Ги дьо Мопасан
Зверът на чичо Белом

Дилижансът за Хавър се готвеше да тръгне от Крикто; пътниците, събрани в двора на странноприемницата „Търговска“, държана от Маланден-син, чакаха да ги извикат по име.

Колата беше жълта, с колела, които някога трябва да са били също жълти, но сега бяха станали почти сиви от натрупаната по тях кал. Предните колела бяха съвсем малки; задните — високи и тънки — крепяха безформения, издут като търбух на животно сандък. Три бели кранти, които веднага привличаха вниманието с огромните си глави и кръглите си възлести колена, бяха впрегнати — едната отпред сама, а другите две зад нея — в тази чудовищна по външност и устройство таратайка. Конете сякаш бяха вече заспали пред това странно превозно средство.

Кочияшът Сезер Орлавил, дребен човек с голям корем, но много пъргав от това, че непрекъснато се катереше по колелата и покрива на дилижанса, със зачервено от чистия въздух, дъжда, вятъра и малките чашки лице, с очи, които вихрушките и градушките бяха привикнали да премигват постоянно, се появи на вратата на странноприемницата, като бършеше уста с опакото на ръката си. Пред краката на неподвижно застаналите селяни бяха поставени големи кръгли кошници, пълни с изплашени птици. Сезер Орлавил взе една по една кошниците и ги натъкми върху покрива на колата, след това внимателно нагласи и кошниците с яйца и най-сетне започна да подхвърля отдолу разни торбички със зърнени храни и малки пакети, обвити в кърпи, парчета плат или хартия. После отвори задната врата и като измъкна от джоба си един лист, започна да извиква имената на пътниците:

— Господин свещеникът от Горжвил.

Свещеникът, едър и як мъжага, широкоплещест и пълен, с червендалесто, добродушно лице, се приближи. Той повдигна полите на расото си, за да прекрачи стъпалото, както жените повдигат полите на роклята си, и се качи в колата.

— Учителят от Ролевоскле-Грине.

Дългият и плах учител, облечен в редингот до коленете, забърза към колата и на свой ред изчезна в отворената врата.

— Чичо Поаре, две места.

Високият и превит Поаре, изгърбен от ходене зад ралото, измършавял от недояждане, костелив, със суха немита кожа, се отправи към дилижанса. Жена му, дребна и слаба, прилична на уморена коза, го следваше, държейки с две ръце огромен зелен чадър.

— Чичо Рабо, две места.

Рабо се поколеба, понеже беше нерешителен по природа, и каза:

— Мен ли викаш?

Кочияшът, когото бяха прекръстили „Зевзека“, се готвеше да му отговори с някаква закачка, когато изведнъж Рабо полетя към вратата, блъснат напред от жена си, четвъртита и висока здравенячка, с голям и кръгъл като бъчва корем и дебели като бухалки ръце.

И Рабо се вмъкна в колата като плъх в дупката си.

— Чичо Каниво.

Едър и пълен селянин, по-тежък и от бик, огъна ресорите и на свой ред потъна в жълтия сандък.

— Чичо Белом.

Белом, висок и слаб човек, се приближи, изкривил врат на една страна, със страдалческо лице, като придържаше върху едното си ухо кърпа, сякаш го болеше непоносимо зъб.

Всички селяни носеха сини блузи върху старомодни и странни куртки от черен или зелен плат — бяха с официалните си дрехи, с които щяха да се покажат из улиците на Хавър, на главата си всеки беше поставил висока като кула копринена фуражка — върхът на елегантността в нормандското село…

Сезер Орлавил затвори вратата на своя сандък, после се изкачи на капрата и изплющя с камшика.

Трите коня сякаш се събудиха и разтърсиха шии — чу се слабо подрънкване на звънци.

Тогава кочияшът изкрещя с цяло гърло: „Дий!“, и шибна с всичка сила конете. Те се размърдаха, напънаха се и потеглиха в бавен и неравен ситен тръс. Зад тях колата, чиито стъкла и железни части се тресяха, вдигаше странен шум, сякаш беше тенекия, пълна със стъкла; двата реда пътници се олюляваха ту напред, ту назад, като се клатушкаха и се друсаха при всяко разтърсване на колата.

