Серия
Тюдорите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Other Boleyn Girl, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 56 гласа)

Лятото на 1535

Тази нощ ние с Джордж седяхме в стаята на Ана, докато тя се приготвяше да си ляга. Кралят беше казал, че ще си легне с нея същата вечер, и тя се беше изкъпала и ме беше помолила да разреша косите й.

— Ти знаеш, че кралят трябва да внимава, нали? — попитах аз с безпокойство. — Грях е изобщо да ляга с теб.

Джордж се засмя откъм леглото, на което се беше проснал, с ботушите върху изящните завивки. Тя извърна глава, докато я решех.

— Не съм застрашена от твърде много любов.

— Какво искаш да кажеш?

— През някои нощи той изобщо не е в състояние да направи нищо. Отвратително е. Трябва да лежа под него докато той се намества, поти се и сумти. И накрая се ядосва, при това на мен! Сякаш аз имам нещо общо с това.

— От пиенето ли е? — попитах аз.

Тя сви рамене.

— Знаете какъв е кралят. Привечер той винаги е полупиян.

— Ако му кажеш, че носиш дете… — казах аз.

— Ще трябва да му кажа към юни, нали? — отбеляза тя. — Веднага щом коремът ми започне да расте, ще му кажа. Той ще отмени пътуването на двора и всички ще останем в Хамптън Корт. Джордж ще трябва да излиза с него на лов и да внимава онази Джейн с месечинестото лице да не увисне на врата му.

— И архангел Гавраил не може да пропъди жените от него — каза Джордж нехайно. — Ти даде пример, за който ще съжаляваш, Ана. Всички те го държат на разстояние и му обещават луната и звездите. Беше къде по-лесно, когато дамите от свитата бяха като нашата хубава Мери тук — позволяваха си по някоя лудория и в замяна получаваха по няколко имения.

— Мисля, че именията получи ти — казах аз остро. — И баща ни. Както и Уилям Кери. Доколкото помня, аз получих чифт бродирани ръкавици и перлена огърлица.

— Както и кораб, наречен на теб, и кон — каза Ана, с точността на завистница. — Плюс безчет рокли и ново легло.

Джордж се разсмя.

— Имаш пълен опис — все едно, че си дворцов служител, отговарящ за домакинството — той протегна ръка към нея и я придърпа да легне на възглавницата до него. Погледнах ги двамата, сгушили се като близнаци в голямото кралско легло.

— Ще ви оставя — казах лаконично.

— Бягай при сър Никой — подхвърли Ана през рамо, и дръпна богато избродираните завеси на леглото, които ги скриваха от погледите.

 

 

Уилям ме чакаше в градината. Той се взираше в реката, а лицето му беше мрачно.

— Какво има?

— Арестували са Фишър — каза той. — Никога не съм помислял, че е способен да издаде такава заповед.

— Епископ Фишър?

— Мислех, че животът му е омагьосан. Хенри винаги го е обичал и сякаш му позволяваше да защитава открито кралица Катерина и в същото време да излезе от това невредим. Той винаги й е бил предан. Тя ще тъгува за него.

— Но той ще остане в Тауър само седмица-две, нали? След което ще се извини или нещо такова, нали?

— Зависи какво ще поискат от него. Той няма да даде клетва за вярност към престолонаследничката, сигурен съм в това. Той не може да каже, че Елизабет трябва да наследи трона вместо Мери. Писал е един куп книги и е проповядвал милиони пъти в защита на този брак и не може да се съгласи с обезнаследяването на нейната дъщеря.

— Тогава просто ще остане там — казах аз.

— Предполагам — прошепна Уилям.

Пристъпих по-близо до него и сложих ръката си върху неговата.

— Защо си така разтревожен? — попитах аз. — Той ще получи книгите и вещите си, а приятелите му ще го посещават. Ще го пуснат в края на лятото.

Уилям извърна лице от реката и хвана ръката ми.

— Аз бях там, когато Хенри заповяда да го затворят в Тауър — каза той. — Стори това по време на литургия. Помисли за това, Мери. Беше на литургия, когато изпрати епископа в Тауър.

— Той винаги се е занимавал с делата си по време на литургия — казах аз. Не ми се искаше да приема сериозността в тона на Уилям. — Това не означава нищо.

— Това са законите на Хенри — каза съпругът ми, хванал ръцете ми, без да ги пуска. — Първо беше клетвата за вярност към принцесата, след това Акта за върховенство[1] и Акта за предателството. Това не са законите на страната. Това са законите на Хенри, които имат за цел да хванат в клопка неговите врагове, и Фишър, и Мор, паднаха в нея.

