Ян Фридегорд
Чужди пера

Ларш Хорд беше застанал край машината си и изолираше проводник, когато го видя да излиза от канцеларията със списък в ръка. Надзирателят се огледа, сякаш се колебаеше откъде да мине между стотиците машини, подредени в дълги редици. Сетне дойде право при Ларш Хорд.

— Е, започваме да уволняваме — каза той. — Трябва да напуснете от петнадесети юни. Няма достатъчно работа за всички.

И надзирателят направи отметка срещу неговото име в списъка, преди да продължи по-нататък.

Ларш Хорд не отговори нищо, но почувствува как кръвта нахлува в главата му. Жените край предачните машини го гледаха с любопитство, а най-близкостоящият работник се приближи веднага след като надзирателят изчезна.

— Уволниха ли те?

— Да.

— Ето ти беля. Къде ще се денеш? Ние поне засега все още имаме късмет.

И се върна при своята машина, за да прикрие задоволството си.

От този злощастен ден изтече цял месец, мислеше си Ларш Хорд, разхождайки се по полския път между пъстро разцъфналите канавки. След като напразно бе търсил работа в града, той отново намери убежище в родителския дом, както толкова пъти досега.

Един светъл лъч озаряваше все пак тези тъжни дни на безработица. Бе започнал да пише стихотворения и дори две публикуваха в местния вестник. Не бе получил никакъв хонорар за тях, но и това все ще се случи някой ден.

Струваше му се, че тревата, гората и водата са се променили, откак започна да ги възпява — изпълнени с утеха и предана надежда. Птичите песни и шепотът на вятъра, в които се вслушваше, бродейки усамотен из широките поля, разтопяваха горчивината от ироничните погледи на чифликчията, които го обвиняваха, че е некадърник, или от безмълвните укори на майка му, когато следеше как безвъзвратно изчезват в устата му парчетата месо.

Освен двете напечатани стихотворения той носеше във вътрешния си джоб още десетина, написани през месеците, откакто бе безработен. Не ги беше показал никому, защото кой ли тук отбираше от поезия?

— Стихотворенията не са нещо, което заслужава да се чете, заявяваха баща му, майка му и всички наоколо.

Слава богу, имаше други хора, стига да можеше да влезе в досег с тях. Големи, светли имена. Само да получеше топла дума от някой от тях, известно признание, което да му послужи за опора като бастун, хубаво ще нареди всичките си хулители.

Дали би дръзнал да се обърне с писмо към някой от големите поети? Фрьодинг не беше жив. Дан Андершон — също, но затова пък оставаха Карлфелд и Хейденстам. На тези старци можеше да се разчита. Дали да прати стиховете на един от тях с молба за мнение?

Той откъсна два стръка — от жълтурче и от овчарска торбичка. Жълтурчето беше Хейденстам, а овчарската торбичка — Карлфелд. Зад гърба си ги разбърка и после изтегли единия стрък. Щастието се усмихна на Карлфелд.

Два дни по-късно от пощенската станция на Ротльоса дебел плик потегли към големия поет, адресиран до Шведската академия. Едно от стихотворенията упорито стърчеше над останалите, та да се видят първите му два стиха. Очите на големия поет щяха да се спрат най-напред там. А от тях човек не би могъл да се срамува:

Зов към тебе има в глухата въздишка на елхата,

шепнат ти по пътя чудните цветя навред в тревата.

Той очакваше пощата през първата седмица с почти болезнено нетърпение, което се замени с огорчението на непризнатия, след като дните се затъркаляха, без да донесат отговора. Ония, дето се бяха намърдали на топло, хич няма и да допуснат да се прояви някакъв новак, който би могъл да оспори мястото им. Напротив, по-скоро биха задушили разгръщащите се таланти, биха ги изтласкали с груби ритници от своя път. Как е могъл да вярва в обратното!

В малките селища на страната още не схващаха безработицата като национално зло, което взема своите жертви, и там считаха останалите без работа за лентяи и негодници. Това определяше и отношението към Ларш Хорд, което естествено се влошаваше, тъй като месеците си минаваха, а той оставаше бреме на плещите на клетите си родители. Чифликчията дори бе натоварил свои хора да му съобщят, че е нежелан в пределите на господарското имение.

Тъкмо Ларш Хорд се бе напълно убедил, че от различните възможности, които му предлагаше обществото, достъпен за него бе само друмът през полята, когато писмото пристигна. Голям плик с пет восъчни печата. И на всеки печат: Шведска академия, поверително!

Пощенският раздавач му връчи плика с израз на уважение и възхищение. Той знаеше, че Ларш Хорд бе писал стихове в местния вестник.

— С труд и постоянство всичко се постига — каза той. — Малцина са удостоени с наградата на Академията. Иейер я бе получил за „Викингът“, доколкото си спомням. Аз съм първият, който поднася поздравленията си.

Ларш Хорд взе плика с треперещи ръце и полузашеметен от вълнение, пое през ливадите, преди да се осмели да го отвори. Докато чакаше писмото, лятото бе свършило и птиците бяха замлъкнали. Само някои вехнещи жълтурчета и маргаритки упорствуваха да оцелеят в тъмните мразовити нощи на есента.

Опитваше се да си представи съдържанието на писмото. Стихотворенията сигурно се връщаха, но какво имаше още в плика? Може би някаква награда или диплома? Ами ако стихотворенията му са по-добри, отколкото допуска сам, ами ако са възвишени и проникновени, най-хубавите, писани досега? Нима за пръв път от народните недра се ражда гений, подобно на цвят цъфнал на бунище?