Отначало всички мълчаха от уважение към свещеника, пред когото се стесняваха да разговарят. Той заговори пръв, тъй като беше приказлив и общителен човек.

— Е, чичо Каниво — каза той, — как е работата, върви ли, върви ли?

Грамадният селяк, който изпитваше симпатия към черковния служител поради приликата помежду им — по ръст, снажност и корем, — отговори усмихнато:

— Горе-долу, отче, горе-долу. Ами вие как сте?

— О, аз съм винаги добре — отвърна свещеникът и добави: — Ами вие, чичо Поаре, вие как сте?

— О, добре щеше да е, ако само рапицата не беше толкова слаба тази година, а пък тъкмо работата обърква човека.

— Какво да се прави, времената са тежки.

— Тежки са и още как — потвърди със стражарския си глас здравенячката на чичо Рабо.

Тя беше от едно съседно село и свещеникът я познаваше само по име.

— Вие ли сте дъщерята на Блондел? — запита я той.

— Да, аз се омъжих за Рабо.

Рабо, хилав, плах и доволен, поздрави усмихнато, като наведе силно главата си, сякаш искаше да каже: „Това съм аз — Рабо, за когото се омъжи дъщерята на Блондел.“

Изведнъж чичо Белом, който продължаваше да държи кърпата на ухото си, започна жално да стене. Той викаше: „Ой… ой… ой“, и тропаше с крака от непоносими болки.

— Зъбите ли ви болят така силно? — запита го свещеникът.

Селянинът прекъсна за миг скимтенето си, за да отговори:

— Съвсем не… отче… не зъбите, ухото… в дъното на ухото.

— Какво ви има на ухото? Бере ли?

— Не знам дали бере, но знам, че вътре ми е влязъл цял звяр, голям звяр, когато спях на сеното в плевника.

— Цял звяр ли? Сигурен ли сте?

— Дали съм сигурен ли? Както съм сигурен, че има рай, отче, защото зверът ми гложди ухото вътре. Яде ми главата, наистина ви казвам, главата ми яде. Ох!… Ой… ой… ой… — и той отново затропа с крака.

Всички проявиха голямо любопитство към случая. Всеки даваше съвет. Поаре смяташе, че е паяк, а учителят — гъсеница. Той беше видял подобен случай в Кампмюре, в Орн, където бе прекарал шест години — гъсеницата влязла в главата и излязла през носа. И онзи човек оглушал с едното ухо, понеже тъпанчето му се спукало.

— По-скоро ще да е червей — заяви свещеникът.

Чичо Белом продължаваше да стене, опрял наклонената си настрани глава на вратата, тъй като се беше качил последен.

— Ох! Ой… ой… ой… мисля, че е мравка, някоя голяма мравка, защото много силно хапе… Ето, ето, отче… тича… тича… Ох! Ой… ой… ой… каква мъка!…

— Ходи ли при лекар? — попита Каниво.

— Не, не съм още.

— Защо?

Страхът от лекаря сякаш излекува Белом.

Той се поизправи, без обаче да махне кърпата от ухото си.

— Защо ли? Изглежда, че на теб ти се дават пари на тези мързеливци. Лекарят щеше да дойде един, два, три, четири, пет пъти. Това прави две екю по сто су, две екю, разбра ли?… И какво щеше да ми направи този мързеливец? Кажи де, какво щеше да ми направи? Знаеш ли, а?

Каниво се засмя.

— Не, съвсем не знам. Ами къде отиваш сега така?

— Отивам в Хавър при Шанбрелан.

— Кой Шанбрелан?

— Онзи, знахарят де.

— Кой знахар?

— Онзи знахар, дето излекува баща ми.

— Баща ти ли?

— Да, баща ми, ехе-е, на времето.