— Той едва ли ще ги обезглави… — казах аз. — О, Уилям, наистина! Единият от тях е най-уважаваният духовник в страната, а другият е бил лорд-канцлер. Той едва ли ще се осмели да ги обезглави.

— Щом може да ги съди за предателство, това значи, че никой от нас не е в безопасност.

Аз усетих, че също съм снишила глас в тон с неговия.

— Защо?

— Защото той ще разбере, че папата не защитава тези, които му служат. Ще разбере, че английският народ не въстава срещу тиранията. И че никой няма да бъде защитен от доброто си име и положението си в обществото, щом може да бъде задържан по силата на поредния нов закон, който той ще измисли. Колко време според теб кралица Катерина ще живее на свобода, щом като нейният съветник е затворен?

Аз отдръпнах ръцете си.

— Не искам да слушам това — казах аз. — Това е все едно да се плашим от сенки. Дядо ми Хауърд е бил в Тауър за предателство, но излезе от там с усмивка на лице. Хенри няма да екзекутира Томас Мор, защото го обича. Може сега да са се скарали, но Мор винаги е бил най-близък негов приятел и близостта му винаги го е радвала.

— А чичо ти Бъкингам?

— Това е друго нещо — казах аз. — Той беше виновен.

Съпругът ми ме пусна и се обърна към реката.

— Ще видим — беше всичко, което той каза. — Нека се молим на Бога ти да си права, а аз да греша.

 

 

Молитвите ни не бяха чути. Хенри направи нещо, на което никога не бих повярвала, че е способен. Той изправи пред съда епископ Фишър и сър Томас Мор за твърденията им, че кралица Катерина е била негова законна жена. Остави ги да заложат главите си на твърдението, че той не е глава на църквата и английски папа. И тези двама мъже с неопетнена съвест — двама от най-достойните мъже на Англия — отидоха на ешафода и положиха глава на дръвника, като най-долни предатели.

Придворните бяха много унили през онези юнски дни, когато умряха Фишър и Мор. Всеки почувства, че светът е станал по-опасно място. Ако епископ Фишър можеше да бъде обезглавен, а сър Томас Мор можеше да отиде на ешафода, то кой беше в безопасност?

 

 

Ние с Джордж чакахме с нарастващо нетърпение бебето на Ана да започне да расте в утробата й, за да може тя да каже на краля, че чака дете; но ето че дойде средата на юни, а още нищо не се случваше.

— Възможно ли е да си сбъркала, че си бременна? — попитах аз.

— Струва ли ти се възможно? — отвърна тя. — Нима някога мисля за нещо друго?

— Дали не се движи толкова бавно, че да не можеш да го усетиш? — попитах аз.

— Ти ми кажи — отвърна тя. — Ти си вечно прасещата се свиня. Може ли да е така?

— Не зная — казах аз.

— Напротив, знаеш — каза тя. Малката й уста беше горчиво свита. — И двете знаем. И двете знаем какво се е случило. Умряло е там, вътре. Вече съм в петия месец, а не съм наедрявала от третия. Умряло е вътре в мен.

Аз я погледнах ужасено.

— Трябва да повикаме лекар.

Тя щракна с пръсти пред лицето ми.

— По-скоро бих повикала самия дявол. Ако Хенри узнае, че нося мъртво дете, повече няма да ме доближи.

— Така ще се разболееш — предупредих я аз.

Тя се разсмя пронизително и горчиво.

— По един или друг начин това ще стане причина за смъртта ми. Защото ако по някакъв начин се разбере за второто дете, което не успявам да износя, това ще бъде краят ми. Какво да правя?

— Ще отида сама при някоя акушерка и ще я питам какво да правиш, за да махнеш бебето.

— По-добре внимавай да не разбере, че питаш за мен — каза Ана унило. — Ако дори една думичка излезе оттук, аз съм изгубена, Мери.

— Знам — казах аз мрачно. — Ще извикам Джордж да ми помогне.

 

 

Същата вечер, преди вечеря, двамата поехме надолу по реката. Качихме се на наемна лодка, тъй като не можехме да отидем с голямата семейна баржа. Джордж знаеше една градска баня, свърталище на проститутки. Близо до това място живееше жена, за която говореха, че можела да прави заклинания, да спира бебетата, та да не могат да се родят, да хвърля проклятие върху стада добитък, или да кара речната пъстърва да излиза на брега. Банята беше досами реката, с изнесени навън прозорци, които гледаха към водата. На всеки прозорец имаше по една свещ, пазена от вятъра, на чиято светлина седяха полуголи жени, за да могат да ги оглеждат от реката. Джордж нахлупи шапката си ниско над очите, а аз придърпах качулката на пелерината си още по-надолу. Лодката спря край плаващата площадка, а аз се стараех да не обръщам внимание на момичетата, които се надвесваха от прозорците и задяваха Джордж.