Сега щеше да разбере всичко. Той разкъса плика.

Вътре бяха вложени стихотворенията, както и едно писмо. Никаква диплома. Е, сигурно е пратена допълнително. Плъзна поглед по редовете, написани в своеобразен, но все пак понятен стил:

„След като се завърнах, видях Вашите стихове, оставени в Академията още от юли — гласеше писмото. — Доставиха ми удоволствие с младежката си свежест. Благодаря Ви, че сте пожелали да ги видя именно аз. Не мога и не желая да дам какъвто и да е отзив за тях, защото поезията трябва да се развива свободно, самостоятелно и на собствен риск.

С приятелски поздрав,

Ваш Ерик Аксел Карлфелд“.

Аха, това е всичко. Той не желаел и не можел да даде отзив. Тия няколко реда са според него напълно достатъчни.

И така, нищо не се бе променило, само бе получил обратно стиховете си. Големият поет сигурно не ги е показал на другите достопочтени старци от Академията, защото в такъв случай все някой би разбрал, че не става дума за обикновен селски стихоплетец.

Безгранично отчаяние обзе Ларш Хорд и го повлече из полето до късна вечер.

Все пак усети, че е настъпила някаква промяна още в първите дни, след като получи писмото. Усещаше ново настроение, тези, които го срещаха, му кимаха и го поглеждаха другояче.

Майка му каза:

— Чувам, че си получил писмо с награда. Къде е?

— Уф, няма нищо подобно.

— Поне на мен, на майка си, можеш да кажеш.

— Само хорски приказки, нищо друго.

Но майка му не млъкваше, а продължаваше да го кори, че другите знаят повече от нея. И. че ако е получил награда, би трябвало да даде малко пари за храната, която получава в къщи. Но и той е твърдоглав като баща си.

Ларш Хорд побягна, ала на няколко крачки от къщи срещна пастора с дъщеря му и с кучето. Ларш Хорд ги поздрави и понечи да отмине, но пасторът се спря, просия дружелюбно и протегна ръка:

— Драги мой Ларш, позволи ми да ти честитя. Чух от пощенския раздавач, че Академията е отличила поезията ти. Това е голямо събитие за цялата община. Ела някой ден у нас и ми донеси стиховете си да ги прочета.

Като видя и в очите на пасторската дъщеря, които приличаха на теменужки, възхищение от поета, Ларш Хорд не можа да набере смелост, за да каже истината. Дори кучето, което преди лаеше по него, опря муцуна в крака му и се заумилква. Исусе, защо не беше тъй, както те си мислеха!

Той промърмори нещо от рода на това, че нямало защо да се вдига шум, но пасторът и неговата дъщеря продължаваха да го гледат ласкаво, зарадвани от скромността на младия носител на наградата.

„Поне Карлфелд да не бе използувал плик и печат на Академията“ — шепнеше си той, когато продължи пътя си. Бремето на незаслужените хвалби бе по-тежко, отколкото предишното презрение. А истината, все едно, щеше да се разкрие, рано или късно. И тогава положението му ще се влоши стократно в сравнение с преди.

Вълните на славата се надигаха и заплашваха да го удавят. Чифликчията го повика при себе си в кантората си на приятелски разговор. Посъветва го да цени таланта си, но да не се възгордява от успехите. При случай би желал да види дипломата. Обикновено такива награди се придружавали и от парични суми. В какъв размер е неговата?

— Петстотин, отвърна Ларш Хорд с лице, извърнато встрани, и с отчаян глас.

— Виж ти! Виж ти! Не ги прахосвай за ненужни неща, а скътай нещо за идните дни. Ако чуя за някоя подходяща работа, ще те препоръчам.

Когато се прибра в къщи, на дивана в стаята го чакаше учителят. Да, в училището щяло да има празненство, не би ли се съгласил награденият поет да прочете някои от отличените стихове? На празненството ще се стече цялото село, за да чуе поета, израснал и развил заложбите си сред тях.

Ларш Хорд обеща, а в очите на майката искреше гордост от прочулия се неин син.

— Мога ли да видя дипломата? — запита учителят.

— Дадох я да й сложат рамка — излъга Ларш Хорд. — Ще я взема идната седмица.

През нощта, когато родителите му спяха, Ларш Хорд стана и безшумно се облече. В джоба пъхна писмото и стихотворенията. Може би щеше да успее да получи хонорар за някое от тях, докато пак кръстосва улиците като безработен.

За това, какво ще кажат хората в селото, не смееше дори да помисли. Кракът му вече няма да стъпи тук! Макар че всъщност не бе сторил нищо лошо, а само бе мълчал, като ги оставяше да си мислят каквото си щат.

В града обиколи редакциите на вестниците по реда от телефонния указател, но мина цяла седмица, без да успее да продаде нито един стих. Редакторите любезно поклащаха глави:

— Твърде недозряло — казваха. — При нас има купища…

Недозряло ли, след като бе преживял толкова много? Не бяха ли именно те твърде недозрели, за да го разберат?

Един ден мина край витрина, на която бяха подредени книги. Изложени бяха и стари пликове, изписани с хубав почерк. „Автографи на Стриндберг, 15 крони“, пишеше на едно картонче.

След като се поразмисли, той влезе в магазина и постави на тезгяха писмото от Карлфелд. Собственикът, дребен и плешив човек, който говореше с чужд акцент, пое писмото и го разгледа през увеличително стъкло.

— Две круни — предложи той. — Поет осте зив.

— Пет крони!

— Две!

— Три!

— Две!

На следния ден писмото на Карлфелд Се сложено на витрината. То струваше десет крони.