— Какво му беше на баща ти?

— Болеше го кръстът и не можеше да помръдне ни ръка, ни крак.

— И какво му направи този твой Шанбрелан?

— Разтъпка му гърба като тесто, с две ръце. И му мина за два часа.

Белом си спомни, че Шанбрелан беше произнесъл някакви думи, но не посмя да каже това пред свещеника.

Каниво поде усмихнат:

— Да не би някой заек да е влязъл в ухото ти, а? Като е видял такъв гъсталак около тази дупка, сигурно я е помислил за леговището си. Чакай, сега ще го изгоня.

И Каниво постави шепи около устата си и започна да подражава лай на ловно куче. Той джафкаше, виеше, скимтеше, лаеше. Всички в колата започнаха да се смеят, дори и учителят, който никога не се смееше.

Но тъй като Белом, изглежда, се беше ядосал, задето се подиграват с него, свещеникът отклони разговора, като се обърна към здравенячката на Рабо:

— Вашето семейство, струва ми се, е много голямо, нали?

— Точно тъй, отче… Трудно се отглеждат деца.

Рабо потвърди с глава, сякаш казваше: „О, да, трудно се отглеждат деца.“

— Колко деца имате?

Тя заяви гордо, със силен и уверен глас:

— Шестнадесет деца, отче. Петнадесет от мъжа ми.

Рабо се усмихна още по-широко, като поклащаше глава. Да, той беше направил петнадесет деца, съвсем сам, той, Рабо! Жена му признаваше това. Значи нямаше никакво съмнение. Имаше защо да се гордее, дявол да го вземе!

Ами шестнадесетото от кого беше? Тя не каза това. Вероятно то е било първото й дете? Сигурно другите знаеха всичко, защото не се изненадаха никак. Дори Каниво остана невъзмутим.

Но ето че Белом отново застена:

— Ох! Ой… ой… ой… човърка там в дъното… О… мъка…

Колата спря пред кафене „Полит“. Свещеникът каза:

— Ако налеем малко вода в ухото ви, може би ще го накараме да излезе. Искате ли да опитаме?

— Разбира се. Искам.

Всички слязоха, за да присъствуват на операцията.

Свещеникът поиска да му дадат леген, кърпа и чаша вода, след това каза на учителя да държи главата на пациента добре наклонена и когато течността проникне в ушния канал, да обърне рязко главата на другата страна.

Но Каниво, който вече гледаше в ухото на Белом, за да види дали няма да открие гадинката с просто око, извика:

— Тю, дявол да го вземе, какъв мармалад! Това трябва да се отпуши някак, байно. Твоят заек никога няма да може да се измъкне от тази каша. Ще се залепи с четирите си крака на нея.

Свещеникът на свой ред огледа прохода и го намери твърде тесен и кален, за да се направи опит да се изгони гадинката. Учителят прочисти отвора с една кибритена клечка, обвита в малко парцалче. И тогава, сред общо вълнение, свещеникът изля в чистия вече канал половин чаша вода, която потече по лицето, по косите и по врата на Белом. После учителят извърна така рязко главата на пациента, сякаш искаше да я отвинти. В белия леген паднаха няколко капки. Всички пътници се струпаха да видят. Нямаше никаква гадинка.

Но ето че Белом заяви:

— Не чувствувам вече нищо.

Тогава свещеникът се провикна тържествуващ:

— Сигурно се е удавила.

Всички, доволни, се качиха отново в колата. Но едва потегли, и Белом нададе ужасен вик. Зверът се бе пробудил и се бе разсвирепял. Сега Белом дори твърдеше, че той е влязъл в главата му и че разкъсвал мозъка му. Нещастникът виеше толкова силно и така страшно се гърчеше, че жената на Поаре помисли, че го е обладал зъл дух и заплака, като се кръстеше. После болката поутихна и Белом каза, че „той“ обикалял вътре в ухото му. Селянинът показваше с пръст движението на гадинката, сякаш я виждаше и я следеше с поглед:

— Ето, сега се изкачва нагоре… ой… ой… ой… каква мъка!