— Чакай ни тук — заповяда Джордж на лодкаря, а ние се заизкачвахме по хлъзгавите мокри стъпала. Той ме хвана под лакътя и ме поведе по мръсната калдъръмена уличка към къщата на ъгъла. Той почука на вратата, тя бавно се отвори, и той ми направи път да вляза сама. Аз се поколебах в коридора, и се взрях в тъмнината.

— Хайде — каза Джордж. Рязко побутване по гърба ми подсказа, че той не беше в настроение да се бави. — Отивай. Трябва да направим това за нея.

Аз кимнах и влязох вътре. Стаичката беше малка и опушена от ленивия огън, който тлееше едва-едва в камината. Стаята беше обзаведена оскъдно, имаше само една дървена маса и няколко столчета. Жената седеше край масата — беше стара, прегърбена, с побелели коси, лицето й беше сбръчкано, но умно — явно нищо не убягваше от сините й очи. Усмивката й разкри ред потъмнели зъби.

— Придворна дама — отбеляза тя, като видя плаща ми и богатите ми одежди.

Аз поставих една сребърна монета на масата и казах мрачно:

— Това е за вашето мълчание.

Тя се разсмя.

— Ако си мълча, няма да ви бъда много полезна.

— Имам нужда от помощ.

— Сигурно искате някой да ви обикне? Или да умре? — живият й поглед ме пронизваше, сякаш искаше да ме погълне цялата. Киселата усмивка се появи отново на лицето й.

— Нито едното, нито другото — казах аз.

— Тогава трябва да е нещо свързано с бебета.

Аз придърпах един стол и седнах, като си помислих как простичко се делеше светът — на любов, смърт и деца.

— Не питам за себе си, а за моя приятелка.

Тя се разсмя не без задоволство.

— Както винаги.

— Беше бременна, но вече е в петия месец, а бебето нито расте, нито се движи.

Жената веднага се оживи.

— Какво мисли?

— Мисли, че е мъртво.

— Продължава ли да наедрява?

— Не. Не е наедряла от третия месец.

— Има ли сутрешно гадене и болки в гърдите?

— Вече не.

Тя кимна с глава.

— Кърви ли?

— Не.

— Изглежда, че бебето е мъртво. По-добре ме заведете при нея, за да се уверя.

— Това е невъзможно — казах аз. — Пазят я много строго.

Тя се изсмя рязко.

— Няма да повярвате в какви къщи съм се промъквала.

— Не можете да се срещнете с нея.

— Тогава ще трябва да рискуваме. Ще ви дам отвара, която ще я повали на легло, ще се мъчи като куче, но ще изхвърли бебето.

Закимах оживено, но тя вдигна ръка.

— А ако е сбъркала? Ако в корема й има живо бебе? Ако то само си е дало малка почивка? И е притихнало?

Аз я погледнах доста объркана.

— Тогава какво?

— Тогава ще го убиете — отвърна тя простичко. — Това ви прави убийца, както и мен, и нея. Имате ли достатъчно смелост за това?

Аз поклатих бавно глава.

— Боже мой, не — казах аз, като си мислех какво щеше да се случи с мен, ако някой разбереше, че съм дала на кралицата отрова, за да може тя да изхвърли бъдещия принц.

Изправих се, извърнах се от масата и се загледах в хладната сивота на реката. Извиках Ана в спомените си и я видях в началото на бременността й с руменината по страните й, подуващия се корем и наедряващите й гърди; и как изглеждаше сега — толкова бледа, изтощена и измъчена.

— Дайте ми питието. Тя сама ще реши дали да го вземе или не.

Жената стана от масата и се затътри към съседната стая.

— Ще ви струва три шилинга.

Не казах нищо в отговор на абсурдно високата цена, а тихомълком оставих монетите на мръсната маса. Тя ги грабна с едно бързо движение.

— Не трябва да се страхувате от това — каза тя внезапно.

Аз бях почти стигнала до вратата и се обърнах.

— Какво имате предвид?

— Не се страхувайте от питието, а от острието.

Почувствах как се вкочанявам и затреперих, сякаш хладната мъгла от реката изведнъж се беше просмукала в кожата ми.

— Какво искате да кажете?

Тя поклати глава, сякаш се беше унесла за миг.

— Аз ли? Нищо. Но ако думите ми ви говорят нещо, то имайте ги предвид. Ако ли не — тогава наистина не значат нищо. Забравете.

