отново ще иде там и ще вземе старицата със себе си.