Каниво стана нетърпелив:

— Водата го разяри този твой звяр. Сигурно и той е свикнал с виното.

Всички се разсмяха отново. Каниво поде:

— Когато пристигнем в кафене „Бурбьо“, сипни му малко ракийца и ще видиш, че няма да мръдне повече, честна дума.

Но Белом не можеше вече да понася болките. Той крещеше така силно, сякаш му вадеха душата. Свещеникът се видя принуден да придържа главата му. Помолиха Сезер Орлавил да спре при първата срещната къща.

Колата скоро спря пред един чифлик, разположен до самия път. Отнесоха Белом в къщата и го поставиха да легне върху кухненската маса, за да повторят операцията. Каниво пак посъветва да смесят водата с ракия, за да опият и приспят гадинката, а може би и да я умъртвят. Но свещеникът предпочете да вземе оцет.

Този път изляха сместа капка по капка, за да може да проникне чак до дъното на ухото, след това я оставиха да постои така няколко минути.

Донесоха отново леген и двамата великани, свещеникът и Каниво, преобърнаха изведнъж лежащия Белом, а учителят започна да удря с пръсти по здравото ухо, за да може течността да изтече напълно от другото.

Дори сам Сезер Орлавил, с камшик в ръка, беше дошъл да гледа.

И изведнъж всички забелязаха на дъното на легена една малка тъмна точка, не по-голяма от луково семенце, която обаче шаваше. Беше бълха. Раздаде се вик на изненада, последван от гръмък смях. Бълха! А! И то каква! Каниво се пляскаше по бедрата, Сезер Орлавил плющеше с камшика, свещеникът ревеше като магаре, учителят се смееше така, като че ли кихаше, а двете жени издаваха малки весели викове, които приличаха на кудкудякане.

Белом, седнал на масата, беше поставил легена върху коленете си и наблюдаваше съсредоточено и злорадо победената гадинка, която мърдаше в капката вода.

Той изръмжа:

— Падна ли ми сега, мършо недна! — и се изплю върху нея.

Кочияшът, примрял от смях, повтаряше непрекъснато:

— Бълха, бълха, а! Падна ли ми, проклетнице, ах, проклетнице, проклетнице!

После, като се поуспокои, той извика:

— Хайде, на път! Доста време загубихме.

Пътниците се отправиха към колата, като продължаваха да се смеят.

Но ето че Белом, който пристигна последен, заяви:

— Аз ще се върна в Крикто. Нямам вече работа в Хавър.

Кочияшът му каза:

— Няма значение, плати си мястото.

— Дължа ти само половината, понеже не сме минали и половината път даже.

— Дължиш ми цялата такса, защото си запазил мястото до края.

Избухна спор, който скоро се превърна в яростна караница. Белом се кълнеше, че няма да даде повече от двадесет су, а Сезер Орлавил твърдеше, че няма да вземе по-малко от четиридесет.

Те крещяха, застанали лице срещу лице, очи в очи.

Каниво слезе отново от колата.

— Първо, дължиш четиридесет су на свещеника, чуваш ли? После по чашка на всеки от нас — това прави петдесет и пет, и сетне ще дадеш и двайсет су на Сезер. Ей, Зевзек, съгласен ли си така?

Кочияшът, който се зарадва много, че кесията на Белом ще олекне с цели три франка и шейсет и пет, отвърна:

— Съгласен.

— Хайде плащай!

— Няма да платя. Първо, свещеникът не е лекар.

— Ако не платиш, ще те кача отново в колата на Сезер и ще те откарам чак до Хавър.

И великанът сграбчи Белом за кръста и го вдигна като дете.

Чичо Белом разбра, че трябва да отстъпи — изкара кесията си и плати.

След това колата потегли отново към Хавър, а Белом пое обратно към Крикто; пътниците, които сега се бяха смълчали гледаха как се откроява всред белия път синята блуза на селянина, която се развяваше върху дългите му крака.