Аз се забавих още малко, за в случай, че реши да каже още нещо, но тя мълчеше. Отворих вратата и излязох.

 

 

Джордж ме чакаше със скръстени ръце. Когато излязох, той ме хвана под лакътя и ние забързахме мълчаливо надолу по хлъзгавите стълби към полюшващата се лодка. Мълчахме през по-голямата част на обратния път, докато лодкарят гребеше срещу течението. Когато той ни остави на дворцовия кей, аз казах забързано на Джордж:

— Трябва да знаеш две неща: едното е, че ако бебето не е мъртво, питието ще го убие и това ще тежи на нашата съвест.

— Няма ли начин първо да разберем дали е момче, преди да й дадем питието?

Идеше ми да го наругая, задето не можеше да мисли за нищо друго.

— Никой не може да предвижда такива неща.

Той кимна.

— А какво е другото?

— Другото, което старицата каза, е, че не трябва да се страхуваме от питието, а от острието.

— Какво острие?

— Не каза.

— Острие на меч? На бръснач? Брадвата на палача?

Аз свих рамене.

— Ние сме Болейн — каза той простичко. — Когато прекарваш живота си в сянката на трона, винаги се страхуваш от остриета. Хайде да приключим с това тази вечер. Да й дадем отварата и да видим какво ще стане.

 

 

Ана отиде на вечеря, както подобава на кралица — бледа и измъчена, но с високо вдигната глава и с усмивка на устните. Тя седна до Хенри, а тронът й беше почти толкова разкошен колкото неговия. Бърбореше с него, ласкаеше го и го очароваше, което все още й се удаваше. Но когато остроумията й секваха дори за миг, погледът му започваше да шари из стаята и се спираше на масата на придворните дами, насочен може би към Мадж Шелтън, може би към Джейн Сиймор, а веднъж дори се усмихна топло и замечтано на мен. Ана се преструваше, че не вижда нищо, затрупваше го с въпроси за лова му и хвалеше доброто му здраве. Тя вземаше най-хубавите хапки от блюдата на масата, издигната на подиума, и ги слагаше в неговата препълнена вече чиния. Тя беше истинската Ана, беше Ана във всяко свое извръщане на главата и проблясващия игрив поглед изпод клепачите, но имаше нещо в нейния изпълнен с решителност чар, което ми напомняше на жената, която беше заемала този трон преди нея и се опитваше да не обръща внимание на това, че мъжът й бе насочил вниманието си другаде.

След вечеря кралят каза, че има да върши някаква работа, но на всички стана ясно, че отива да пирува с най-близките си приятели.

— По-добре да го придружа — каза Джордж. — Ще се погрижиш ли тя да го изпие и ще останеш ли с нея?

— Тази вечер ще спя при нея — отвърнах аз. — Жената ми каза, че ще й стане много зле.

Той кимна, свивайки устни, след това се обърна и тръгна след краля.

Ана каза на придворните си, че има главоболие и че смята да си ляга рано. Ние ги оставихме в залата за аудиенции, където те шиеха ризи за бедните. Те бяха много прилежни в работата си, когато им пожелахме лека нощ, но аз знаех, че веднага щом вратата зад нас се затвореше, щяха да започнат с обичайните клюки.

Ана облече нощницата си и ми подаде гребена.

— Поне да свършиш нещо полезно докато чакаме — каза тя неучтиво.

Аз сложих стъкленицата на масата.

— Налей ми.

Имаше нещо отблъскващо в тази стъкленица и в запушалката й.

— Не. Това ще бъде твое дело и само твое.

Тя сви рамене като комарджия, който прави залози с празни джобове, и изсипа питието в златната чаша. Издигна я към мен в подигравателна наздравица, отметна глава назад и я изпи. Видях как шията й се сгърчи, когато се насили да го изпие на няколко глътки. После остави с трясък чашата на масата и ми се усмихна диво и предизвикателно.

— Готово — каза тя. — Моля се на Бога да подейства както трябва.

Ние зачакахме, аз сресах косите й, а малко по-късно тя каза:

— Можем вече да си лягаме. Нищо не се случва — и ние се сгушихме в леглото както в миналото. Събудихме се малко след изгрев-слънце, а тя все още нямаше никакви болки.

— Не подейства — каза тя.

Аз все още таях малката, глупава надежда, че бебето е оцеляло, че е живо, може би все още мъничко по размери, може би крехко, но че се е държало и е останало живо, въпреки отровата.

— Ще отида в леглото си, след като не съм ти нужна — казах аз.

— О — каза тя. — Тичай при сър Никой и се овъргаляйте хубавичко запотени в леглото, какво чакаш?

Не й отговорих веднага. Познавах завистливия тон в гласа на сестра си и това за мен беше най-сладкият звук.

— Но ти си кралицата.

— Да. А ти си лейди Никоя.

Аз се усмихнах.

— Такъв беше изборът ми — казах и се измъкнах от стаята, без да й оставя възможност да каже нещо последна.

 

 

Цял ден не се случи нищо. Джордж и аз гледахме Ана така загрижено, сякаш беше наше дете, но въпреки че беше бледа и въпреки оплакванията й от юнските горещини, нищо не се случи. Кралят прекара цялата сутрин по дела, приемаше молители, които бързаха да го заварят, преди дворът да е заминал за лятото.

— Има ли нещо? — попитах аз Ана, докато я гледах да се облича за вечеря.

— Не — каза тя. — Утре ще трябва пак да отидеш при нея.

Около полунощ изпратих Ана да си легне и се отправих към собствените си покои. Уилям тъкмо се унасяше, когато влязох, но щом ме видя стана да развърже роклята ми така нежно, сякаш беше някоя мила прислужница. Аз се засмях на съсредоточеното му изражение, докато той развързваше полите ми, а след това ги разпусна, така че да мога да се измъкна от тях, и въздъхнах от удоволствие, когато той започна да разтрива местата по кожата ми, където се беше отбелязал впития в ребрата ми корсаж.

— По-добре ли е така?

— Винаги е по-добре, когато съм при теб — казах аз простичко.

Той хвана ръката ми и ме поведе към леглото. Свалих долната си фуста и се вмъкнах между затоплените чаршафи. Топлото му и сухо, познато тяло в миг ме обгърна, неговия аромат ме замая, допирът на голото му бедро между моите ме възбуди, топлите му гърди, допрени до издигнатите ми гърди ме накара да се усмихна от удоволствие, а устните му се разтвориха под целувките му.

Разбудиха ни към два сутринта. Беше още тъмно, когато по вратата се чу тихо драскане. Уилям скочи от леглото с нож в ръка.

— Кой е там?

— Джордж. Трябва ми Мери.

Уилям изруга под нос, наметна се с плаща си, хвърли ми нощницата и отвори вратата.

— С кралицата ли е свързано?

Джордж поклати глава. Не можеше да понесе мисълта, че друг човек е посветен в семейните ни тайни. Погледът му се плъзна от Уилям към мен.

— Хайде, Мери.

Уилям отстъпи от вратата, сдържайки недоволството си, задето брат ми ми нареждаше да напусна брачното си ложе. Аз навлякох нощницата си през глава и се измъкнах от леглото. Пресегнах се за корсажа и полите си.

— Няма време — каза Джордж ядосано. — Идвай така.

— Няма да тръгне от тук полугола — каза Уилям глухо.

За миг Джордж спря и огледа Уилям и смръщеното му лице. После се усмихна с очарователната си усмивка.

— Тя трябва да дойде по работа — каза той учтиво. — Това са семейни дела. Пусни я да дойде, Уилям. Аз ще се погрижа нищо лошо да не й се случи. Обаче сега тя трябва да тръгне.

Уилям свали наметалото от голите си плещи и го наметна на моите и ме целуна леко по челото, като минавах бързо покрай него. Джордж сграбчи ръката ми и ме дръпна след него; забързани, ние се отправихме към покоите на Ана.

Тя лежеше на пода пред огъня. Беше обвила тялото си с ръце, сякаш сама се прегръщаше. На пода до нея имаше окървавен вързоп. Когато влязохме в стаята, тя ни погледна през падналите по лицето й черни кичури и извърна поглед, сякаш нямаше какво да ни каже.

— Ана? — прошепнах аз.

Аз прекосих стаята и седнах на пода до нея. Внимателно обгърнах с ръце сгърчените й рамене. Тя не се отпусна с облекчение, но не се и отдръпна. Беше неподатлива като парче дърво. Аз погледнах надолу към жалкото вързопче.

— Това ли беше бебето?

— Излезе почти без никаква болка — процеди тя през зъби. — И толкова бързо, че всичко свърши в миг. Почувствах как коремът ми се свива така, сякаш иска да се отърве от нещо, станах от леглото, за да отида до гърнето, и всичко свърши. Беше мъртво. Кръв почти нямаше. Мисля, че е било мъртво месеци наред. Всичко това е било загуба на време. Всичко. Просто загуба на време.

Аз се обърнах към Джордж.

— Трябва да се отървеш от това.

Той изглеждаше погнусен.

— Как?

— Зарови го — казах аз. — Отърви се някак от него. Това не може да е било истина. Цялото това нещо не трябваше да се случва.

Ана прокара белите си пръсти, отрупани с пръстени, през косите си и додаде:

— Да — каза тя безизразно. — Никога не се е случвало. Както и миналия път. Както и следващия. Като всеки път. Никога нищо не се случва.

Джордж отиде да вземе нещото, но се спря. Боеше се да го докосне.

— Ще го взема в нещо.

Аз кимнах към един от сандъците с дрехи, който беше изправен до стената. Той го отвори. Аромат на лавандула и пелин се разнесе из стаята. Той измъкна една черна пелерина.

— Не тази — каза Ана остро. — Тя е поръбена с истински хермелин.

Той се спря, изненадан от абсурдността на думите й, но я остави и измъкна нещо друго, което хвърли върху малкото вързопче на пода. То беше толкова мъничко — сякаш вътре нямаше нищо, даже когато го уви и като го сложи под мишница.

— Не знам къде да копая — каза той тихо, като гледаше внимателно Ана. Тя продължаваше да дърпа кичури от косата си, като че ли желаеше болката.

— Отиди да питаш Уилям — казах аз, отправяйки благодарност към Бога, че ми е дал съпруг, който щеше да се справи с целия този ужас вместо нас. — Той ще помогне.

Ана простена откъслечно и болезнено.

— Никой не трябва да знае!

Аз кимнах на Джордж.

— Отивай!

Той излезе от спалнята. Вързопчето, което носеше, беше толкова малко, че можеше да мине за книга, увита в пелерината, за да бъде предпазена от влагата.

Веднага след като вратата се затвори, аз се обърнах към Ана. Чаршафите на леглото бяха изцапани с кръв и аз ги свалих, после съблякох нощницата й. Скъсах я и се заех да горя всичко в камината. Нахлузих й нова нощница през главата и я подканих да си легне в постелята, да се мушне под завивките. Тя беше бледа като самата смърт, а зъбите й тракаха. Когато легна, ми се стори смалена под дебелите завивки, погълната от богато избродирания балдахин и завесите на голямото легло.

— Ще ти донеса малко греяно вино.

В залата за аудиенции имаше кана вино, аз го внесох в стаята й и сложих в него нагорещения ръжен. Добавих и малко бренди, и изсипах всичко в златната й чаша. Държах я за раменете и й помогнах да го изпие. Тя спря да трепери, но си остана все така смъртно бледа.

— Спи — казах аз. — Тази нощ ще остана при теб.

Отметнах завивките и се промъкнах при нея. Прегърнах я, за да я стопля. Нейното леко телце с вече плоския й корем беше мъничко, като на дете. Почувствах как нощницата се намокря на рамото ми и разбрах, че тя плачеше безмълвно. Сълзите се стичаха през затворените й клепачи.

— Спи — казах аз безпомощно. — Не можем да направим нищо повече тази вечер. Спи, Ана.

Тя не отвори очите си.

— Ще спя — прошепна тя. — И се моля на Бога никога да не се събуждам.

 

 

Но разбира се, тя се събуди на другата сутрин. Събуди се и нареди да й донесат корито с вряла вода, сякаш искаше да превари болката в съзнанието и в тялото си. Влезе в него и дълго се търка цялата, след това легна сред сапунените мехурчета и извика прислужниците да й донесат още една кана с гореща вода, после още една. Кралят й предаде, че отива на утринна служба, а тя му отговори, че ще го види на закуска сутринта; щяла да слуша литургията от покоите си. Поиска да й донеса сапун и груб чаршаф, с който да изтъркам гърба й, докато не стане червен. Изми косите си, върза ги на върха на главата си и пак потъна в горещата вода. Кожата й беше червена като на рак, но тя накара прислужничките да й донесат още една кана с вряла вода и топли чаршафи, в които да се увие, като излезе.

Ана застана пред огъня, за да се изсуши и пожела да й наредят всички най-хубави рокли, за да избере какво да облече днес и какво да вземе със себе си, когато дворът тръгне на път. Стоях в дъното на стаята, наблюдавах я и се питах какво ли означаваше това нейно мъченичество с врялата вода и какво се криеше зад този парад на богатството й. Облякоха я и завързаха корсажа й толкова стегнато, че гърдите й набъбнаха като две примамливо заоблени кадифени топки плът над деколтето на роклята й. Лъскавата й черна коса се показваше иззад опънатата назад шапчица, дългите й пръсти бяха отрупани с пръстени, а на шията си носеше любимата си огърлица с „Б“, за „Болейн“. Тя се спря преди да излезе от стаята, за да се погледне в огледалото, и се взря в себе си с онази разбираща, прелъстителна малка полуусмивчица.

— Сега добре ли се чувстваш? — попитах я аз.

Нейното завъртане накара разкошната коприна на роклята й да се разпери навън, а инкрустираните диаманти засвяткаха на ярката дневна светлина.

Bien sûr! А защо не? — попита тя. — Защо не?

— Попитах просто така — казах аз. Усетих как отстъпвам назад не заради преклонението, което тя така обичаше да вижда около себе си, а защото ме беше овладяло чувството, че това е твърде много за мен. Не исках да съм с Ана, когато тя беше блестяща и непоклатима. Когато я виждах такава, копнеех за нежността и простотата на Уилям и за един свят, в който нещата са такива, каквито изглеждат.

 

 

Заварих го тъкмо там, където очаквах. Разхождаше се с бебето ни на ръце край реката.

— Изпратих дойката на закуска — каза той, като ми я подаде. Сложих лице на главичката й и почувствах как сърчицето й бие нежно до бузата ми. Аз вдъхнах от сладкия й бебешки аромат, и затворих очи от удоволствие. Ръката на Уилям пробягна надолу по гърба ми и той ме придърпа към себе си.

Останах неподвижна за миг, наслаждавайки се на докосването му, на топлината на бебето, притиснато в мен, наслаждавайки се на крясъка на чайките и на топлината на слънчевите лъчи по лицето ми, и ние тръгнахме бавно един до друг по крайречната пътека.

— Как е кралицата тази сутрин?

— Сякаш нищо не е било — казах аз. — Дано да си остане така.

Той кимна.

— Мислех си само едно — каза той внимателно. — Не искам да обидя никого, но…

— Какво?

— Какво й има? Какво й има, че не може да износи едно дете?

— Тя роди Елизабет.

— А оттогава?

Аз присвих очи и го изгледах.

— Какво имаш предвид?

— Само това, което всеки би си помислил, ако знаеше това, което и аз знам.

— И какво би си помислил всеки? — попитах аз и гласът ми прозвуча малко заядливо.

— Знаеш какво.

— Ти ми кажи.

Той се засмя отривисто и тъжно.

— Като ме гледаш така яростно, приличаш досущ на чичо си. Разтреперих се от страх.

Това ме накара да се разсмея и да тръсна глава.

— Ето! Не гледам яростно. Но ти продължавай. Какво ще си помислят всички? Какво си мислиш ти, но не искаш да ми го кажеш?

— Хората ще кажат, че тя има някакъв грях на душата си, че е сключила договор с дявола или че е правила магии — каза той унило. — Не се нахвърляй на мен, Мери. Ти самата би казала същото. Мислех си, че може би тя трябва да се изповяда или да тръгне на поклонение и да пречисти някак съвестта си. Не знам, откъде да знам? Аз дори не искам да знам. Но тя трябва да е направила нещо ужасно и нередно, нали?

Обърнах се на пети и бавно се отдалечих. Уилям ме задържа.

— Сигурно и ти се чудиш…

Аз поклатих глава.

— Никога — казах аз решително. — Не знам и половината от това, което е направила, за да стане кралица. Нямам и представа какво може да е правила, за да зачене син. Не знам и не искам да знам.

Ние вървяхме известно време в мълчание. Уилям погледна извърнатото ми настрани лице.

— Ако тя никога не се сдобие със собствен син, ще задържи твоя — каза той, отгатвайки за какво си мисля.

— Знам това! — казах аз тихо и тъжно. Притиснах по-силно бебето в обятията си.

 

 

Дворът щеше да поеме на път тази седмица и тогава щяха да ме пуснат да отида и да видя децата си — веднага, щом всички заминеха. По време на суетенето около опаковането и организирането на лятното пътуване, аз се чувствах като акробат, танцуващ сред яйца, и все се страхувах да не направя нещо, та да настроя кралицата срещу себе си.

Но моят добър късмет не ме напусна и доброто настроение на Ана се задържа. Уилям и аз помахахме за сбогом на кралската свита, когато те заминаха на юг към най-хубавите градчета и величествени имения, които Съсекс, Хампшир, Уилтшир и Дорсет можеха да предложат. Ана беше облечена разкошно в бяло и златно, а Хенри, който яздеше редом, все още имаше величествен вид, особено на гърба на своя едър ловен кон. Ана яздеше кобилата си толкова близо до него, колкото винаги беше яздила през онези лета, само преди две-три години, когато той беше омаян от нея, а тя виждаше осъществяването на мечтата си на една ръка разстояние.

Тя още можеше да го накара да се обърне и да я слуша, още можеше да го разсмее. Тя още можеше да води двора така, сякаш беше младо момиче, излязло на разходка за удоволствие през летния ден. Никой не знаеше какво струваше на Ана да язди с тях и да грее в целия си блясък пред краля, да маха по пътищата с ръка на хората, които я гледаха с горчиво любопитство, но не и с любов. Никой нямаше да узнае това.

Уилям и аз стояхме и махахме с ръка, докато те не се скриха от погледите ни, а после влязохме да намерим дойката и бебето. Веднага щом и последната от стотиците коли потегли от конюшнята надолу по Уест Роуд, ние тръгнахме на юг към Кент, към Хевър, за да прекараме едно лято с децата ми.

 

 

Бях си представяла този миг и се бях молила за него всяка нощ на колене, цяла година. Благодаря на Бога, че мълвата не беше стигнала до Кент, и че децата ми така и не узнаха на какъв риск бяхме изложени като семейство. Беше им позволено да получават писма от мен, в които аз им казвах, че съм се омъжила за Уилям и че чакам дете. Бях им казала, че съм родила момиченце и че имаха малка сестричка, и те двамата бяха толкова развълнувани, колкото и аз самата, и копнееха да ме видят така, както и аз копнеех да видя тях.

Те се навъртаха на подвижния мост, когато ние прекосихме парка и аз видях как Катерина дръпна Хенри да стане на крака, след което се затичаха към нас. Катерина беше повдигнала полите си, за да не се оплетат в краката й при тичането, а Хенри я изпреварваше с по-бърза крачка. Свлякох се от коня си и разтворих ръце, за да ги прегърна и двамата, а те се хвърлиха към мен, хванаха ме през кръста и ме прегърнаха здраво.

И двамата бяха пораснали. Плачеше ми се при мисълта колко много бяха пораснали, докато ме нямаше. Хенри ми стигаше до рамото и си личеше, че на ръст и по тегло щеше да стане като баща си Хенри. Катерина почти се беше превърнала в млада жена, висока колкото брат си и грациозна. Тя имаше лешниковите очи на Болейн и тяхната игрива усмивка. Отдалечих я от себе си, за да мога да я разгледам. Нейното тяло добиваше очертанията на жена, а в очите й, които срещнаха моите, се четеше, че тя е почти съзряла. Те ме гледаха ведро и доверчиво.

— О, Катерина, ти ще станеш поредната красавица на рода Болейн — казах аз, а тя почервеня и се сгуши в прегръдките ми.

Уилям слезе от ловния си кон и прегърна Хенри, след което се обърна към Катерина.

— Струва ми се, че трябва да ви целуна ръка — каза той.

Тя се разсмя и се хвърли в прегръдките му.

— Толкова се зарадвах, когато чух, че сте се оженили — каза тя. — Сега „татко“ ли да те наричам?

— Да — каза той уверено, сякаш никога не бе имало каквито и да било съмнения по въпроса. — Освен когато се налага да ми казваш „сър“.

Тя се разхили.

— А бебето?

Аз отидох при дойката, която беше още на мулето си и взех бебето от ръцете й.

— Ето я — казах аз. — Малката ти сестричка.

Катерина веднага я грабна и започна да й гука. Хенри се надвеси над рамото й, за да отметне пеленката и погледна мъничкото личице.

— Колко е мъничка — каза той.

— Тя много порасна — казах аз. — Когато се роди, беше наистина мъничка.

— Много ли плаче? — попита Хенри.

Аз се усмихнах.

— Не чак толкова. Не и като теб. Ти беше истински ревльо.

Той веднага се усмихна смръщено с неговата момчешка усмивка.

— Наистина ли съм бил такъв?

— Да, ужасен, при това.

— Все още си — каза Катерина с превъзходството на по-голямата сестра.

— Не съм — отговори й той. — Все едно. Майко и ъ… татко, ще влезете ли вътре? Вечерята ви скоро ще е готова. Не знаехме по кое време ще пристигнете.

Уилям се обърна към къщата и сложи ръка на рамото на Хенри.

— А ти ми разкажи как върви учението — прикани го той. — Казаха ми, че с теб се занимавал някакъв монах от цистерианския орден. Освен на латински, учат ли те на старогръцки?

Катерина изостана малко.

— Може ли да я понося?

— Можеш да я държиш и цял ден — усмихнах й се аз. — Дойката й ще бъде доволна да си почине.

— А тя ще се събуди ли скоро? — попита Катерина, като надзърташе внимателно към малкото вързопче.

— Да — уверих я аз. — И тогава ще видиш очичките й. Те са тъмносини. Много са красиви. И може би ще ти се усмихне.

Бележки

[1] Според който Хенри е върховен глава на английската църква. — Бел.прев.